четвъртък, 17 май 2018 г.

„Санаториум „Клепсидра“ от Бруно Шулц – манифестът на безкрайната фантазия


Бруно Шулц
„Санаториум „Клепсидра“ от Бруно Шулц (изд. „Аквариус“, 2017 г.; превод: Магдалена Атанасова) е една от най-впечатляващите книги, на които съм се натъквала в последните няколко месеца.

Тя е красива творба. Много по-красива дори и от по-късния му роман „Канелените магазини“. 

Тя е цяла една нова, „флуидна“ реалност; историята на една меланхолия, която е "по-истинска, по-ослепителна и по-ярка" от другите меланхолии. Манифест, писан с пламенния ентусиазъм на нестихващата тъга по отминалото.

13 фатални разказа, които се опитват да разгадаят тайните на живота, следват линиите на ежедневието в неговата многословност и се опитат да надскочат времето. Всеки един от тях сякаш повтаря една и съща фраза, един и същ рефрен: „Да помним детските дни“, защото в тях е скрит изворът на вдъхновението, спасителното изкуство като алтернатива спрямо неприспособимостта към реалността (а в случая на Бруно Шулц тази реалност запраща без капка милост детето в навечерието на Втората световна).

В думите на Шулц читателят сякаш потъва – образите постепенно се разпадат, ронят се и след прочита остават само аромати, проблясъци от нещо преживяно, нещо изсънувано.
„И най-после в края на града, нощта се отказва от лудориите, хвърля маската и открива вечното си сериозно лице. Вече няма да ни зазида в измамен лабиринт от хлюцинации и привидения, тя разтваря пред нас звездната си вечност. Небосклонът расте до безкрайност, съзвездията сияят в своето великолепие на неизменните си места, образуват магически фигури на небето, сякаш искат нещо да възвестят, да прогласят нещо окончателно със страхотното си мълчание. От блещукането на тези далечни светове извира жаборяк, сребърна звездна гълчава. Юлските небеса нечуто сеят метеорно семе и то безшумно попива във вселената. 
 ...
В отворения прозорец нощта дишаше с бавен пулс. В огромната ѝ безформена маса се плискаше хладък дъхав флуид, спойката между черните ѝ блокове се ронеше и процеждаше струйки аромат. Мъртвата материя на тъмнината търсеше да се освободи във вдъхновения полет на жасминовото ухание, но недокоснатите маси в глъбините на нощта лежаха все още неосвободени и безжизнени.
До края на сборника Бруно Шулц прескача от един епизод от живота си на друг. В него автор и герой доста често играят една и съща роля. А преходът от магическата стая на детството през антрето на съзряването до входната врата, водеща към неприветливия свят, раздран от военни конфликти и смърт, се оказва болезнено пътешествие и само фантазията се оказва онази спасителна сламка, която прогонва пълното полудяване.
„Всяка пролет започва така, с тези огромни и зашеметяващи хороскопи, които не са по мярката на едно годишно време, във всяка – него го кажем веднага – има от всичко това: безкрайни шествия и демонстрации, революции и барикади, през всяка в определен момент минава горещият вихър на забравата, безграничната тъга и опиянение, търсещи напразно адекватност в действителността. Но после тези изсилвания и кулминации, тези натрупвания и екстаз навлизат в цъфтежа, изцяло се преливат в буйния растеж на хладния листак, във възбудените нощем пролетни градини и шумът ги поглъща. Така пролетите изневеряват на самите себе си – една подир друга, – потънали в задъхания шумол на цъфналите паркове, в тяхното набъбване и приливи – забравят за своите клетви, губят лист след лист от завещанието си.“




Неразгадаем и необхватен, „Санаториум „Клепсидра“ със сигурност не е никак лесен за разчитане пъзел. Загадка, осеяна с блуждаещи образи и водеща в дълъг като света, безкраен тунел. Прекрасна! 



вторник, 1 май 2018 г.

„Хала“ от Нейтън Хил


 „Хала“ от Нейтън Хил (изд. „Хермес“, 2018 г.; превод: ) неизбежно ще бъде сравнявана с „Поправките“ на Джонатан Франзен, „Щиглецът“ на Дона Тарт, „Непорочните самоубийства“ на Юдженидис или пък „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ от Майкъл Шейбон.

