събота, 18 ноември 2017 г.

„Урания“ oт Блага Димитрова - другият поглед

Всичко тръгва от една дума.
И една единствена дума завихря „Урания“ от Блага Димитрова (изд. „Хермес“, 2017 г.) – език.

блага димитрова               
Създаден много след „Лавина“ и „Пътуване към себе си“ (онези по-ранни нейни творби, които те омагьосват с краткостта и директността си),  „Урания“ е романът на най-обичаната българска писателка сякаш проявява в най-висока степен словесна непоносимост, но именно това го превръща и в романа, който предизвиква недоумение у читателя.

                За изхвърленото слово, за цвета на думите и за радиацията на изказаното – Блага Димитрова е превърнала „Урания“ в своебразен дневник по философия на езика, упражнение по стил (показателни са двата възможни края на творбата). Това обаче буди противоречиви емоции и в никакъв случай не прави творбата лесна за четене.

                18-годишната Урания чува глас от дълбините на океана. Една дума се загнездва в съзнанието ѝ и мисълта откъде иде и какво означава не ѝ дава покой. В търсене на отговора на загадката Урания напуща дома си и една мисъл я сбълсква с Велизар – асистент в униврситета, който пък е стрелката по пътя на Музата, която ще я отведе до проф. Якодимов – учен, посветил живота си на езиците – мъртви и говорими, отлъчен от университета поради непримиримостта си към социалистическите порядки и може би единственият, който може да помогне на Урания да намери покой.

Тримата се оказват неразривно свързани и в техните философски разговори младото момиче най-после успява да открие значението на посланието на гласа.
блага димитрова
Ако тези два абзаца оставят впечатлението, че романът тече гладко и предлага наглед простичък сюжет, то то би било абсолютно погрешно, защото „Урания“ се оказа една от най-сложно разгадаемите творби на писателката и тази, която може би най-много се лута в желанието си да побере цялата лингвистика в 400 страници.

Разбираем е философският подход на авторката към езика, както и съзадаването на образа на професора. Блага Димитрова е филолог по образование и нейният житейски път е неразривно свързан с думите. Разговорите между Якодимов и Урания, между Велизар и Якодимов са умели дуели на теориите. Но именно това до голяма степен придава известна мудност на наратива, оставя го раздвоен между някъде между научния текст и художествената измислица.


Иначе, красотата и деликатната поезия на езика на Блага Димитрова са налице. Митологията на думите, магията на изреченията имат своята притегателна сила и въпреки спънките при прочита (особено в средата на романа), „Урания“ е любопитна и красива творба. Просто не се оказа ударната и безпощадна доза Блага Димитрова, на която съм свикнала.

неделя, 12 ноември 2017 г.

„Хубостта е рана“ – магически реализъм в действие

ека курняван
„Хубостта е рана“ напомня Ека Курняван (изд. „Колибри“, 2017; превод: Венцислав К. Венков). И ако „страшното започва едва с красотата“ по Рилке, то магията е вплетена още в първото изречение на индонезийската приказка.

Магическият реализъм на Курняван ще ви напомни този на Габриел Гарсия Маркес, но същевременно с това ще премине отвъд неговите граници, диалогизирайки с приказките на Шехерезада и вятърните мелници на Дон Кихот.

С възкръсването на Деви Аю читателят се отдава на едно рядко завръщане към пищната премереност и красотата. С точните лица, точните думи, точните дълбочини на цветовете. Картография на срещите и историография на индонезийската съдба. Индонезия малко след Втората световна война и нейните динамични сърдечни преврати, редуващи холандския контрол, японската окупация, партизански войни и комунистически преврати и идването на диктатора Сухарто, обаче остават само фон на фикцията. Информационен шум, който постепенно бива заглушен от сънливата тишина на магията и чудатостите.

