събота, 25 март 2017 г.

„Пилето“ от Уилям Уортън - да се излекуваш от себе си

уилям уортън
„Пилето“ от Уилям Уортън (изд. „Сиела“, 2017; превод: Тодор Вълчев) полетя отново в красиво издание с твърди корици и години след първия прочит се приземи отново в ръцете ми.

Романът на пишещия под псевдонима Уортън Алберт Уилям Дю Ейм е разказ за действителността, която ни говори на много езици. А способността за тяхното разчитане се оказва не задача на разума, а по-скоро сърдечен избор.

Своебразна изповед, книгата  проследява приключенията на две момчета, преживели войната във Виетнам – Ал, хлапак в ясни и практични отношения с живота, и неговия странен приятел Пилето – слаб, неразговорлив гений, който има само две малки желания: да отглежда канарчета и да лети. 

След бойното поле и двамата пътуват по-скоро във времето, отколкото в пространството. В това пътуване единият пренася от самотническия си живот камъка на мълчанието, а другият камъка на тишината пред света. Контрапункт на рационалността на Ал се оказва желанието за полет над рамките на Пилето, а на свободата на ума опонира унищожителната болка, която раната от войната помни, но с напредването на наратива двата образа сякаш се приближават и сливат в едно. От колелата някогашните деца трябва да яхнат бомбите. Напред към грозотата на ежедневието или към психиатричното отделение. Раказът се редува с дълги пасажи, посветени на живота на птиците, но дори и те носят върху крилата си един крайно болезнен разказ за утехата, която светът твърде често намира в пречупването на човека. 

„Канарчетата точно за това пеят, сигурен съм. Тях ги затварят в клетки, защото пеят хубаво, а после те пеят, защото са затворени в клетки. Започвам да се питам коя е онази човешка дейност, която отговаря на пеенето на канарчетата. Изглежда, мисленето. Ние сме построили тази клетка, наречена цивилизация, понеже имаме способност да мислим, а сега трябва да мислим, понеже сме хванати в собствената си клетка.Убеден съм, че все още някъде съществува един истински свят, въпросът е само как да се измъкна от клетката.
Но дали пък канарчетата ще пеят толкова много, ако им се даде възможност да живеят на открито и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да разбера.“

Романът не е история за човек, който мисли, че е птица, а за такъв, който не иска да бъде човек. Пилето е онзи възрастен, чието съзряване му е донесло болезнено отскубване от реалността. И чиято мисловна песен като дейност е част от съобщение към света – смелото заявяване на желанието да не бъде човек, да се излекува от себе си.

„Пилето“ от Уилям Уортън е „Спаситетелят в ръжта“, който е много по-интимен, много по-летежен. Години след първия прочит още е гъделичкащо онова усещане за бунт, за собствен полет без начертана карта и без предварително зададена посока. 

Оставям тук едно видео, което с моя любим успяхме да сътворим по повод новото издание. Благодарим на Младежки театър „Николай Бинев“ за възможността да надникнем зад кулисите на едноимената постановка от Васил Дуев:

петък, 24 март 2017 г.

„Анатомията на едно изчезване“ от Хишам Матар - притегателната сила на липсата

„Анатомията на едно изчезване“ от Хишам Матар (изд. ICU, 2017; превод: Надежда Розова) e кратък онтологичен анализ на чезненето. На чезненето на тялото, на чезненето на присъствието, на спомена, на любовното чувство; на чезненето като начало.

Животът на Нури е притиснат от две отсъствия – ранната загуба на майка му, както и по-късното отвличане на баща му.

„Понякога отсъствието на татко ме притиска като дете, седнало на гърдите ми…“

И единствения допир до присъствието между тези две събития се оказа срещата с Мона – неустомата в жълтия си бански англичанка, която баща и син забелязват край басейна на луксозен хотел в Александрия.

Трепетите на първата любов и тягостното усещане за предимството на родителя предизвикват остра реакция у младежа. Да се окажеш влюбен в мащехата си често е самотно занимание, а случайната мисъл, че щастието е възможно само ако бащата изчезне, се оказва пророческа.

В „Анатомията на едно изчезване“ Хишам Матар умело и елегантно успява да вплете криминални, романтични и социални мотиви, без да създава една велика история; оставяйки на читателя по-скоро усещане, а не послание. Стилът му съдържа в себе си меланхоличната мелодичност, която само дългото губене оставя. И което придава на наратива интимна притегателна сила, на която трудно може да се устои.

Тази книга не съдържа 1001 приказки, макар че някои от ситуациите, през които Хишам Матар пречупва чезненето, звучат леко абсурдно, дори неубедително и невероятно. Но за сметка на това тя представлява умело и ненатрапчиво упражнение в тази своебразна игра на търси-и-се-намери.

Игровият момент присъства и в комуникацията между текст и читател. Макар кротка и тиха, творбата крие в себе си подводни капани, които сварват неподготвен; друг път текстът води точно там, където си очаквал, че ще те отведе.

Емоционално красноречие и близост – това, което е липсвало по време на присъствието, се пораджда по време на липсата. И между баща и син, и межд бял лист и поглед. Присъствието, което не виждаме – това на родителите ни, където и да са.


„Анатомията на едно изчезване“ успява да ангажира и поради простотата на сюжета и структурата си, но и поради чувството на възвръщане. Книга за паметта и забравата, тя дъха на източна приказка, на топла прегръдка, която обаче вече я няма. 