Тези сравнения обаче са само рамката, от която ви предстои да излезете, докато се разхождате по думите на този мащабен и разнообразен роман.

Защото тонът на Хил е много по-топъл от този на Франзен, лишен е от студения поглед отгоре в „Поправките“; много по-мащабен от „Непорочните самоубийства“ на Юдженидис и много по-близък до съвремието ни от „Невероятните приключение на Кавалиър и Клей“ на Шейбон. „Хала“ е сякаш диаметрално разположена на всеки един от гореизброените. Съдържаща ги и превръщаща се в тяхно бъдеще, далечно, вперено в тях. Като огледало.

Без да следва някаква достоверна хронологическа последователност, Нейтън Хил реди пъстра мозайка от действителни събития и завои в световната история.

От пълната тъмнина на десетилетието на милениум поколението – децата, дарени със свободата да не протестират – до пагубния скок през прозореца на 60-те години – американският писател проследява сливането на всяка една от силите, движещи човешката цивилизация. Тук ще намерите както бруталната, но спасителна алиенация да компютърните игри, така и митологични препратки, архистрахове и вярвания.

През цялото време двата свята на Хил се гледат – две огледала на един образ – едното
забързано, а другото забавящо действията.

Историята на света в „Хала“ се завърта около Самюъл –  университетския преподавател и писател, страдащ от синдрома на страха от белия лист, който е принуден да тръгне по стъпките на своята майка, която го е изоставила преди толкова много години, че тяхната роднинска връзка изглежда по-скоро илюзорна, приказна измислица с нещастен край.

Но белегът помни болката. И така пристрастеният към компютърни игри Самюъл започва райд из света на собственото си семейство.

Ниво първо, играч приготви се. Да дойде Халата.

„Хала“ е умна книга, премерена, но дискретно сочеща с пръст плезещите се рани. Преплитаща събитията и протестите от 60-те години в Америка и привидната застиналост на съвремието. Неолибералното общество, разпадащия се институт на семейството, ескейпизмът във виртуалната прегръдка – това са темите, които пулсират в сравнително равномерните и ритмични глави на романа.

Плюс прави липсата на остър сакразъм, а по-скоро добронамерената усмивка, притеснения поглед към политиката на цяла една страна, на цял един свят. В книгата бунтът се видоизменя, но раната остава. Нещо не е наред и Хил не се страхува да щрихира това настръхване пред окото на бурята.
Въпреки хепи ендинг-а,


събота, 14 април 2018 г.

„Как да избираме козметика“ от Надя Йорданова – за кожата извън митовете и рекламата



След около 5 години обиколки на дерматологични кабинети, близо 4000 лв. пръснати на вятъра за козметика и лекарства, със сигурност бих могла да напиша книга „През огледалото и какво откри Темз там“.

Вместо това, обаче, Надя Йорданова спестява подобно начинание на почти всяка дама/господин, сблъскал се с подобни проблеми, и пуска нишката на Ариадна, чрез която излизането от лабиринта на многобройните реклами, сложни наименования е не само мираж.

От това какво със сигурност не работи и как все пак да успеем да помогнем на кожата ни в борбата ѝ с естествените процеси, вредните външни фактори, а и неподходящата козметика – „Как да избираме козметика“ съдържа подробна и логично подредена информация, без да претендира да предлага универсални и магически решения.

Какво ще откриете вътре: какво е устройството на кожата и защо трябва да го познаваме, как да определим типа кожа и кои са факторите, които определят „стоте лица на нашата кожа“, общи насоки за грижата към кожата, основните съставки на козметичните продукти и кои са най-разпространените нефункционални козметични съставки; как да разпознаем подвеждащите изрази в козметиката и какво точно са това кожните раздразнения, алергени и комедогени.

Изключително ми допадна разбиването на митовете около много от най-рекламираните като „спасители“ вещества. Почти всеки е чувал за хиалуроновата киселина, но не всеки е наясно, че тя само запълва бръчките, а не ги „лекува“ и при спирането на използването на съдържащия ги продукт, те се повяват отново. До тук с половината антиейдж продукти. J

„Как да избираме козметика“ е по-скоро практично ръководство, което е задължителната подготовка преди да се окажете сами пред щандовете в аптеките, дерматологичните кабинети или козметични такива. И най-важното – Надя ще ви помогне да се включите в играта на шах в Огледалния свят на козметичната индустрия, като всяка глава от тази книга е един успешен ход напред. До превземането на царицата – красивата кожа.

