понеделник, 20 ноември 2017 г.

„Марковалдо, или сезоните в града“ от Итало Калвино – различните „Приказки по телефона“

итало калвино
Ако си падате по Джани Родари и неговите „Приказки по телефона“, няма как да не оцените и „Марковалдо, или сезоните в града“ от Итало Калвино (изд. „Жанет 45“, 2017 г.; превод: Нева Мичева) – малък сборник с разкази, който ще ви отведе в едно по-добро време на годината. Или в това на Марковалдо, когато дори несгодите могат да се превърнат във вълшебство.

                В един сив и мрачен град, в който бедността и варените кренвирши съществуват, живее добрякът Марковалдо с многодетното си семейство. В 20 разказа Калвино побира цели пет години от битието му, през които децата му остават все така многобройни, жена му успява все някак да му вгорчи обяда, а светещите реклами не са това, което си представяте.

люба халева
Илюстрация: Люба Халева
                С илюстрациите на Люба Халева четирите сезона в живота на Марковалдо се завихрят в приказен танц, в който всеки ден е чудато приключение. Нова пакост и изплезен език пред съдбата.

                Разказите на Итало Калвино са подходящи за една „Слънчева, сипкава, сънена събота“, но имат същото благотворно въздействие, каквото имат „Дъждът и листата“ през есента. Изобщо, за всяко време на годината. И макар „Марковалдо или сезоните в града“ да е мъничка книга, то това съвсем не я прави лесна. В 20-е разказа Калвино предлага едно любящо и просто описание на една Италия, която поколенията след 1990 г. в България не биха разпознали.

               
С много любов и без ирония, Калвино разглежда под увеличителното стъкло на думите живота на един „меланхолик без носталгия“. На човека, търсещ невъзможното, непостижимото щастие на утопията.

                Всеки, който е запознат поне малко с творчеството на Калвино (гениалните „Ако пътник в зимна нощ“, „Космически комедии“, както и „Невидимите градове“, „Американски лекции“ и „Нашите предци“ са налични и на български) не би се учудил на елегантността и лекотата на този урок по реалност. Ако пък досега не сте се губили из вселената Калвино, то „Маркоалдо“ е едно добро начало.
И помнете! Всичко е „Пушек, вятър и сапунени мехури“.
               
 


събота, 18 ноември 2017 г.

„Урания“ oт Блага Димитрова - другият поглед

Всичко тръгва от една дума.
И една единствена дума завихря „Урания“ от Блага Димитрова (изд. „Хермес“, 2017 г.) – език.

блага димитрова               
Създаден много след „Лавина“ и „Пътуване към себе си“ (онези по-ранни нейни творби, които те омагьосват с краткостта и директността си),  „Урания“ е романът на най-обичаната българска писателка сякаш проявява в най-висока степен словесна непоносимост, но именно това го превръща и в романа, който предизвиква недоумение у читателя.

                За изхвърленото слово, за цвета на думите и за радиацията на изказаното – Блага Димитрова е превърнала „Урания“ в своебразен дневник по философия на езика, упражнение по стил (показателни са двата възможни края на творбата). Това обаче буди противоречиви емоции и в никакъв случай не прави творбата лесна за четене.

                18-годишната Урания чува глас от дълбините на океана. Една дума се загнездва в съзнанието ѝ и мисълта откъде иде и какво означава не ѝ дава покой. В търсене на отговора на загадката Урания напуща дома си и една мисъл я сбълсква с Велизар – асистент в униврситета, който пък е стрелката по пътя на Музата, която ще я отведе до проф. Якодимов – учен, посветил живота си на езиците – мъртви и говорими, отлъчен от университета поради непримиримостта си към социалистическите порядки и може би единственият, който може да помогне на Урания да намери покой.

Тримата се оказват неразривно свързани и в техните философски разговори младото момиче най-после успява да открие значението на посланието на гласа.
блага димитрова
Ако тези два абзаца оставят впечатлението, че романът тече гладко и предлага наглед простичък сюжет, то то би било абсолютно погрешно, защото „Урания“ се оказа една от най-сложно разгадаемите творби на писателката и тази, която може би най-много се лута в желанието си да побере цялата лингвистика в 400 страници.

