вторник, 24 октомври 2017 г.

„Шапката на Митеран”от Антоан Лорен – късметът е на ваша страна

В шапките има нещо магично – шапката, която говори, която те прави невидим, или онова бомбе на Сабина от „Непосилната лекота на битието” от Милан Кундера, завещано ѝ от дядо ѝ и захлупващи света – всички те носят своето вълшебство. А най-перфектната шапка е… „Шапката на Митеран”.

Романът на Антоан Лорен (изд. „Факел експрес”, 2017; превод: Валентин Малинов –Пело) е красиво малко бягство по улиците на Париж с намерено петаче в джоба. За късмет.

Даниел Мерсие е човек, който рядко си позволява неточности. Професионално изкривяване. Един ден счетоводителят си подарява една спокойна усамотена вечеря без семейството си, а на съседната маса самият Франсоа Митеран сяда с двама не по-малко прочути от него приятели на съседната маса. Митеран забравя небезизвестното си черно бомбе. Неуспяващ да устои на притегателната сила на осиротялата шапка, Мерсие я „осиновява” за спомен и така, без да иска, си навлича невероятен късмет.

 Оказва се, че шапката на френския президент носи мигновен успех, а главата на счетоводителя е само първата от многото спирки на бомбето-пътешественик – след неочакваните му постижения в света на финансите, щафетата поема Фани, а след това успехът спохожда и Пиер... Дали магията се крие в шапката или тя просто отключва неподозирани способности на притежателите ѝ?

С всевъзможните си обрати книгата се превръща във вдъхновяващо четиво за приключенци и приятна история за ежедневните предизвикателства, които се изправят пред нас, и за нуждата ни от провидение, късмет, щастие…

            Париж от преди 30 години е най-очарователният избор за място, на което да се развие фабулата, героите на Лорен са симпатично абсурдни и болезнено познати, създаващи усещането за игра, за неизменна надпревара със сюжета, с думите, със собственото отражение в огледалото, а езикът на френския писател е езикът на приключенията. Той предлага любопитен и авантюристичен поглед към един по-забавен свят, подобен на сън, в който всички проблеми могат да бъдат победени от оптимизма на едно…бомбе. Но и то може да донесе не по-малко опасности.


            Финият хумор и деликатното поднасяне на абсурдите в ежедневието на съвременния човек превръщат „Шапката на Митеран” в интелигентна, семпла книга, която жонглира с очакванията ви и със стереотипите, които все още властват над обществото и не са се променили много от миналия век до наши дни.

четвъртък, 19 октомври 2017 г.

За Виктор от Земята - „Балада за Георг Хених” и „Германия, мръсна приказка” и нуждата да се изучават в училище

Teкстът е публикуван първо в Егоист

Снимка: Личен архив; Илюстрация: Дамян Дамянов
Ти, който си на небето, виждаш всичко, сигурна съм в това. Виждаш как нови поколения събират фрагменти от душата ти, разкъсана сред страниците. Как треперят ръцете им, докато разлистват, и не могат да си обяснят как не са те срещали досега.
Твоята роля за родната литература може би е още твърде съвременна, твърде настояща, за да бъде призната в учебниците. Все пак, онази 1968 г. сякаш се е случила вчера. И тротоарите ни са същите, и главите, и бюфетите.
  А и все пак благородството повелява на чина да се полагат само произведения с висока литературна стойност и изящен език. Произведения, в който цинизмът да е прикрит, по-срамежлив. За да не се бие с нецензурните думи, издраскани по повърхността на чина с пергел. За да няма „Невръстни самоубийства”, провокирани от думи.
Убедена съм, че това не те интересува. Защото твоята мръсна приказка започва в Германия, пък било то и в побългарения Гестехауз. А любовта ти ще остане во веки насочена към  родното, пък дори то и бодлива, груба, безцеремонно взимаща своето. Несломима дори пред собственото ти изгнание приживе и post mortem от учебници и съзнание.
Представям си как вдигаш ръка и с един замах подчиняваш изреченията, „опъваш” докрай струните на читателските очаквания и  изпълваш страниците не просто с  думи, а с жестока сатира, рок, нежност и със свобода. Силата на словото ти се усеща най-силно само пред лицето на бедността – там, където загубил себе си, читателят се спасява единствено в онова „Алелуя“, съхраняващо останалото от угнетената и оглозгана от живота душа.
От теб научих едно – сънуваш, че смъртта е германски маестро (по Паул Целан). И „въпреки живота – всичко е любов”. Затова е важно да се пие, да се пие дори и „глътка чист алкохол, след като години наред си го пил разреден с лимонада”, както определя Бойко Пенчев „Германия, мръсна приказка”.
Немската ти елегия е сякаш въплъщението на невероятната ти творческа същност, родила се от бурните вълни на едно неспокойно минало и също толкова интензивното и богато настояще. И неприемаща да е нищо повече от Пабло Пикасо за литературата. Отвъд границите на родното и много след човешкото – един гестехауз в Германия побира грозотата на цялата ни болезнена действителност по време на социалистическия режим. Безкрайно откровен, груб и циничен, този роман фрагментарно оголва плътта, а измежду потта, дрогата и баса читателят усеща онова изтръпване, онзи вик, отекъл някъде в „душите, гърдите, ушите, далаците, върховете на пръстите.”

