петък, 23 юни 2017 г.

„Бащите не си отиват”

Как да превърнеш болката в паметник
на самата себе си, как да я опишеш,
като я прегънеш надве в средата, съзерцавайки я
през удоволствието, така че да бъде разпозната и дори
обичана, когато заживее в онова, което тя не е?
Марк Странд
 
България е твърде малка за този сборник.

„Бащите не си отиват” – сборникът с 24 разказа на издателство ICU”, e приютил личните истории на твърде много хора, които са някак познати , че да се почувства човек крайно неудобно, разгръщайки го. Защото задачата, която  – Невена Дишлиева-Кръстева –  издателят-сърце – им е дала, е твърде болезнена. Разказ за загубата на Бащата, на онзи герой, който изчезва твърде рано или се връща твърде късно; разказ за  смъртта като фатално разминаване, но и като възпитание на чувствата.

Струва ми се невъзможно да се пише критика по тези разкази. Тяхната литературна стойност не се поражда в различните стилове, метафори, конструкции, тропи, а по-скоро в метатекста, в  горчиво-сладката утеха, които думите носят. „Бащите не си отиват“ е по-скоро сборник-терапия. Хапче за понасяне на трусовете на сърцето.  Този е светът на героите на сборника – малкият, огромният. Свит на кълбо и ходещ по болката.

Разказът на Теа Денолюбова. Това бе мястото, на което си казах, че не мога да продължа нататък. Че ми е неудобно от болката. И свободата на авторите да споделят своите мисли, най-съкровени тайни и ахилесови пети. След първа битка с буцата, заседнала в гърлото,  единственото, което успях да си кажа обаче е, че трябва да извървя с тези смели хора пътя до край. Защото физическата раздяла е само рестарт и нова среща с живота.

Надежда Радулова, Марин Бодаков, Кети Иванова, Манол Пейков, Биляна Курташева, Валентин Дишев, Силвия Чолева , Златна Костова, Катя Атанасова, Ина Иванова, Елена Панайотова, Камен Алипиев, Цветана Кръстева, Мария Касимова, Василена Мирчева, Ерна Ангелова, Екатерина Петрова, Райна Димитрова, Василена Чонова, Зорница София Попганчева, Димитър Коцев, Теа Денолюбова, Мариана Де Мео, Маргарита Велева, Люба Халева – след последната страница ще ви бъдат малко по-близки и все пак достатъчно далечни. Защото самотният човек  има белег на челото си и сяда винаги на края(Борис Христов). Защото макар прескочили пропастта, раната винаги ще помни болката.  


Историите в „Бащите не си отиват”  надскачат рамките на знаците, рамките на звуците и се предсказват от имагото на тишината, последвала след изричането им;тишината, оформящата, рисуващата образи и съхраняваща човешката топлина. Липсата е присъствие и обратното. И само движението напред запазва нещата цели. Успокоява паметта, а понякога и съвестта.

вторник, 13 юни 2017 г.

„Тая земя, оная земя” от Иванка Могилска – глътката въздух между магията и живота

  
иванка могилска
„Тая земя, оная земя” от Иванка Могилска (изд. „Жанет 45”, 2017) е сборник с разкази, след който в продължение на дни и нощи не се чува нищо  освен свистенето на вятъра, въздишките на куфара и шепотът на сърцето, почукващо от щастие, събудено от слънчевите думи, които са го погалили.

47-те кратки истории са вдъхновени от желанието на човека да пътува по света дори когато е оплетен мрежата на ежедневието и оставят усещането за лекота, за посилност в надбягването  с реалността.

Могилска играе с думите и със сравненията, гони хармонията и съзнателно търси носталгичното,  за да изпъкне онова, другото –  поетичното застиване на мига. С нейна помощ читателят успява забрави всичко в стремежа си към един магичен свят, вниква в думите и всичко се обновява – улиците на Португалия, на Италия оживяват, превръщат се във внезапни срещи със себе си и посяват в езика нови цветове и различни аромати. Делничните мигове раждат магична атмосферазакуските и вечерите не са просто задължения към тялото, разходките водят до неочаквани срещи с любовта, ръженият хляб буди с аромата си миналото. 

