„Остайница” от Рене Карабаш – говори Тя


При книгите ситуацията е такава – те или ти харесват, или никога не намират място в сърцето ти. И е малко вероятно която и да е сила на земята да промени това в конкретния момент.


Случи се така, че „Остайница” от Рене Карабаш ми хареса. Дори всичките ѝ несъвършенства, рожба на онова поетично нетърпение на младостта, от което и аз често страдам.
„Остайница” от Рене Карабаш (изд. „Жанет 45”, 2018 г.) е иначе първият роман на поетесата. Нетипичен, нетрадиционен и несъзнателно разрушаващ една традиция.
Да забравиш пола си доброволно в името на рода – това е съдбата на всяка „остайница”.
В малко албанско селце Бекиа става глава на семейството. Избира това да се отрече от същността си пред това да се омъжи насила. Кръвната отплата обаче необходима и нужна, за да изчисти името им. A „лошият късмет” да се родиш момиче в свят, в който всички бащи искат момчета, има своята цена.
„кой казва, че не можеш да пипнеш смъртта
 можеш, на ръката на някой обречен на смърт, черната лента на ръката на всеки втори в селото, на всеки, влязъл в кръвна вражда, на всеки, който има да умира, на всеки, който има да убива, Неманя трябва да убие мъж от рода ни, за да си върне честта, Бекиа, избирай, мен или брат ти”
Някъде там ще се появи и една история на жена, обичаща друга жена. На наранен брат, който се разкайва за причиненото зло. И едно изкореняване, което променя пътя на главната героиня.
„На татко момчето” е най-топлата дума. И най-болезнената рана. Рана или смърт.
заклех се
Рене Карабаш създава наратив бълнуване. Напевна изповед, уж пред журналист, а всъщност пред самата себе си. Кой пише тези редове до края на романа не става ясно – дали обърканата и влюбена Бекиа („спасена”), дали така желаният, но съчинен Матя, дали един трети персонаж, който проговаря аха на края на книгата или думите извезват тях самите…
В продължение на две години авторката е изучавала Кануна на Лека Дукагини. Фактите, макар да са важни, обаче са без значение. Върху тях не се акцентира, те са онзи понятиен фон, който обгражда преживяването в рамка. Защото ограничението на свободата е еднакво възможно както в строго патриархалното общество, така и в привидно демократичната държава тогава, когато стереотипите не са отмити от паметта.
Толкова е хубава тази книга – с вкусния си и плътен език, с налудничавото си бълнуване, с приемането на човека, на Бога, на традициите такива каквито са – че ми се искаше Рене да ми беше дала още моще сто страници разплитане на преждата от думи. Защото бъркането в душата на читателя е сладко-горчиво.
 „Остайница” не натрапва отношения. Не епилира вижданията на читателя. Тя е забързано, задъхано откровение. И клетва. За изборите и за онова, което е вечно, което не може да бъде назовано
Важна книга, ако трябва да обобщим.

Коментари