*корицата някак не ми легна на сърце, но пък в минимализма си може би съдържа част от усещането за безметежност на романа.

понеделник, 6 март 2017 г.

„Петрония“ от Амели Нотомб - за пиянството на едно приятелство

В навечерието на осми март няма как да не се присети човек за най-голямата откачалка на европейската литература – Амели Нотомб.
петронияИма нещо крайно обаятелно във френскоезичната писателка напук на приписаната ѝ графоманска природа; нещо крайно симпатично в язвителния ѝ тон и в умението никога да не взима нищо твърде сериозно.
„Петрония“ (изд. „Колибри“, 2017; превод: Светла Лекарска) е издание, което разгърнах още преди няколко седмици, но може би осмислих напълно в деня, в който моята дружка по вино замина надалеч и в който осъзнах колко е важно човек да има с кого да пие.
И така...
„Петрония“ се позиционира някъде между „Синята брада“ и „Щастливата носталгия“. Автобиографична по своему, тя съдържа доста повече чудати моменти от може би твърде отнесената и интимна „Щастливата носталгия“, но се отдалечава от по-старите фантасмагории (признавам, именно с тях Амели завоюва фена в мен). Но все пак от този роман ще разберете защо е хубаво да имаш спътник по чашка и колко смахнат точно трябва да е той – когато разказвачът е Амели Нотомб, тази история със сигурност не би завършила само с махмурлук.
Другар на писателката в пътуването из шампанените мехурчета  се оказва Петрония – огледалният образ на оптимистичната и изпълнена с позитивизъм и лекота Амели. Двете дами, колеги по перо, се превръщат в едно от най-забавните превъплъщения на Ин и Ян. И именно различията в начина им на живот, в поведението им и във възгледите им превръщат приятелството им в безкрайно предизвикателство.
Макар сюжетът да върви спокойно, може би твърде спокойно, автентичната Нотомбска атмосфера на абсурда е запазена. Ситуациите, в които героите попадат, са комични и фантасмагорични. А краят на книгата сякаш е умишлено забавен, оставен да отлежава като добро шампанско.
И доколкото наративът тече изключително гладко, избраният от писателката финал оставя впечатлението за кръпка, за прибързаност. За нещо, просто нахвърляно, без да е доразвито. Фиаско, след което читателят остава с висящ по устните въпрос „Ама свърши ли?“.
Като изключим тази уговорка обаче, „Петрония“ представя на читателя една все така колоритна и луда Амели. Амели, с която всяка дама би изпила с удоволствие чаша шампанско или две. Така че, ако смятате да празнувате утре, отделете 40 минути преди да излезете за тези стотина страници. Ако пък ще останете вкъщи, не забравяйте да си купите една бутилка хубаво шампанско.  Гарантирано след преполовяването на бутил...ъъъ, книгата, ще се обадите на някоя също толкова щура глава.


събота, 4 март 2017 г.

„Пропуснатият момент“ от Йорданка Белева – великата красота на езиковото упражнение живот

И няма по-бяло от името ѝ.

Йорданка Белева е моето нарицателно за нежна сила и сладка меланхолия. Стихосбирката „Ѝ“, както и сборникът с кратки разкази „Ключове“ завоюваха трайно място в сърцето ми и готовност да я последвам на всяка страница. Защото думите ѝ дъхат на нощ. Полепват по теб и те завиват в уютните си пелени. До удушаване на болките.

„Пропуснатият момент“ (изд. къща „Жанет 45“, 2017) е мястото в езика, в което с всички загуби „сме местни“; което слива думите и  ги превръща във взаимно място.
За пореден път се убеждавам, че поезията на Белева не се побира в дълги стихове, а в липсата им. Лаконичността ѝ е la grande bellezza, която покорява и притегля в обятията си. Красотата, до която не смееш да се приближиш, но тя сама нахлува царствено в ума ти.

Осцилирането около сбогуванията, съхранението на спомена и превръщането му в съкровище – Дана Белева се разхожда из мъртвите полета на загубата, за да излезе неизкушена от лесния отказ от минало и комуникация.

***
млъкни не му е сега мястото
и аз все повече се вглеждам
в мястото и в разговорите
в разговорите като места
в местата като разговор

отказани са обитанията на гласовете
отложени са всички звуци
докато подменяме мястото
е студено и не е докато търсим
думи на открито и думи на закрито
думи за откриване и думи за закриване

кажи кое е мястото в езика
в което да сме местни

Трудно е да се отърсиш от това малословие, да измериш изживяването и да преживееш паметта си. Нестинарският танц на стиховете на Белева върху горещите въглени на болката оставят незабележими белези, деликатни червени бримки върху бяла кожа.

той казва:
преживява се всичко

паметта е войнишки шинел
двуредните копчета изравняват
загубата отвътре и загубата отвън
бялото знаме избледняла покривка от маса с далечни роднини
изравнено и гладко минно поле
някой споменава име
непрежалимо е пространството
в което се намърдва спомен

„Пропуснатият момент“ са помъдрялата белота, красивата тъга и опитът, събрани в едно. Той е и Porta Lingua, вратата, на която след толкова много загуби, след толкова много краища, може да почукаш и да бъдеш у дома; зад която езиковото упражнение живот се понася като щастлива биография. 

И няма по-бяло от името ѝ.