Представянето на книгата е тази вечер (14 април) от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото“. Съвсем наясно сте, че това не е лична консултация, но пък със сигурност ще е полезна среща и съм убедена, че Надя ще разкрие още неща, които не е поместила в книгата. Така че – ще се видим там!


вторник, 10 април 2018 г.

„Забранете тази книга“ от Алън Грац


„Забранете тази книга“ от Алън Грац (изд. „СофтПрес“, 2018; превод: Елена Павлова) е за всички онези „фантасмагории“, „измишльотини“ и други такива, които са ви забранявали или забранявате, за които повдигате вежди и казвате „младото поколение чете само глупости!“, но пък са допринесли да сте това, което днес сте.

Една по една книгите от училищната библиотека в „Шелбърн“ попадат в списъка на забранени книги, които загрижена майка, член на училищното настоятелство създава. Една по една те намират своя нов дом в шкафчто на Ейми Ан – кротката и изпълнителна кака на две по-малки сестри, която намира своето собствено спасение само в света на книгите.

И като по правило забраната пробужда желание. БШЗК – Тайното общество, което Ейми Ан,
Ребека и Дани заформят –  пробужда небивал интерес към кориците, към които иначе навярно малко от възпитаниците на „Шелбърн“ биха посегнали. Бунтът е негласен, но неизбежен.

Неудобни срещи с писатели, фалшиви корици и имена, подозрителни съученици, които сякаш издават всяко действие на БШЗК на врага – на плахата Ейми Ан, „отраканата“ бъдеща адвокатка Ребека и на красивия Дани не им е лесно и се налага да бъдат все по-изобретателни в укриването на забранените заглавия.

Но като всяко прекрачване на правилата, без значение дали са справедливи или не, и това носи своите последствия. И едва неволята на хаоса, който Ейми Ан, без да иска, създава, я принуждава да говори.

„Забранете тази книга“ е може би детска книга. Може би на места сюжетът е по един сладък начин предвидим. Но както при всички останали детски книги в нея възрастните биха открили скрити, но не по-малко важни послания – за сляпото следване на нечие мнение – къде от незаинтересованост, липса на интерес или спокойствието, което прехвърлянето на отговорност носи; за свободата на избор; за разликата в гледните точки, което невинаги е лошо; за личното пространство и за смелостта да се защитиш.

В едни доста бурни времена на всемогъщия интернет, в които всеки може да каже каквото си пожелае на социалната си стена, без да се замисли за последствията, простичката трактовка звучи убийствено:
Всеки има правото да тълкува една книга както си пожелае. Онова, което не би трябвало да прави обаче, е да казва на останалите, че неговото тълкуване е единственото възможно.“
А фактът, че книгите, за които Грац пише, са били в един или даден момент забранявани и „преразглеждани“ от американските библиотеки, повдига въпросът: книгата ли прави човека лош или тя е просто (криво) огледало на нас самите в някой момент от живота ни.

Важни два часа преговор (толкова ще ви отнеме прочитът). За толкова много важни неща. И казани на един по-чист език  детския.

Оформлението на българското издание е просто чудесно. Така че поздравленията отиват и за изд. „СофтПрес“!

четвъртък, 29 март 2018 г.

„Остайница” от Рене Карабаш – говори Тя


При книгите ситуацията е такава – те или ти харесват, или никога не намират място в сърцето ти. И е малко вероятно която и да е сила на земята да промени това в конкретния момент.