Разбираем е философският подход на авторката към езика, както и съзадаването на образа на професора. Блага Димитрова е филолог по образование и нейният житейски път е неразривно свързан с думите. Разговорите между Якодимов и Урания, между Велизар и Якодимов са умели дуели на теориите. Но именно това до голяма степен придава известна мудност на наратива, оставя го раздвоен между някъде между научния текст и художествената измислица.


Иначе, красотата и деликатната поезия на езика на Блага Димитрова са налице. Митологията на думите, магията на изреченията имат своята притегателна сила и въпреки спънките при прочита (особено в средата на романа), „Урания“ е любопитна и красива творба. Просто не се оказа ударната и безпощадна доза Блага Димитрова, на която съм свикнала.

неделя, 12 ноември 2017 г.

„Хубостта е рана“ – магически реализъм в действие

ека курняван
„Хубостта е рана“ напомня Ека Курняван (изд. „Колибри“, 2017; превод: Венцислав К. Венков). И ако „страшното започва едва с красотата“ по Рилке, то магията е вплетена още в първото изречение на индонезийската приказка.

Магическият реализъм на Курняван ще ви напомни този на Габриел Гарсия Маркес, но същевременно с това ще премине отвъд неговите граници, диалогизирайки с приказките на Шехерезада и вятърните мелници на Дон Кихот.

С възкръсването на Деви Аю читателят се отдава на едно рядко завръщане към пищната премереност и красотата. С точните лица, точните думи, точните дълбочини на цветовете. Картография на срещите и историография на индонезийската съдба. Индонезия малко след Втората световна война и нейните динамични сърдечни преврати, редуващи холандския контрол, японската окупация, партизански войни и комунистически преврати и идването на диктатора Сухарто, обаче остават само фон на фикцията. Информационен шум, който постепенно бива заглушен от сънливата тишина на магията и чудатостите.

Четирите дъщери на най-красивата проститутка в Халимунда се оказват епицентровете на малките катастрофални и невероятни случвания на невъзможното – куче изнасилва една от внучките на Деви Аю, красива принцеса се жени за пес, девойка полита в небето, за да избяга от преследващите я холандски владелци, зъл дух съсипва живота на цяла фамилия. И въпреки невероятността на случващото се на фокус в „Хубостта е рана“ остават винаги телата, а мекото и сякаш на моменти телеграфно разтилане на сюжета избягва опасните експлозии на сърцето. Курняван умишлено се стреми към мекотата на думите, към полузадушевната, полуприспивна мелодика на разказа, така че читателят да се изгуби между съня и реалността, между красивата измислица и действителни събития.

Сцени на любов и откровено насилие, на вярност и на най-нелогични предателства, на откровен мачизъм и наивен романтизъм – това е роман за срещите, семейна сага на вълшебствата. И най-вече, роман за „грозните“, устойчивите жени и случвания. Защото в крайна сметка се оказва, че „Хубостта е рана“.




неделя, 5 ноември 2017 г.

„Зелда“ от Елин Рахнев – петолиние на есента

Стихосбирка, музика, недоносена есен – изданието на „Зелда“ от Елин Рахнев (изд. ICU, 2017 г.) идва след култовото „Канела“ и се врязва безпардонно в акустиката на кожата.

Акварелът на думите на Рахнев попива в порите и знае:
За онези непосилни „тонове есен“, които непрекъснато покачват „децибелите на тъгата ни“,
за онези мигове потапяне в задушницата на меланхолията, в която самотността не е непременно равнозначна на нещастие.
И за романтичността знае.
И за давещите се химери.
Всичко знае.