 „Балада за Георг Хених” е откровението на Пасков, счита се за връх в неговото творчество. В следвоенна София – София на комуналните апартаменти, София на обеднелите довчерашни буржоа и озлобени пролетарии, писателят побира битието на цяло поколение. Едно семейство преоткрива себе си и духовното в лицето на Георг Хених – реална историческа личност, майстор на цигулки, достигнал до дъното на човешката бедност и самота, изоставен от своите. В тази бедна София, в която всяко материално превъзходство те превръща във враг, било то и изразяващо се в притежанието на бюфет, а съседът е по-склонен да насъска кучето срещу теб, отколкото да прояви човечност, чудесата са възможни. Благодарение на един добър старец. И на една цигулка.
„Господ помни – книга не забравя”, заръчва Георг Хених. И след цялата грозота, изтекла изпод погледа,  няма значение колко си ял, пил, е*ал и дори и да те няма на чина, пак си подсвирквам „ЛАВ! ЛАВ! ЛАВ!”.
Слава тебе, Викторе, барда от Земята!


 „Никой виола д’аморе не свири? – Не свири, защо забравило обича. Майстор забравил обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.”

понеделник, 2 октомври 2017 г.

„Висока облачност“ от Оля Стоянова

Трудно е да се прецени дали ти откриваш тези разкази, или  те сами те намират. Като трънливи клонки, спрели за секунда пътя ти. Като поглед в безкрайното синьо. И като постелята на безброй облаци, оплетени в мрежа от дъхави, лековити думи.

оля стояноваДо Тирана и назад. 21 приключения, които ще ви разведат из позната и непозната България, на околоприказно пътешествие; ще ви изкачат до най-високите човешки върхове и ще ви потопят в най-дълбоките им падения.

„Висока облачност“ от Оля Стоянова е сборник за приключенци, за авантюристити и тихи бунтари. В него няма високи тонове. Всичко е преглътнато, приглушено и пречупено през призмата на високия въздух, на планинския взор.

Разказите на Оля ухаят на арабски сладкиши, посяват в езика нови цветове и различни аромати. Делничните мигове раждат магична атмосфера, а  различни сюжетни линии се преплитат, за да разкажат една обща история – тази на човешкото сърце. Неслучайно „Висока облачност” е разказът, който заслужено е дал име на целия сборник.  

„Срещи на високо” със себе си и „Другите с нас”, „фоторепортаж” в „Градината на чудесата”  и надникване в „Къщата на влюбените” – героите на сборника са навсякъде около нас (алпинисти, „обикновени“ двойки, предприемачи, прозорливи врачки, журналисти, стари приятели, свещеници и още, и още). Това превръща изданието в едно интимно място, в което съкратения курс по познаване на себе си се оказва възможен.

Без да претендират за изключителност, тези наглед простички истории се преръщат в малки съкровища. В провизиите, скрити в багажа и предназначени за подкрепа по време на дългия път. С тях самоубийственото катерене по човешките чукари в този сборник понякога завършва и с щастлив полет.


Сърцатост – това е, което ви очаква на тези  184 страници. Едно непрестанно вдишване и издишване на света. Нарамвайте раниците. Сред облаците на Оля всъщност е невероятно уютно.