Случи се така, че „Остайница” от Рене Карабаш ми хареса. Дори всичките ѝ несъвършенства, рожба на онова поетично нетърпение на младостта, от което и аз често страдам.
„Остайница” от Рене Карабаш (изд. „Жанет 45”, 2018 г.) е иначе първият роман на поетесата. Нетипичен, нетрадиционен и несъзнателно разрушаващ една традиция.
Да забравиш пола си доброволно в името на рода – това е съдбата на всяка „остайница”.
В малко албанско селце Бекиа става глава на семейството. Избира това да се отрече от същността си пред това да се омъжи насила. Кръвната отплата обаче необходима и нужна, за да изчисти името им. A „лошият късмет” да се родиш момиче в свят, в който всички бащи искат момчета, има своята цена.
„кой казва, че не можеш да пипнеш смъртта
 можеш, на ръката на някой обречен на смърт, черната лента на ръката на всеки втори в селото, на всеки, влязъл в кръвна вражда, на всеки, който има да умира, на всеки, който има да убива, Неманя трябва да убие мъж от рода ни, за да си върне честта, Бекиа, избирай, мен или брат ти”
Някъде там ще се появи и една история на жена, обичаща друга жена. На наранен брат, който се разкайва за причиненото зло. И едно изкореняване, което променя пътя на главната героиня.
„На татко момчето” е най-топлата дума. И най-болезнената рана. Рана или смърт.
заклех се
Рене Карабаш създава наратив бълнуване. Напевна изповед, уж пред журналист, а всъщност пред самата себе си. Кой пише тези редове до края на романа не става ясно – дали обърканата и влюбена Бекиа („спасена”), дали така желаният, но съчинен Матя, дали един трети персонаж, който проговаря аха на края на книгата или думите извезват тях самите…
В продължение на две години авторката е изучавала Кануна на Лека Дукагини. Фактите, макар да са важни, обаче са без значение. Върху тях не се акцентира, те са онзи понятиен фон, който обгражда преживяването в рамка. Защото ограничението на свободата е еднакво възможно както в строго патриархалното общество, така и в привидно демократичната държава тогава, когато стереотипите не са отмити от паметта.
Толкова е хубава тази книга – с вкусния си и плътен език, с налудничавото си бълнуване, с приемането на човека, на Бога, на традициите такива каквито са – че ми се искаше Рене да ми беше дала още моще сто страници разплитане на преждата от думи. Защото бъркането в душата на читателя е сладко-горчиво.
 „Остайница” не натрапва отношения. Не епилира вижданията на читателя. Тя е забързано, задъхано откровение. И клетва. За изборите и за онова, което е вечно, което не може да бъде назовано
Важна книга, ако трябва да обобщим.

понеделник, 5 март 2018 г.

„Майстори на феи“ от Весела Фламбурари


Фейчовци и феи, обединявайте се!

„Майстори на феи“ от Весела Фламбурари (изд. Upper Earth, 2018; илюстрации: Нели Друмева) ухае на ягоди и вълшебства така, както само една добра приказка може.

                Магията започва някъде на улица „Грънчарска“ № 77, където се е сгушила старата работилница на госпожица Елза. Изпод ръцете ѝ се раждат всеки ден точно седем фигурки. Седем грациозни феи. До нейния дом бумти заводът на г-н Бешков. Неговите дозини фейчовци обаче така и не успяват да завоюват мястото в сърцето му, което крехките фигурки на Елза тайничко са извоювали.

                Еднa вечер светът се обръща, когато се намесва злият калъп на г-н Бешков. И преуспяващият, но коравосърдечен господин се оказва затворен в тялото на един... фейчо.

                В историята на Фламбурари се мотаят грижливи животни, джуджета, фраули,
гномчета, че и таласъми.

Уникалният микс между фолклор (предимно скандинавски) и класически приказни елементи превръщат „Майстори на феи“ в истинско удоволствие за момчета и момичета от всяка възраст, които не ги е страх от завоите, които магическата река на Фламбурари може да предложи.

Пътуването из страната на Седемдесет и седемте луни не изисква да разбирате каквото и да е от феи или фейчовци. За него е нужно просто да сте запазили сърцето си чисто. Ако ли пък е късно за това и вече се чувствате „твърде“ пораснал за такива „измишльотини, то на улица „Грънчарска“ № 77 може да откриете лек за натежали от грижи души. С аромат на ягоди и с ромоленето на седемдесет и седем миниатюрни водоскока.

Снимка: Kafene.bg
                Браво на „Горната земя“/Upper Earth за чудното издание, на Нели Друмева за красивия поглед, който ни дава над света на феите, както и на Весела, естествено, че хич не я е страх да крачи из света на магията.

