петък, 21 юли 2017 г.

„Змията и Дъгата” от Уейд Дейвис – документална приказка за зомбита

Уейд Дейвис забива пирон право в сърцето на парцаливата кукла на клишетата. Защото зомбитата и вуду магиите съществуват, но съвсем не приличат на това, което Холивуд показва.

„Змията и Дъгата” (изд. „Ерове”, 2017; превод: Диляна Георгиева) е странна смесица между научен труд и художествена литература. Макар да се различава от впечатляващата „Дивашка жътва” – заглавието, с което издателството стартира, книгата следва линията на досегашната селекция на „Ерове” – силно рационална, поднасяща научни факти и история по красив и достъпен начин.

До известна степен „Змията и Дъгата” е подобна на водун  ритуал. Разделена в две части, романът е и разбиване на клишетата относно т.нар. вуду, както и своебразен урок по историята на Хаити – разказ от първа ръка за неща, които звучат колкото невероятно, толкова и впечатляващо; отравяне, упояване с нови факти и последващо пречистване.

В началото на ’80-те години на миналия век етноботаникът по професия Дейвис получава странно предложение – да замине за островната страна, за да разследва няколко странни сигнали за мъртъвци, възкръснали от гроба и превърнали се в зомбита.

Когато изследователя се сблъсква с хаитяни, той е впечатлен, както от флората и фауната на страната, така и от крайно различната от тази на европееца или американеца култура. Защото се оказва, че Хаити крие много повече страховити неща от познатите „вуду” кукли и хаитяните предпочитат смъртта пред съдбата на завърналите се погребани.

Стройната и логична теория на Дейвис за растенията и веществата, които биха предизвикали състояние, наподобяващо смърт, много бързо след пристигането му е опровергана. И това е моментът в плавно развиващия се сюжет, който преобръща историята.

Водун – вярата, която се основава на хармонията – се оказва много по-богата и двояка от познатите ни духовни учения. В нея наука и мистицизъм се вплитат и увличат в опасна игра на зарове между живота и смъртта. А самото „зомбифициране”, поводът, който въвежда Дейвис в този сложен свят, се оказва не е само физическо отравяне на жертвата, а много по-сложен и предимно психологически процес. 

Разколебаването на един учен в собствените му познания и привикването с непознатото – авторът успява да пресъздаде по впечатляващо достъпен и приобщаващ начин своето гмуркане в реката на хаитянската вяра, в митовете и ритуалите им. На страниците на романа сложните химични съставки, лабораторните изследвания, непознатите видове растения, историческите особености на острова не стоят сякаш нарочно придадени или академично. Стилът на Дейвис е изчистен и стегнат, без да звучи твърде телеграфно, а на места все пак могат да бъдат открити поетични завои. Умел разказ, който те потапя в атмосферата, без да ти остави избор.

„Змията и дъгата” е риба балон (защо тази аналогия – като прочетете книгата). Прочитът ѝ или ще те убие веднага, или ще те остави още дълго да се рееш сред сенките.  За мен беше и дълъг прочит. Не само я заех преди да я довърша, защото разпалих интереса на други хора, но и изпитвах някаква инстинктивна нужда да я преглътна бавно. За да не се превърне в отрова. За да запомня всички любопитни факти добре.

Наистина удачен и оригинален избор. От „Ерове” за пореден път са подходили напълно професионално към изданието – от превода до оформлението и малките детайл –  видимо всичко изпипано с внимание и мисъл към читателя. Огромно браво!





неделя, 9 юли 2017 г.

„Войната не е с лице на жена. Последните свидетели“ от Светлана Алексиевич

След „Времесекънд хенд“ (изд. „Парадокс“, 2016; превод: Ангелина Александрова) съдържанието на двата дебютни романа „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“ на Нобеловия лауреат Светлана Алексиевича, обединени в едно книжно издание на български  (изд. „Парадокс“, 2017: превод: Боян Станков ), не е голяма изненада. По-впечатляващи са мащабът на внушението и емоционалната вълна, коио връхлитат четящия.

„Всичко, което ни е известно за войната, го знаем от „мъжкия глас“. Ние сме в плен на „мъжките представи и на „мъжките“ усещания за войната. На „мъжките“ думи“. Жените мълчат.“, пише беларуската писателка. И ако трябва да се уповаваме на Маркес и ако там, където има замесена жена, всичко ще е наред, то тогава именно онова мълчание на гръбнака на света, на този своебразен Атлас с ужасно нежни ръце, е плашещото, е страшното.

Във „Войната не е с лице на жена“ Алексиевич се заема с нелеката задача да счупи стената от тишина и да отприщи един разказ от първо лице на десетки съветски жени, преживели фронта. Не само като безащитните, невинни жертви, но и като готови да посрещнат смъртта в битка танкистки, автоматчици, снайперистки. Това са жените, които след войната са отритнати от онези, за чието щастие са се били, и жените, които са пораснали твърде рано.

Беларуската писателка не се свени да разкаже смъртта такава, каквато е била – масова, безмилостна и навестяваща ги и след края на войната. Защото за жените от фронта войната не свършва с Деня на победата. За тях кошмарът продължава и се изразява материално в книжки, ордени, белези; в мълчанието, на което са принудени, докато отново се превръщат в онези жени, които се очаква да бъдат. Без спомени.