„ВСИЧКО ТИ ХАРЕСВАМ. АМА ВСИЧКО. ВСИЧКИТЕ ТИ ОСНОВАНИЯ И ОКОНЧАНИЯ. ЦЯЛОСТНАТА АТМОСФЕРА НА ВЪЗДИШКАТА.“

Есента е. Зелда е. Уютна, топла. Петолиние на тишината и наркоза за духа. Перфектното
обожание и всяка крайност на страданието. Обхождане на космоса и разпадането на фрагменти при първия сблъсък с липсата.

„Зелда“ отваря дупки в думите, през които казаното изпада бавно, но окончателно към хаоса на собственото мисловно море.

Пречистеният от лицемерие език на Рахнев, директността на метафорите му и обективирането на мелодията на тъгата отчуждават всеки стих от света на тази вселена, а присъдата е ясна. Неприспособимост по естетически причини. И вечно връщане към оня сезон. Зелдовия:

„Където свършват устните ти и започва есента, е последнотопарче, което слушах. И после многолистната тъга по теб.мащабната печал по тебе, зелда. В грима ти търсих раннияматис, във роклите ти на пауните нефела, в походката тиновий свет, в дъха ти пяната на моите поеми. Измислих те,за да ме има още тук. Сред гарванова скреж да не изстиватвсичките ми вопли. И кожата ти да разлиствам ден по ден. Ив залезна тъма да светят римите ми ооще. През обиците тида гледам късния гоген, по раменете ти да се изкачвам къмнебе, простори. Сега ще се опитам пак да те изпея. Грима ти, кожата, изобщоорганизма ти. Ще се опитам да те наредяв до най-великатапечал в изкуството. От алта в цветовете на матис до черно-бялата лила на морисън, на еймито и другите. Изобщо ще тепродуцирам пред света, вселената. Нали и за това съм теизмислил, нали един елин за теб роди сена 3-и юли 1968-а,в ранните зори.“

„Зелда“ е книга, за хората, които не знаят какво правят тук, за хората, които се събличат и остават по болката, но най-вече за хората, които обичат да вдъхват аромата на есента и които знаят, че светът се дели на любов и всичко останало.
ЛАВ! ЛАВ! ЛАВ, Елине! 

П. П. Всичко ви харесвам, ICU. Aма всичко. 


вторник, 24 октомври 2017 г.

„Шапката на Митеран”от Антоан Лорен – късметът е на ваша страна

В шапките има нещо магично – шапката, която говори, която те прави невидим, или онова бомбе на Сабина от „Непосилната лекота на битието” от Милан Кундера, завещано ѝ от дядо ѝ и захлупващи света – всички те носят своето вълшебство. А най-перфектната шапка е… „Шапката на Митеран”.

Романът на Антоан Лорен (изд. „Факел експрес”, 2017; превод: Валентин Малинов –Пело) е красиво малко бягство по улиците на Париж с намерено петаче в джоба. За късмет.

Даниел Мерсие е човек, който рядко си позволява неточности. Професионално изкривяване. Един ден счетоводителят си подарява една спокойна усамотена вечеря без семейството си, а на съседната маса самият Франсоа Митеран сяда с двама не по-малко прочути от него приятели на съседната маса. Митеран забравя небезизвестното си черно бомбе. Неуспяващ да устои на притегателната сила на осиротялата шапка, Мерсие я „осиновява” за спомен и така, без да иска, си навлича невероятен късмет.

 Оказва се, че шапката на френския президент носи мигновен успех, а главата на счетоводителя е само първата от многото спирки на бомбето-пътешественик – след неочакваните му постижения в света на финансите, щафетата поема Фани, а след това успехът спохожда и Пиер... Дали магията се крие в шапката или тя просто отключва неподозирани способности на притежателите ѝ?

С всевъзможните си обрати книгата се превръща във вдъхновяващо четиво за приключенци и приятна история за ежедневните предизвикателства, които се изправят пред нас, и за нуждата ни от провидение, късмет, щастие…

            Париж от преди 30 години е най-очарователният избор за място, на което да се развие фабулата, героите на Лорен са симпатично абсурдни и болезнено познати, създаващи усещането за игра, за неизменна надпревара със сюжета, с думите, със собственото отражение в огледалото, а езикът на френския писател е езикът на приключенията. Той предлага любопитен и авантюристичен поглед към един по-забавен свят, подобен на сън, в който всички проблеми могат да бъдат победени от оптимизма на едно…бомбе. Но и то може да донесе не по-малко опасности.