вторник, 27 февруари 2018 г.

„Втора кожа“ от Катерина Стойкова – #MeToo от първо лице

Нужно е повече от едно препрочитане. Повече от едно поглъщане на горчивата хапка.

Защото се оказва, че не си подготвен. Дори когато си го виждал и преди. Дори когато си се разминавал с тази история стотици пъти – в интернет, на улицата, в блока... в огледалото.

„Втора кожа“ от Катерина Стойкова (изд. „ICU”, 2018 г.) е стихосбирка откровение, която обаче трябва да подарите на всеки свой близък. Тя повдига темата на една щекотлива и привидно в момента актуална тема – домашното насилие. Ръката, която не милва, а завинаги прекършва стъблото на живота. И го хвърля през терасата.


Терасата на осмия етаж
Ако нещо ти се случи,
ще се хвърля през терасата.
Ако те хвана да пушиш,
ще те хвърля през терасата.
Татко спря да ме удря: Ето, викай за помощ!
Разсмя се и отвори вратата към терасата.
Татко се ядоса и започна да влачи мама към терасата.
За да направим пвоече място в кухнята,
преместихме печката на терсатата.
Преструвам се, че получавам оргазми, когато правим секс,
признах на първия си бивш съпруг на терасата.
Когато пристигнаха гостите за погребението
на мама, татко се скри на терсата.
...
От всичко мога да се лиша,
освен от терасата.
Катенце, няма нито рай, нито ад.
Има я само терасата.


И докато всички останали статии някак увисват като просто обещание, (само)причиняването на тази стихосбирка е първата крачка към промяната.
Да срещнеш ужаса.
Да се сбиеш с възмущението.
Да потънеш в срама.
Да изплуваш.


Добре дошъл, Ужас,
че някой ще прочете това
и ще види колко струваш.
Как не можа десетки години да се излекуваш.
Не те ли е срам?
О, не. Срам те е.
Нали и майка ти настояваше:
Не казвай на никого,
че баща ти ни бие,
защото ще помислят,
че заслужаваме.
И аз мълчах, мамичко.


                Неудобно е да четеш думите на Катерина. Те не са послушно подредени редици черни знаци, символи, осцилиращи около далечен смисъл. Напротив, всеки ред е възпяване на раната. Открехване на вратата към онези мигове, които никога не биха позволили tabula rasa да се случи.


Обичам те, Отказ да чувстваш.
Искам да почувствам теб.
Виждам гърба –
достолепен.
Ръцете ти –
заети.
Бъркат пяна.
Ще си бръснеш лицето.
Бръсначът тръпне,
чувам звука
на острието.
Бръснеш се бавно.
Предумишлено.
Когато си готов,
ще покажеш
чисто лице.
Усмихнато.


Ако до момента сте се чудили защо тези хора не си тръгват, ако сте ги обвинявали, игнорирали, ако сте им причинявали притискането на втората кожа на страха у тяхната – то тази книга е за вас.
А и да не сте – пак е за вас. За всички нас.


Веднъж, като удари звънецът на последния час,
другарката Паскалева ме извика при себе си и каза:
Катя, искам да те питам нещо. Защо си винаги тъжна?
Винаги си тъжна. Защо?
Все едно ме удари ток, толкова бях изненадана, че някой
иска да знае как се чувствам.
Погледнах я и онемях.
Помисли си, каза тя, и ми кажи.
Добре, съгласих се.

Беше петък вечер. Започнах да мисля. Мислих цял уикенд,
както и в понеделник, защото във вторник имах час
при нея. Не казах на родителите си. И не помня какво
измислих като отговор, но помня, че бях готова да ѝ го
дам. Отидох в клас. Вълнувах се. Търсех очите ѝ. Тя не
се издаде, че очаква разговор. Часът свърши. Аз почаках
тя да ме повика при себе си, но тя не го направи. И аз
разбрах – беше забравила. Или вече не искаше да знае.



Невъзможно е да свалиш от себе си усещането за допира на „Втора кожа”. Това е болка, от която не се чистиш. Белег в мозъка.  Опитваш се да я потушиш. Но тя пулсира някъде дълбоко в теб завинаги. И така трябва. За да победиш ръката, която посяга отвъд прошката.