Реализмът, автентичността на историите, подплатени с женските чувствителност и внимание към детайла разкриват трагични и помитащи картини, пред които читателят често изпитва желание да извърне глава.

Стилът на Алексиевич е изящно избродиран, думите са подредени в изряден строй – армейски редици, готови да понесат последствията от появата си. Георите ѝ – привидно безименни, събирателни, но безкомпромисно откровени.

„Последните свидетели“ – последвалата след две години книга прехвърля вниманието към децата, преживели войната. Често те не са участници, а просто невинни свидетели на случващото се, жертвите, които остават безгласни букви във военната азбука, но на които остава задачата да навържат думите за останалото след безумието, след хаоса. И преди времето да е свършило – гласът им трябва да изтанцува един последен танц с истината.

Не е никак лесно да се понесат спомените на този Съветски съюз, който бяга извън географското, извън политическото, а просто дълбае надолу – в белега на някогашната рана, в корените на нещастието. Картография на болката преди голямото пропадане.

Николай Райнов твърди, че „всяка книга е надгробен камък за нещо, станало в сърцето. А „Войната не е  с лице на жена“ и „Последните свидетели“ са крайъгълния камък, некрологът на хиляди съдби. В тези книги ужасът е огромен, а болката дебне отвсякъде.

                

неделя, 2 юли 2017 г.

„Тъгата на ангелите“ от Йон Калман Стефансон - думите, седмото чудо на света

Тъгата на ангелите“ от Йон Калман Стефансон (изд. „Жанет 45“, 2017; превод: Стефан Паунов) е съзерцанието, което следва след първия досег с ледената прегръдка на спомена, с онова странстване „Между Рая и Ада“ (изд. „Жанет 45“, 2015).

Свят, в който жените са богини, мъжете са самотни в мъжествеността си и единствено топлината на човешкото тяло напомня, че си жив – това е територията на втората книга от трилогията на Стефансон, която по-скоро напомня на ескиз, на продължително и накъсано поетично откровение, отколкото на роман.

„Тъгата на ангелите“ е разделена на две части – „Очите ни са като дъждовни капки“ и „Смъртта не носи покой“. В първата – момчето, което познаваме от „Между Рая и Ада“ , момчето, преживяло смъртта на своя приятел Бард, се запознава с литературните шедьоври на миналите векове, преоткрива света на думите, изследва пътищата на  хиляди фикционални персонажи, за да поеме по своя собствен опасен път във втората част на творбата.  

Пътуването на Йенс и момчето, които трябва да направят спешна доставка в екстремни метеорологични условия, се превръща в болезнена метафора за човешкото стремление към вечността и покоя, а границите, разделящи Ада и Рая, живите  и мъртвите, се размиват в една зейнала и празна земя, която поглъща изгубените души, попаднали в нея.

Езикът на Стефансон се е отдал на вечно пиянство с поезията. Между редовете танцуват ежедневното, мистичното и философското. След морето, делящо оная земя на морската шир и тая земя на сушата, идва студеното съвършенство на леда. Исландската природа е строгата и сурова богиня, чието чувство за хумор често граничи с жестокост, и именно те, думите, се явяват чудото, спасението, висшата сила, която тласка напред.

„Поезията убива, дава ти криле, ти започваш да ги движиш и усещаш оковите. Показва ти друг свят и след това те изтласква обратно в бурята, в мръсното ежедневие.“

„Честно казано, мисля, че думите са седмото чудо на света.“
 

Момчето, Йенс, Хелга Гейртруд, Колбейн – героите на „Тъгата на ангелите“ са различни по своему, но са обединени в едно. Всеки един от тях се превръща в част от общото лице на Исландия, от картината на живи души, впримчени в рамката на смъртта. Защото Исландия на Стефансон е студена, любяща, но строга и смъртоносна майка. В тази книга всичко започва със съня – с по-малкия брат на смъртта и с едно очакване на покоя, докато той се разхожда, яхнал вятъра, под носа на живите:

„Дали човек мами мъртвите, когато остане жив?“

„Ала нищо не е така подценявано като самия живот. Ругаеш понеделниците, дъждовната буря, съседите, ругаеш вторниците, работата, зимата, но накрая всичко това изчезва за части от секундата . ... затова животът диша свободно, а ти ругаеш всеки понеделник, ругаеш всеки вторник, проиграваш шансовете си и среброто в теб губи блясъка си.“

 „Смъртта не носи покой; ако той изобщо съществува, ще го намериш в живота. Ала нищо не е така подценявано като самия живот.“

След прочит на читателя му е трудно да каже през какво точно е преминал. Творбата е безсюжетна. Сякаш пътуването в нея има за цел единствено да ти покаже чистата същност на нещата. Да ти даде шанс да се върнеш към свободата на живота, да те освободи от очакванията и мечтите, бутайките те в пропаст, и да те увери, че покой има и приживе.

В крайна сметка, точно тази красота на езика и  липса на действие разсейват при четене, носят усещането за летерагичност на текста и правят  тези 256 страници по-дълги, отколкото са. Читателят се изплъзва от шейната на текста и остава загубен някъде в усещанията, без да има за какво да се хване. И без изгледи за спасение.

„Тъгата на ангелите“ е красиво упражнение в левитация. В кръжене на думите. И без съмнение – ако бе по-кратко, то би спечелило много повече. Но може би именно чрез лутането и непрестанното удряне в тая или оная дума човек може да премине през бурята на живота. Преди светлината да угасне.