„Втора кожа“ от Катерина Стойкова – #MeToo от първо лице

Нужно е повече от едно препрочитане. Повече от едно поглъщане на горчивата хапка.

Защото се оказва, че не си подготвен. Дори когато си го виждал и преди. Дори когато си се разминавал с тази история стотици пъти – в интернет, на улицата, в блока... в огледалото.

„Втора кожа“ от Катерина Стойкова (изд. „ICU”, 2018 г.) е стихосбирка откровение, която обаче трябва да подарите на всеки свой близък. Тя повдига темата на една щекотлива и привидно в момента актуална тема – домашното насилие. Ръката, която не милва, а завинаги прекършва стъблото на живота. И го хвърля през терасата.


Терасата на осмия етаж
Ако нещо ти се случи,
ще се хвърля през терасата.
Ако те хвана да пушиш,
ще те хвърля през терасата.
Татко спря да ме удря: Ето, викай за помощ!
Разсмя се и отвори вратата към терасата.
Татко се ядоса и започна да влачи мама към терасата.
За да направим пвоече място в кухнята,
преместихме печката на терсатата.
Преструвам се, че получавам оргазми, когато правим секс,
признах на първия си бивш съпруг на терасата.
Когато пристигнаха гостите за погребението
на мама, татко се скри на терсата.
...
От всичко мога да се лиша,
освен от терасата.
Катенце, няма нито рай, нито ад.
Има я само терасата.


И докато всички останали статии някак увисват като просто обещание, (само)причиняването на тази стихосбирка е първата крачка към промяната.
Да срещнеш ужаса.
Да се сбиеш с възмущението.
Да потънеш в срама.
Да изплуваш.


Добре дошъл, Ужас,
че някой ще прочете това
и ще види колко струваш.
Как не можа десетки години да се излекуваш.
Не те ли е срам?
О, не. Срам те е.
Нали и майка ти настояваше:
Не казвай на никого,
че баща ти ни бие,
защото ще помислят,
че заслужаваме.
И аз мълчах, мамичко.


                Неудобно е да четеш думите на Катерина. Те не са послушно подредени редици черни знаци, символи, осцилиращи около далечен смисъл. Напротив, всеки ред е възпяване на раната. Открехване на вратата към онези мигове, които никога не биха позволили tabula rasa да се случи.


Обичам те, Отказ да чувстваш.
Искам да почувствам теб.
Виждам гърба –
достолепен.
Ръцете ти –
заети.
Бъркат пяна.
Ще си бръснеш лицето.
Бръсначът тръпне,
чувам звука
на острието.
Бръснеш се бавно.
Предумишлено.
Когато си готов,
ще покажеш
чисто лице.
Усмихнато.


Ако до момента сте се чудили защо тези хора не си тръгват, ако сте ги обвинявали, игнорирали, ако сте им причинявали притискането на втората кожа на страха у тяхната – то тази книга е за вас.
А и да не сте – пак е за вас. За всички нас.


Веднъж, като удари звънецът на последния час,
другарката Паскалева ме извика при себе си и каза:
Катя, искам да те питам нещо. Защо си винаги тъжна?
Винаги си тъжна. Защо?
Все едно ме удари ток, толкова бях изненадана, че някой
иска да знае как се чувствам.
Погледнах я и онемях.
Помисли си, каза тя, и ми кажи.
Добре, съгласих се.

Беше петък вечер. Започнах да мисля. Мислих цял уикенд,
както и в понеделник, защото във вторник имах час
при нея. Не казах на родителите си. И не помня какво
измислих като отговор, но помня, че бях готова да ѝ го
дам. Отидох в клас. Вълнувах се. Търсех очите ѝ. Тя не
се издаде, че очаква разговор. Часът свърши. Аз почаках
тя да ме повика при себе си, но тя не го направи. И аз
разбрах – беше забравила. Или вече не искаше да знае.



Невъзможно е да свалиш от себе си усещането за допира на „Втора кожа”. Това е болка, от която не се чистиш. Белег в мозъка.  Опитваш се да я потушиш. Но тя пулсира някъде дълбоко в теб завинаги. И така трябва. За да победиш ръката, която посяга отвъд прошката.

Коментари