Четирите дъщери на най-красивата проститутка в Халимунда се оказват епицентровете на малките катастрофални и невероятни случвания на невъзможното – куче изнасилва една от внучките на Деви Аю, красива принцеса се жени за пес, девойка полита в небето, за да избяга от преследващите я холандски владелци, зъл дух съсипва живота на цяла фамилия. И въпреки невероятността на случващото се на фокус в „Хубостта е рана“ остават винаги телата, а мекото и сякаш на моменти телеграфно разтилане на сюжета избягва опасните експлозии на сърцето. Курняван умишлено се стреми към мекотата на думите, към полузадушевната, полуприспивна мелодика на разказа, така че читателят да се изгуби между съня и реалността, между красивата измислица и действителни събития.

Сцени на любов и откровено насилие, на вярност и на най-нелогични предателства, на откровен мачизъм и наивен романтизъм – това е роман за срещите, семейна сага на вълшебствата. И най-вече, роман за „грозните“, устойчивите жени и случвания. Защото в крайна сметка се оказва, че „Хубостта е рана“.




неделя, 5 ноември 2017 г.

„Зелда“ от Елин Рахнев – петолиние на есента

Стихосбирка, музика, недоносена есен – изданието на „Зелда“ от Елин Рахнев (изд. ICU, 2017 г.) идва след култовото „Канела“ и се врязва безпардонно в акустиката на кожата.

Акварелът на думите на Рахнев попива в порите и знае:
За онези непосилни „тонове есен“, които непрекъснато покачват „децибелите на тъгата ни“,
за онези мигове потапяне в задушницата на меланхолията, в която самотността не е непременно равнозначна на нещастие.
И за романтичността знае.
И за давещите се химери.
Всичко знае.

„ВСИЧКО ТИ ХАРЕСВАМ. АМА ВСИЧКО. ВСИЧКИТЕ ТИ ОСНОВАНИЯ И ОКОНЧАНИЯ. ЦЯЛОСТНАТА АТМОСФЕРА НА ВЪЗДИШКАТА.“

Есента е. Зелда е. Уютна, топла. Петолиние на тишината и наркоза за духа. Перфектното
обожание и всяка крайност на страданието. Обхождане на космоса и разпадането на фрагменти при първия сблъсък с липсата.

„Зелда“ отваря дупки в думите, през които казаното изпада бавно, но окончателно към хаоса на собственото мисловно море.

Пречистеният от лицемерие език на Рахнев, директността на метафорите му и обективирането на мелодията на тъгата отчуждават всеки стих от света на тази вселена, а присъдата е ясна. Неприспособимост по естетически причини. И вечно връщане към оня сезон. Зелдовия:

„Където свършват устните ти и започва есента, е последнотопарче, което слушах. И после многолистната тъга по теб.мащабната печал по тебе, зелда. В грима ти търсих раннияматис, във роклите ти на пауните нефела, в походката тиновий свет, в дъха ти пяната на моите поеми. Измислих те,за да ме има още тук. Сред гарванова скреж да не изстиватвсичките ми вопли. И кожата ти да разлиствам ден по ден. Ив залезна тъма да светят римите ми ооще. През обиците тида гледам късния гоген, по раменете ти да се изкачвам къмнебе, простори. Сега ще се опитам пак да те изпея. Грима ти, кожата, изобщоорганизма ти. Ще се опитам да те наредяв до най-великатапечал в изкуството. От алта в цветовете на матис до черно-бялата лила на морисън, на еймито и другите. Изобщо ще тепродуцирам пред света, вселената. Нали и за това съм теизмислил, нали един елин за теб роди сена 3-и юли 1968-а,в ранните зори.“

„Зелда“ е книга, за хората, които не знаят какво правят тук, за хората, които се събличат и остават по болката, но най-вече за хората, които обичат да вдъхват аромата на есента и които знаят, че светът се дели на любов и всичко останало.
ЛАВ! ЛАВ! ЛАВ, Елине! 

П. П. Всичко ви харесвам, ICU. Aма всичко.