неделя, 25 февруари 2018 г.

„Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ от Майкъл Шейбон – история за комиксите или история на света


„Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ от Майкъл Шейбон (изд. „Еднорог“, 2017; превод: Стефан Аврамов) поднася историята на част от света такъв, какъвто го познаваме днес, раздробена на множество панели и оцветена в най- човешките цветове и емоции.

През призмата на личната история на двама братовчеди, на две семейства, разделени първоначално от океана на сигурността, а след това спасени от чупливата илюзия за надежда, авторът  превръща наглед познат и предвидим сюжет в постмодерна сага за магьосници и супергерои. В постмодерна сага за хората.

Приключението започва, когато Джо Кавалиър, почитател и ученик на великия маг Худини, се оказва на прага на Новия свят. От полуразрушена приказна Прага – центъра на Европа, попаднал в ръцете на немската окупация, – младежът попада в студената прегръдка на американската мечта. Неговият братовчед Сами Клей си търси партньор в измислянето на герои, истории и илюстрации за новата хитова вълна в Америка – комиксите. Така Ню Йорк се превръща за Джо в мисансцен на очакването, на надеждата, че между един или друг панел фантазия реалността ще го зарадва и ще види родителите си отново живи.

Макар темата за ескепйпизма и ролята на комиксите за американските деца да стои някак привидно централно в романа, преплитането на множество иначе познати  сюжети – фиктивни бракове, разделени семейства,  сянката на войната, надвиснала над уж спокойното ежедневие – надскача всичко очаквано и Шейбон успява да изгради една пълнокръвна, оригинална и вълнуваща история, в която времето се отмества, за да направи място на невероятното и все пак достоверното. 


Да напишеш синопсис на сюжета в случая означава да лишиш читателя от удоволствието на изненадата. Очарователно е обаче как Шейбон жонглира с културните особености на три континента, успява да вземе по малко от стила на всяка литературна школа и да  създаде свое собствено и автентично земно царство – детайлно и прецизно, без да се разлива в излишества,  авторът гради силни психологически връзки между героите си, подменя идентичности и рисува щрих по щрих своя собствен „Ескапист“, който да удари круше на действителността.

„Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“, подобно на създателите на комикси от миналия век, пренарежда историята в динамичен сюжет, максимално близък до живота по време на война, и се превръща в безмилостна хроника на миналото и настоящето.

Впечатление в българското издание ми направиха бележките под линия – струват ми се премерени и абсолютно достатъчни, за да въведат незапознатите с комиксовата субкултура и особеностите на американското общество от XX век.

За семейството, за любовта, за грижата и за нуждата от действие и най-вече за ума като спасителен пристан – Шейбон съблича Супермен и Капитан Америка пред читателя, за да напомни, че героичното понякога е точно пред очите ни.
               


неделя, 28 януари 2018 г.

„Кедер“ от Йорданка Белева – за загубите такива, каквито (ще) ги помним

Йорданка Белева
Годината започва (непо)силно, когато в нея се намеси Йорданка Белева

      „Кедер“ (изд. „Жанет 45
“, 2018) е вече на пазара, за да обгърне със страниците си коренището на цялата земна мъка.

След „Ключове“ това е трети сборник с разкази, с който Дана разстила меката пелена на меланхолията. Този път – много по-концентрирана, крайно обективизирана.

За загубите такива, каквито (ще) ги помним и които изпъват гънките на болките – около тях осцилира „Кедер“, обличайки общата, архетипната мъка в одеждите на 20 индивидуални мъки.

20 човешки истории затварят цикъла на живота и запълват празните места там, където думите са предпочели водите на мълчанието. Без да прекаляват със смъртта, те донареждат пъзела на знанието, но знанието, покълващо от опита.

В земята на Белева е равно: след първия разказ – „Семеен портрет на чернозема“ – сборникът не губи инерция, а продължава своето уверено движение в  ниското. Защото „само в ниското нещата се спускат наистина отгоре“. Защото само там близостта до корените топли  след ледената целувка на загубата.

В „Кедер“ ще се запознаете с „Мадам Слънце“ и „Внукът на човекоядката“, ще прочетете „Кратък трактат на живописта“, ще направите най-жестокия „Бартер“, ще откъснете „Една българска роза“. Ще страдате и ще се радвате с героите, ще отсеете важното в живота, култивирайки го в горчиво-сладки спомени, в пречистване на собствената мъка чрез чуждата тъга.