            Финият хумор и деликатното поднасяне на абсурдите в ежедневието на съвременния човек превръщат „Шапката на Митеран” в интелигентна, семпла книга, която жонглира с очакванията ви и със стереотипите, които все още властват над обществото и не са се променили много от миналия век до наши дни.

четвъртък, 19 октомври 2017 г.

За Виктор от Земята - „Балада за Георг Хених” и „Германия, мръсна приказка” и нуждата да се изучават в училище

Teкстът е публикуван първо в Егоист

Снимка: Личен архив; Илюстрация: Дамян Дамянов
Ти, който си на небето, виждаш всичко, сигурна съм в това. Виждаш как нови поколения събират фрагменти от душата ти, разкъсана сред страниците. Как треперят ръцете им, докато разлистват, и не могат да си обяснят как не са те срещали досега.
Твоята роля за родната литература може би е още твърде съвременна, твърде настояща, за да бъде призната в учебниците. Все пак, онази 1968 г. сякаш се е случила вчера. И тротоарите ни са същите, и главите, и бюфетите.
  А и все пак благородството повелява на чина да се полагат само произведения с висока литературна стойност и изящен език. Произведения, в който цинизмът да е прикрит, по-срамежлив. За да не се бие с нецензурните думи, издраскани по повърхността на чина с пергел. За да няма „Невръстни самоубийства”, провокирани от думи.
Убедена съм, че това не те интересува. Защото твоята мръсна приказка започва в Германия, пък било то и в побългарения Гестехауз. А любовта ти ще остане во веки насочена към  родното, пък дори то и бодлива, груба, безцеремонно взимаща своето. Несломима дори пред собственото ти изгнание приживе и post mortem от учебници и съзнание.
Представям си как вдигаш ръка и с един замах подчиняваш изреченията, „опъваш” докрай струните на читателските очаквания и  изпълваш страниците не просто с  думи, а с жестока сатира, рок, нежност и със свобода. Силата на словото ти се усеща най-силно само пред лицето на бедността – там, където загубил себе си, читателят се спасява единствено в онова „Алелуя“, съхраняващо останалото от угнетената и оглозгана от живота душа.
От теб научих едно – сънуваш, че смъртта е германски маестро (по Паул Целан). И „въпреки живота – всичко е любов”. Затова е важно да се пие, да се пие дори и „глътка чист алкохол, след като години наред си го пил разреден с лимонада”, както определя Бойко Пенчев „Германия, мръсна приказка”.
Немската ти елегия е сякаш въплъщението на невероятната ти творческа същност, родила се от бурните вълни на едно неспокойно минало и също толкова интензивното и богато настояще. И неприемаща да е нищо повече от Пабло Пикасо за литературата. Отвъд границите на родното и много след човешкото – един гестехауз в Германия побира грозотата на цялата ни болезнена действителност по време на социалистическия режим. Безкрайно откровен, груб и циничен, този роман фрагментарно оголва плътта, а измежду потта, дрогата и баса читателят усеща онова изтръпване, онзи вик, отекъл някъде в „душите, гърдите, ушите, далаците, върховете на пръстите.”

 „Балада за Георг Хених” е откровението на Пасков, счита се за връх в неговото творчество. В следвоенна София – София на комуналните апартаменти, София на обеднелите довчерашни буржоа и озлобени пролетарии, писателят побира битието на цяло поколение. Едно семейство преоткрива себе си и духовното в лицето на Георг Хених – реална историческа личност, майстор на цигулки, достигнал до дъното на човешката бедност и самота, изоставен от своите. В тази бедна София, в която всяко материално превъзходство те превръща във враг, било то и изразяващо се в притежанието на бюфет, а съседът е по-склонен да насъска кучето срещу теб, отколкото да прояви човечност, чудесата са възможни. Благодарение на един добър старец. И на една цигулка.
„Господ помни – книга не забравя”, заръчва Георг Хених. И след цялата грозота, изтекла изпод погледа,  няма значение колко си ял, пил, е*ал и дори и да те няма на чина, пак си подсвирквам „ЛАВ! ЛАВ! ЛАВ!”.
Слава тебе, Викторе, барда от Земята!