Героите на този сборник са „Събирачи на щастие”. Те имат таен живот, който е изпълнен с „Уроци по танци”,  въпроси като „Как падат свраките”, „Какво е любовта” и други. Превръщат се в облак или просто сънуват без диви карамфили. И те намират, когато най-малко очакваш -  на спирката на метростанция „Жолио-Кюри” или в „Ая София”.

Личен архив на автора
Езикът на Могилска е плътен, игрив, вдъхващ магия на обикновеното. Бели стихове в проза, историите ѝ имат свойството да подмамват читателя и после съвсем неусетно да се разтворят във въздуха, оставяйки го сам в окото на бурята – всеки финал идва неочаквано, но атмосферата.

Да се влееш в (не)понятното и да се върне оттам с шепа думи, събрали в себе си всичко – цветя, дървета, улици, площади, треските на милион желания и тъги. И да не спираш да вдишваш и издишваш света. Това е разходката на Иванка Могилска из „Тая земя, оная земя” - отвъд думите, отвъд себе си.











вторник, 6 юни 2017 г.

„Мебет” от Александър Григоренко – приказка за древния човек

Там, където тайгата е обгърнала в студените си прегръдки земята, а боговете хвърлят зарове за човешки те съдби, се простират владенията на Мебет – героят на Александър Григоренко, който се лута между божественото и човешкото.

„Мебет“ на Александър Григоренко (из. Labyrinth, 2017; превод: Емилия Масларова) е Über-роман и Über-приказка за древния човек, която прелива в разказ за общочовешкото в опит да се извадят на светло следите на колективното несъзнавано. Мотивът за мястото на индивида в света е вечен, но при руския писател той е дотолкова опростен, че незначителността му в суровия и непознат Север с неговите строги правила звучи болезнено реалистично.

григоренко„Мебет” е притча, разделена на две части. В първата господарят на тайгата живее сред хората и макар противопоставяйки се на човешките закони, е все още близък на човешката си половина. Той ловува (дори и в чужди територии), жени се (макар сам да краде съпругата си, както и тази на сина му), дава първите си родителски уроци.  Неговите граници обаче не са човешки, а времето му „не се подчинява на дисциплината на цифрите”. И именно тази негова безнаказаност му навлича общия гняв.

Връзката с материалния свят се разпада в момента, в който Мебет открива смъртта си малко след загубата на единствения си син – Хадко. И тогава митичното напуска невидимите бели полета на  страницата и завладява буквите. Тайнствената гора и богинята Майка дават втори шанс на героя, за да защити невръстния си внук от същите тези зверове, на които той е вредил. За остане накрая поуката, а мъжеството да се запознае и с милосърдието.

Александър Григоренко осцилира цялото повествование около героя си. Всички останали персонажи имат по-скоро спомагателна функция – помощните колела, които да подпрат философията му, да я изправят високо над всички. Над целия свят. Мебет е от онези персонажи, на които се възхищаваме, на които искаме да приличаме, но и тайно осъждаме, антагонизираме. Той е онзи homo ludens, който жонглира не само със собствената си съдба, но и със света на другите. 

В романа откриват и неизменните приказни елементи – вещица, богове, възсилно животно, верен другар на героя и дълбоки гори, в които обикновено се случва необикновеното, неизменното, за да може тайгата да се превърне в мизансцен, ползващ всички ресурси, за да остави читателя без реалното и потънал в тресавището на неясната литература, на литературата, водеща към себе си. Преминаването между тая и оная земя – между тоя и оня свят – оставя човека сам на себе си – най-жестоката възпитателна мярка. И навярно затова Григоренко създава „Мебет” – жестоката приказка за една дивашка жътва приживе и за още по-дивашко опрощение в отвъдното.


„Мебет” е от онези книги, които четеш, четеш, четеш и никога не ти стигат. Няма нищо случайно във всеки символ, във всяка стрела. Това е книга за всичко, което искаш, срещу всичко, което имаш. И двете везни никога не се оказват уравновесени в света на човека, потопен единствено в пулсиращия миг на своята истина. За да завладее своя свят и да постигне освобождение  Свръхчовекът на Григоренко има нужда и от другите.

Преводът на „Мебет“ е дело на Емилия Масларова. И тя се оказва най-подходящият пратеник от магическите земи на Григоренко. Всяка дума е намерила мястото си, за да се превърне книгата във вълшебство.