Именно с чистотата и красотата на изказа на Белева в края на сборника читателят се открива по-мъдър, по-добър. И можещ всякакви тъги.


А скръбта оставя винаги избор. Ако ѝ кажа, че е красива, ако не ѝ кажа. „Това са два отделни трамплина.“

сряда, 24 януари 2018 г.

„Американският любовник“ от Роуз Тримейн – 13 кратки бижута, 13 необятни вселени

  
След „Пътят към дома“ – романа, който ICU издадоха миналата година и който успя да ме задържи будна до три през нощта, нямаше как да не обърна внимание на една малка синя книжка, един сборник с разкази, чиято снежна корица предизвика полемики.
И макар сборниците с разкази да са може би най-подценяваните четива (след стихосбирките), истината е, че няма друг такъв спътник, който да повърви с теб за кратко, но да остави толкова трайно и човъркащо, гъделичкащо въображението усещане. История без край, но с продължително настояще.

Едни такива истории дебнат зад всяка буква в „Американският любовник“ от Роуз Тримейн (изд. ICU, 2018; превод: Невена Дишлиева-Кръстева).

Британската писателка е създала 13 кратки бижута, в които се побират 13 необятни светове.  И не само – „Американският любовник“ сякаш прекосява цели времеви периоди, литературни течения, географски ширини, за да създаде литературно удоволствие – каламбур на въображението, в който властват колоритни и плътни образи, майсторски лупинги с читателските очаквания и умереност на изказа, която мигновено печели симпатии и буди желанието за още.

Впечатляващо е умението на Тримейн простичко да разказва големи истории. Да съчетава
важността на детайлите с адреналина на краткостта. Разказите в този сборник са абсолютно поглъщащи, а „Американският любовник“ – разказът, на който е озаглавена книгата, е може би най-слабият от тях.

Много по-любопитни са мизансцените, на които писателката запраща читателите, докато смело рисува образите на Толостой, Дафни дьо Морие и други познати литературни великани, свеждайки ги до „обикновени“ хора, които бягат, мразят, умират.

Още по-симаптични са онези „малки“ истории, които оставят големи следи по снежната пътека на читателската душа. Като „Изглед към Горното езеро през есента“, „Смити“, „Пленник“...
Прекрасно е и когато сърцата на преводач и автор туптят на една честота. Невена Дишлиева-Кръстева успява да се справи със завоите на наратива, да предаде на читаталя авторовия ентусиазъм.

„Американският любовник“ е чудесно издание – и като оформление, и като съдържание то е вдъхновяващо доказателство, че разказът може да бъде един от най-добрите спътници.







петък, 12 януари 2018 г.

„Афиши в огледалото“ от Радостина Ангелова – портрет на града и чувствата, без които не можем

„Афиши в огледалото“ от Радостина Ангелова (изд. „СофтПрес“, 2017 г.) – за онези срещи с родителите, с другите хора, без които просто не можем да надскочим себе си.

В това си пътуване по словото Радостина Ангелова („Виенският апартамент“, „Обратната страна“) не е показно поетична, не влага метатекстове на метатекстовете, а просто слива една река в друга и така създава океан от възможности. Една мансарда на бляновете и на възможните спасения.

Две сюжетни линии – едната, развиваща се през март 2017 г., и втора – разхождаща читателя из София от зората на миналия век. И двете – разравяйки пепелта на две страстни и фатални срещи; и двете –  неразривно свързващи разцъфването на две жени.

Роза Попова е една от най-известните български театрални актриси от началото на XX век. Съпругата на „детския“ писател Чичо Стоян завладява публиката като Медея и Маргарита. Сравняват я със Сара Бернар. Роза е отдала живота си на театъра, докато съдбата не я сблъсква с пагубната любов на Тодор Богданов.

Верността към двама души и към самата себе си се оказва гумичката, която навярно изтрива спомена за актрисата, близка до имена като Мара Белчева,  Теодор Траянов, Димитър Бояджиев, Пейо Яворов и Кръстьо Сарафов, от паметта на съвременниците ни. В  „Афиши в огледалото”, обаче, именно нейните криволичения към ръба на устието, след което няма връщане назад, се оказва епицентърът и пресечната точка с живота на една друга Роза(лия).