 „Никой виола д’аморе не свири? – Не свири, защо забравило обича. Майстор забравил обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.”

понеделник, 2 октомври 2017 г.

„Висока облачност“ от Оля Стоянова

Трудно е да се прецени дали ти откриваш тези разкази, или  те сами те намират. Като трънливи клонки, спрели за секунда пътя ти. Като поглед в безкрайното синьо. И като постелята на безброй облаци, оплетени в мрежа от дъхави, лековити думи.

оля стояноваДо Тирана и назад. 21 приключения, които ще ви разведат из позната и непозната България, на околоприказно пътешествие; ще ви изкачат до най-високите човешки върхове и ще ви потопят в най-дълбоките им падения.

„Висока облачност“ от Оля Стоянова е сборник за приключенци, за авантюристити и тихи бунтари. В него няма високи тонове. Всичко е преглътнато, приглушено и пречупено през призмата на високия въздух, на планинския взор.

Разказите на Оля ухаят на арабски сладкиши, посяват в езика нови цветове и различни аромати. Делничните мигове раждат магична атмосфера, а  различни сюжетни линии се преплитат, за да разкажат една обща история – тази на човешкото сърце. Неслучайно „Висока облачност” е разказът, който заслужено е дал име на целия сборник.  

„Срещи на високо” със себе си и „Другите с нас”, „фоторепортаж” в „Градината на чудесата”  и надникване в „Къщата на влюбените” – героите на сборника са навсякъде около нас (алпинисти, „обикновени“ двойки, предприемачи, прозорливи врачки, журналисти, стари приятели, свещеници и още, и още). Това превръща изданието в едно интимно място, в което съкратения курс по познаване на себе си се оказва възможен.

Без да претендират за изключителност, тези наглед простички истории се преръщат в малки съкровища. В провизиите, скрити в багажа и предназначени за подкрепа по време на дългия път. С тях самоубийственото катерене по човешките чукари в този сборник понякога завършва и с щастлив полет.


Сърцатост – това е, което ви очаква на тези  184 страници. Едно непрестанно вдишване и издишване на света. Нарамвайте раниците. Сред облаците на Оля всъщност е невероятно уютно.

събота, 9 септември 2017 г.

Цяла литературна вселена зад витрините на „Канелените магазини“ от Бруно Шулц

бруно шулц
Противоречивите ми чувства към полската проза (поезията им винаги ми се е струвала малка съкровищница) дълго ме държаха настрана от „Канелените магазини“ на Бруно Шулц (изд. „Аквариус“, 2017; превод: Магдалена Атанасова). Предполагам, че не е никак случайно все пак, че книгата започва с разказ, времево разположен някъде в края на един далечен юли в на прага на един далечен август, а аз разгърнах страниците на новото издание точно в края на един близък август и го довърших в началото на един объркан септември. 

Оказа се, че зад книжната витрина на тези чудновати и така примамливи странствания на ума на Шулц се крие изцяло нова художествена реалност, която ще ви сблъска с несъвместими и немислими образи. Насекомото на Кафка е само началото и предупреждавам: книгата е абсолютно безсюжетна или поне привидно фабулата е изпаднала в литературен тремор...

Определян като един от най-колоритните представители на полския модернизъм –  своеобразна разновидност на австро-унгарския модернизъм, Бруно Шулц предлага един различен тип чувствителност – такава, в която магията е осмислена, а насекомото на Кафка е само началото.

            В началото бе бащата. Якуб е бащината фигура, която безплътно се придърпва към бита на живите, но след това постепенно изчезва от  рационалния, а след това от реалния свят въобще. Той е и демиургът на вселената на Шулц. В тази вселена всичко е възможно и същевременно с това крайно съмнително. А радиацията на думите блещука и поразява нормалното развитие, придържа към света на детството – на чудатото и необятното.

