„Кротките“ от Ангел Игов (изд.
„Жанет 45”, 2015) е роман за първата вихрушка на комунистическа власт в
България, както и за Народния съд, за справеливостта, без която (не) може.
През Античността „справедливостта” е идеята за взаимнодължимостта; че
дори и на управляващите не им е позволено всичко . Според Платон тя спада към „най-хубавото,
което трябва да бъде обичано от всеки, който иска да бъде щастлив, както заради
себе си, така и заради последствията за останалите”. Справедливостта в „Кротките” обаче се оказва преобърната
трактовка на горецитираното.
Фабулата се увива около главния
герой Емил Стрезов – младеж от квартал в Стара София, в последствие
превърнал се в народен обвинител. Неговата неприязън към Ростислав Щилиянов –
посредствен поет, чийто буржоазен начин на живот отблъсква Стрезов, се превръща
в основен двигател на действието, в тремора, който размътва ума, но плете
нишката на историята.
През погледа на квартала, този своебразен гръцки хор, Стрезов започва
своя път до Шести състав на Народния съд, насочен срещу интелектуалците. Лудостта
на един народ тук се измерва в справедливост. Няма значение индивидуалната
вина, колективно обвинително вдигнатият пръст пресича линията на живота, стъпква
„фашистката сган” и помита врага. Народът е предаден от и за народа.
Емил, Коста и Лиляна са трима от множеството ремсисти, което полага
основата на социалистическата система. Сляпото следване на каузата, само защото
тя, а не друга, витае във въздуха, разчистването на лични сметки, завистта и
огорчението изражда режим, които лицемерничи със справедливостта като върховна
добродетел.
Заобиколен от най-различни характери, Емил остава все пак поредна брънка
в системата, превръща в най-великия труд на живота си отмъщението, желанието за
мъст анексира разума. Така се оказва, че зад гърба на избора на всяка идеология се крие човешката история.
Понякога човешката история на дребната душа. На нейните търсения и копнежи;
нейните абсурди и бълнувания. И удобността на конкретния режим.
Не мога да не направя аналогия, както със „Сомнамбулите” на Херман Брох,
така и с романа на Христо Карастоянов „Една и съща нощ”, също описващи
обсесията на един народ, поел по пътя на революционната промяна. И макар „Кротките”
да е по-скоро черно-бяло очертаване на епохата, романът е премерен в изказа,
рационален в развитието на фабулата си и логично завършен на точното място. Превратът е само един, а действието следва праволинейността на режима.
По своему, книгата на Игов се оказва болезнена и предизвикваща. Не са
случайни нито изборът на имена на героите (Лиляна е действителната, не
изкуствено включената в „Тютюн” на Д. Димов Лила; фамилията Стрезов също се
оказва трайно свързана с литературата), нито езиковите игри и стилови мимикрии –
Игов преплита уличния жаргон с официален български и философска терминология, жонглира със щекотливи теми и картографира обяснения.
Минус за мен бяха по-скоро лишеният от каквато и да е женственост образ на
Лиляна, както и прекомерната рационалност на едва загатнатите романтични
чувства на Емил, но централната тема – колко е опасно да раздаваш правда според
собствените си разбирания за това кое е правилно, но да се опитваш да бъдеш
достоен за времето си, без съвсем да го разбираш – е разгърната обстойно,
увлекателно и убедително.
Без да съди, кварталът, народът, сам беси
съдбата си. Триумфът на суетата и на дребнавостта от Деветосептемврийския
преврат се превръща в черно петно, което трайно е попило, както в миналото ни,
така и в настоящето, а смисълът на
романа става ясен в последните изречения на книгата.
Увлекателен и информативен, романът „Кротките”
от Ангел Игов е един неудобен причит на общото ни минало, на лудостта ни и на настоящото ни. Подплатен с историческа
достоверност, той е подходящ за всякакъв тип читатели. Защото без да назидава,
възпитава. В справедливост.
Други отзиви:
Коментари
Публикуване на коментар