Лия, която идва от онези семейства, за които ние подозираме, но не искаме да си признаем. Или тези, от които идваме. Семейства, от които не можем да избягаме, колкото и привидно да желаем. Срещата с мистериозния Максимилиан се оказва неизбежното завръщане към себе си, за да успее най-после да продължи напред.  

Шегата и благородната лъжа преплитат намеренията на мъжа, който е напуснал България, и на жената, която понякога желае да се изтрие от света.

Музиката, театърът и пътят присъстват постоянно в съвременната сюжетна линия и точно те – детайлите, светло-сенките, дремещи в пейзажа –  допълват романа. И макар любовната история да е водеща, в тази линия отношенията със семейството, със собствения си вътрешен мир се оказва темата, около която осцилира цялата сюжетна линия.

Радостина Ангелова умело жонглира със случайностите и съвпаденията, на които обрича героите си. Къде историята, къде художествената измислица създава един пълнокръвен портрет на Жената през последните два века. На Града и на Чувствата, без които не можем.

София с нейните романтични улици, с галещите ѝ небето сгради и с нейната своенравност ще изплува пред читателя. Образът, който бушува из страниците на романа, ще остави и вас някъде там, търсещи себе си из „Афиши в огледалото”.






петък, 5 януари 2018 г.

„Речи против Катилина” от Амели Нотомб или убий съседа си

Някак ми върви да започвам годината с лудата Амели под ръка. И то винаги на рождения ден на блога.

„Речи против Катилина” от Амели Нотомб (изд. „Колибри”, декември 2017 г.) е старо заглавие, с което не бих препоръчала да започне незапознатия с любопитния стил на белгийското лошо момиче на литературата, но пък за хардкор феновете това е само още една лъжица сладост. И гарантирано разбиване на клишетата, че следобедите обикновено са за почивка.


Часът на дявола не е полунощ, а точно 16:00 ч. Или поне тогава за едно иначе щастливо семейство на пенсиониран университетски преподавател и неговата съпруга, останала цял живот единствената му любов, стрелките на живота изиграват лоша шега.

След местенето в Къщата, за която винаги са мечтали – Къща, тиха, спокойна и далеч от цивилизацията, се оказва, че никога не трябва да подценяваш иронията на съдбата.

Семейството, което никога не е искало да има деца, нито контакт с много хора, се сблъсква с неумолимата упоритост на новия си съсед Паламед Бернарден, който държи да идва на гости всеки ден между 4 и 6. Дотук няма нищо странно в това, но всяка среща става все по-мъчителна, а неразговорливият и откровено лишен от живот някогашен лекар не се оказва по-опасен, отколкото може да си помислите. Защото и бездействието е страшно.

Любопитен прочит на Речите против Катилина (на латински: Orationes In Catilinam) на Марк Тулий Цицерон прави Нотомб. Ситуацията, в която Емил и Жюлиет изпадат е повече от патова, а единственият начин да победиш натрапника се оказва да бъдеш „по-тежък, по-неподвижен, по-тягостен, по-неучтив, по-празен.“

Още по-объркваща е появата на г-жа Бернарден, която от отрицателен персонаж градира до жертва. Дали обаче е такава? За мен нейната позиция и роля остана доста спорна.

Нотомб отново си играе с простотата на думите, оголва ги и ги поставя в такава редица, че от значение да останат само усещанията – погнусата, желанието да побегнеш, играта на нерви със случващото се.

Лудa, шокиращa, междувременно невероятно забавна – прозата на Амели ще ви докаже, че дори малките битови неща могат да извадят наяве дяволите у нас.

 „Речи против Катилина” е кратък роман, който се надявам някой някога да филмира. Абсурдността на Нотомб заслужава да оживее отново на голям екран.



„Санаториум „Клепсидра“ от Бруно Шулц – манифестът на безкрайната фантазия

„Санаториум „Клепсидра“ от Бруно Шулц (изд. „Аквариус“, 2017 г.; превод: Магдалена Атанасова) е една от най-впечатляващите книги, на ко...