            В „Канелените магазини“ ще се отклоните поне няколко пъти от наратива, осцилиращ около бита на едно обикновено семейство с постепенно губещ разсъдъка си баща. Ще прекосите огромни неразбираеми пространства и това ще остави у вас странно чувство на пълнота. И героите, и неживата природа ще се превърнат в мизансцен на голямото, необозримото. В него пътешествията постепенно ще се превърнат в съзерцание, а предметите – в истинските действащи лица.


            Шулц се оказва майстор на формата, гравьор на изречения, в които художествена фикция и философия се преплитат, редуват, допълват до абсолютна хомогенна смес. В „Канелените сънища“ липсва конкретна тема. В тези кратки фрагменти читателят странства из сънища, повтарящи едни и същи образи, но с постоянно изменящи се, объркващи нюанси. Като ескизи на „неназована изрично, пронизваща обреченост“, както я описва Александър Ангелов в послеслова си от изданието от 1990 г., застиват витрините на тайнствените канелени магазинчета, а този малък сборник се превръща в гротескно описание и тотално отричане на стандартната, предвидимата анатомия на човека, на света и на литературата.   

сряда, 6 септември 2017 г.

„Ефектът Луцифер“ oт Филип Зимбардо - как добрите хора стават зли

,,Ето го – извора
на злото у теб.
Приличате си-
две капки.‘‘
Из „Как наказва Бог“, Катерина Стойкова-Клемър

„Ефектът Луцифер (изд. „Изток-Запад“, 2017; превод: Людмила Андреева) от поведенческия психолог Филип Зимбардо е безкомпромисна аутопсия на жестокостта в най-човешката ѝ форма и „твърде мрачно пътуване в сърцето и съзнанието на тъмнината”.

Когато Зимбардо е планирал своя прочут експеримент в Станфордския университет (1971 г.), той едва ли е подозирал, че ще остави такава тъмна следа в историята на социалната психология. Започнал като прост опит с механизмите за власт и подчинение, Станфордският затворнически експеримент  се превръща в задължителна част от програмите за обучение, както и в една от най-чувствителните теми за обсъждане – как добрите хора стават зли и какво се крие в бездната на човешкото съзнание.

6 дни водят до предсрочното прекратяване на драматичния „театър“, който доброволците на Станфордския експеримент стартират. 6 дни, в които цветята на злото избуяват до задушаване. Зимбардо проследява час по час своята machina malum.

филип зимбардо
Как хората могат толкова лесно и радикално да се трансформитрат и кои са начините, по които ситуационните и системните сили действат заедно, за да променят т.нар. психична матрица – Зимбардо щрихира грубо отговорите на тези въпроси, след което прави опит да въведе дефиниция на злото:

„Злото се състои от преднамерено действие по начини, които вредят, малтретират, унижават, лишават от човешки качества или унищожават невинни други хора, или изполване на собствения авторитет и системна власт за насърчваване или позволяване на другите да направят това от ваше име. Накратко, това е “да знаеш, че не е редно, но въпреки това да го правиш”.

И ако пътят към ада е осеян с добри намерения, то „Ефектът Луцифер“ предоставя не само историческа хроника, но и емпирични доказателства в подкрепа на тази теза. 

Злото е възможно навсякъде. При подходящи или погрешни ситуационни обстоятелства действия, които иначе не би бихме помислили за възможни и по силите ни, се оказват демократично приети и приемливи дори за нас самите.

Зимбардо опира обясненията си и на друг популярен експеримент – този на Милграм – който също жонглира със свободата на действия, която си позволяваме в отношенията власт-подчинение; на предхождащите изследвания на Соломон Аш за властта на ситуацията,; както и на последвалите такива на Рон Джоунс, Джейн Елиът и др.

