събота, 9 септември 2017 г.

Цяла литературна вселена зад витрините на „Канелените магазини“ от Бруно Шулц

бруно шулц
Противоречивите ми чувства към полската проза (поезията им винаги ми се е струвала малка съкровищница) дълго ме държаха настрана от „Канелените магазини“ на Бруно Шулц (изд. „Аквариус“, 2017; превод: Магдалена Атанасова). Предполагам, че не е никак случайно все пак, че книгата започва с разказ, времево разположен някъде в края на един далечен юли в на прага на един далечен август, а аз разгърнах страниците на новото издание точно в края на един близък август и го довърших в началото на един объркан септември. 

Оказа се, че зад книжната витрина на тези чудновати и така примамливи странствания на ума на Шулц се крие изцяло нова художествена реалност, която ще ви сблъска с несъвместими и немислими образи. Насекомото на Кафка е само началото и предупреждавам: книгата е абсолютно безсюжетна или поне привидно фабулата е изпаднала в литературен тремор...

Определян като един от най-колоритните представители на полския модернизъм –  своеобразна разновидност на австро-унгарския модернизъм, Бруно Шулц предлага един различен тип чувствителност – такава, в която магията е осмислена, а насекомото на Кафка е само началото.

            В началото бе бащата. Якуб е бащината фигура, която безплътно се придърпва към бита на живите, но след това постепенно изчезва от  рационалния, а след това от реалния свят въобще. Той е и демиургът на вселената на Шулц. В тази вселена всичко е възможно и същевременно с това крайно съмнително. А радиацията на думите блещука и поразява нормалното развитие, придържа към света на детството – на чудатото и необятното.

            В „Канелените магазини“ ще се отклоните поне няколко пъти от наратива, осцилиращ около бита на едно обикновено семейство с постепенно губещ разсъдъка си баща. Ще прекосите огромни неразбираеми пространства и това ще остави у вас странно чувство на пълнота. И героите, и неживата природа ще се превърнат в мизансцен на голямото, необозримото. В него пътешествията постепенно ще се превърнат в съзерцание, а предметите – в истинските действащи лица.


            Шулц се оказва майстор на формата, гравьор на изречения, в които художествена фикция и философия се преплитат, редуват, допълват до абсолютна хомогенна смес. В „Канелените сънища“ липсва конкретна тема. В тези кратки фрагменти читателят странства из сънища, повтарящи едни и същи образи, но с постоянно изменящи се, объркващи нюанси. Като ескизи на „неназована изрично, пронизваща обреченост“, както я описва Александър Ангелов в послеслова си от изданието от 1990 г., застиват витрините на тайнствените канелени магазинчета, а този малък сборник се превръща в гротескно описание и тотално отричане на стандартната, предвидимата анатомия на човека, на света и на литературата.   

сряда, 6 септември 2017 г.

„Ефектът Луцифер“ oт Филип Зимбардо - как добрите хора стават зли

,,Ето го – извора
на злото у теб.
Приличате си-
две капки.‘‘
Из „Как наказва Бог“, Катерина Стойкова-Клемър

„Ефектът Луцифер (изд. „Изток-Запад“, 2017; превод: Людмила Андреева) от поведенческия психолог Филип Зимбардо е безкомпромисна аутопсия на жестокостта в най-човешката ѝ форма и „твърде мрачно пътуване в сърцето и съзнанието на тъмнината”.

Когато Зимбардо е планирал своя прочут експеримент в Станфордския университет (1971 г.), той едва ли е подозирал, че ще остави такава тъмна следа в историята на социалната психология. Започнал като прост опит с механизмите за власт и подчинение, Станфордският затворнически експеримент  се превръща в задължителна част от програмите за обучение, както и в една от най-чувствителните теми за обсъждане – как добрите хора стават зли и какво се крие в бездната на човешкото съзнание.

6 дни водят до предсрочното прекратяване на драматичния „театър“, който доброволците на Станфордския експеримент стартират. 6 дни, в които цветята на злото избуяват до задушаване. Зимбардо проследява час по час своята machina malum.

филип зимбардо
Как хората могат толкова лесно и радикално да се трансформитрат и кои са начините, по които ситуационните и системните сили действат заедно, за да променят т.нар. психична матрица – Зимбардо щрихира грубо отговорите на тези въпроси, след което прави опит да въведе дефиниция на злото:

„Злото се състои от преднамерено действие по начини, които вредят, малтретират, унижават, лишават от човешки качества или унищожават невинни други хора, или изполване на собствения авторитет и системна власт за насърчваване или позволяване на другите да направят това от ваше име. Накратко, това е “да знаеш, че не е редно, но въпреки това да го правиш”.

И ако пътят към ада е осеян с добри намерения, то „Ефектът Луцифер“ предоставя не само историческа хроника, но и емпирични доказателства в подкрепа на тази теза. 

Злото е възможно навсякъде. При подходящи или погрешни ситуационни обстоятелства действия, които иначе не би бихме помислили за възможни и по силите ни, се оказват демократично приети и приемливи дори за нас самите.

Зимбардо опира обясненията си и на друг популярен експеримент – този на Милграм – който също жонглира със свободата на действия, която си позволяваме в отношенията власт-подчинение; на предхождащите изследвания на Соломон Аш за властта на ситуацията,; както и на последвалите такива на Рон Джоунс, Джейн Елиът и др.

Как деиндивидуализацията трансформира нашата Аполонова природа (рационалност, ред, последователност, мъдрост) в Дионисиева (хаос, деорганизация, ирационалностт и похотливост) – пътешествието на Зимбардо в страната на мрака на човешкото сърце завършва с остра критика спрямо системата и ролята на властимащите за случилото се в затвора  Абу Граиб. Той обвинява всички – от Буш и Чейни до отговорни военни лица в умишлено създаване на условия за провокиране на такъв тип насилие и отказ от отговорност за това положение.


„Ефектът Луцифер“  от Филип Зимбардо, разглеждащ Стандфордския затворнически експеримент, е доказателство, че „много повече отвратителни престъпления са били извършени в името на подчинението, отколкото в името на бунта“ (К. П. Стоу, “Either-Or”, 1961), но макар и представлявайки мрачно четиво, то е важен коректив преди следващия акт на псевдогероизъм.