Как деиндивидуализацията трансформира нашата Аполонова природа (рационалност, ред, последователност, мъдрост) в Дионисиева (хаос, деорганизация, ирационалностт и похотливост) – пътешествието на Зимбардо в страната на мрака на човешкото сърце завършва с остра критика спрямо системата и ролята на властимащите за случилото се в затвора  Абу Граиб. Той обвинява всички – от Буш и Чейни до отговорни военни лица в умишлено създаване на условия за провокиране на такъв тип насилие и отказ от отговорност за това положение.


„Ефектът Луцифер“  от Филип Зимбардо, разглеждащ Стандфордския затворнически експеримент, е доказателство, че „много повече отвратителни престъпления са били извършени в името на подчинението, отколкото в името на бунта“ (К. П. Стоу, “Either-Or”, 1961), но макар и представлявайки мрачно четиво, то е важен коректив преди следващия акт на псевдогероизъм. 

сряда, 23 август 2017 г.

„Разкази и повести“ от Антон П. Чехов – резюме на света във въпроси


За влиянието на Aнтон П. Чехов върху модерната проза може да се говори много и това е съвсем нормално с оглед на литературното наследство, което оставя след себе си – над 900 творби, превърнали се в доказателство, че и в наглед обикновената реалност се крие минимумът на едно максимално живеене.

            И макар пътеките и преките, незабележимо конвоиращи пътя на руския писател, да са съвсем необозрими, то малко са хората, докоснали се до наглед обрания му език, нещадящ читателя език, които остават безразлични.

Вярвам, всеобща приятна изненада през първото полугодие на 2017 г. се оказа сборникът „Разкази и повести“, издаден от „Колибри“ в превод на Пенка Кънвяа .Под страниците на луксозното издание с твърди корици намира мястото си малка, но ценна селекция от творчеството на класика: от известните „Човекът в калъф“, „Дамата с кученцето“ и „Лекокрилата“ до не така популярни негови разкази и повести.

И ако пиесите „Вишнева градина“, „Чайка“ и „Вуйчо Ваньо“ са усета към човешките действия, към историята на човечеството, преживяло толкова разочарования и разделило се на търсещо-чакащи и на отричащи, то повести като „Три години“, „Степ“ и „Съпругата“ въвличат читателя в ескизи живот,  превръща го в част от „еволюцията на чувствата“ и резюмират света във въпроси и в опозиции – комично-трагично; красиво-грозно; мечта-реалност; любов-омраза.

Трескавото опиянение, любовните терзaния и малките бягства на сърцето, наред с лудешката надпревара на нравите с времето, всепроникващата тъга, чувството за обреченост и една безкрайна свобода на мечтите – деликатният, но мащабен език на  Чехов в тези кратки разкази и повести не рисува просто литература,  не носи просто притихване на душата – и в смешното, и в трагичното – , а налага един modus vivendi, в който „животът… е кратък“ и трябва да се „живее по-добре.“

неделя, 20 август 2017 г.

„Телекс от Куба“ от Рейчъл Къшнър – Куба преди революцията и с цвят на нагорещена лава

Снимка: Личен архив
Онази свобода, която мисълта за жаркото слънце на Куба носи, е илюзорна. Парещият въздух и промиващата рани влага често крият опасности и разпалват пожари, които прерастват в революции.

            Куба – екзотична и исторически непрескочима –  и онази Куба, застинала малко преди революцията, е побрана в страниците на романа на Рейчъл Къшнър „Телекс от Куба“ (изд. Жанет 45, 2017; превод: Василена Мирчева) – книга, която се появи в края на май на българския пазар, но жълтите ѝ корици останаха странно незабелязани, макар да крият зад себе си история с „цвят на нагорещена лава“.

            Започвайки историята през погледа на Кей Си - сина на ръководителя на местния клон на „Юнайтед Фрут Къмпани“ – Къшнър невидимо оплита читателя в една сложна литературна картография, в която на пръв поглед властва хаоса.

            Животът през погледа на американските заселници, свързани със захарния и с никеловия бизнес в Куба, завърта колелото на бунта.

            „Юнайтед Фрут Къмпани“ вече не отглежда плодове, а само захарна тръстика за сметка на местните жители. Бащата на Кей Си е строг, а майка му е съпричастна към бедните. И всичко привидно изглежда идеално, докато една сутрин различно утро не пропълзява по тавана на момчето и димът на промяната не обгръща и тяхната къща.

Докато наративът разгръща събитията през погледа на Кей Си, Къшнър въвежда втори и детски глас – този на Ейвърли, произхождаща от средната класа, а същинските революционни действия започват при срещата с фатален френски агитатор, който продава оръжия.

Наглед сложната творба, която Къшнър изгражда, рисува жива картина на една епоха, в която различията се оказват тъй дифузни, границите тъй несигурни, че човек сериозно се затруднява да реши къде  е попаднал – дали в същинската история или в нейния фикционален прочит.

Героите, сцените в които образи на американски бизнесмени и кубински президенти се сливат, се превръщат в реализма на едно лудо време, разгледано в най-интересните му и оригинални мигове (макар признавам, въвличането на Фидел Кастро в странна повествователна брънка да ми се стори крайно излишно).


            Разделен на три части, „Телекс от Куба“ съчетава в себе си както характерни за модернизма стилови особености, така и постмодернистични намигвания. За Къшнър сякаш важи максимата на Гьоте: „Съжетът всеки вижда пред себе си, съдържанието намира само тоя, който има отношение към него, а формата остава тайна за мнозинството“. Хаотична и същевременно премислена до съвършенство, структурата на „Телекс от Куба“ може да откаже много от вас, но със сигурност романът би се отплатил пребогато на търпеливите читатели. Защото именно стилът и езикът подплатяват ролята на Къшнър като талантлив  писател и чрез тях тя успява да изрази най-точно усещанията, емоциите и вътрешния свят на историята, която разказва.

петък, 21 юли 2017 г.

„Змията и Дъгата” от Уейд Дейвис – документална приказка за зомбита

Уейд Дейвис забива пирон право в сърцето на парцаливата кукла на клишетата. Защото зомбитата и вуду магиите съществуват, но съвсем не приличат на това, което Холивуд показва.

„Змията и Дъгата” (изд. „Ерове”, 2017; превод: Диляна Георгиева) е странна смесица между научен труд и художествена литература. Макар да се различава от впечатляващата „Дивашка жътва” – заглавието, с което издателството стартира, книгата следва линията на досегашната селекция на „Ерове” – силно рационална, поднасяща научни факти и история по красив и достъпен начин.

До известна степен „Змията и Дъгата” е подобна на водун  ритуал. Разделена в две части, романът е и разбиване на клишетата относно т.нар. вуду, както и своебразен урок по историята на Хаити – разказ от първа ръка за неща, които звучат колкото невероятно, толкова и впечатляващо; отравяне, упояване с нови факти и последващо пречистване.

В началото на ’80-те години на миналия век етноботаникът по професия Дейвис получава странно предложение – да замине за островната страна, за да разследва няколко странни сигнали за мъртъвци, възкръснали от гроба и превърнали се в зомбита.

Когато изследователя се сблъсква с хаитяни, той е впечатлен, както от флората и фауната на страната, така и от крайно различната от тази на европееца или американеца култура. Защото се оказва, че Хаити крие много повече страховити неща от познатите „вуду” кукли и хаитяните предпочитат смъртта пред съдбата на завърналите се погребани.

Стройната и логична теория на Дейвис за растенията и веществата, които биха предизвикали състояние, наподобяващо смърт, много бързо след пристигането му е опровергана. И това е моментът в плавно развиващия се сюжет, който преобръща историята.

Водун – вярата, която се основава на хармонията – се оказва много по-богата и двояка от познатите ни духовни учения. В нея наука и мистицизъм се вплитат и увличат в опасна игра на зарове между живота и смъртта. А самото „зомбифициране”, поводът, който въвежда Дейвис в този сложен свят, се оказва не е само физическо отравяне на жертвата, а много по-сложен и предимно психологически процес. 

Разколебаването на един учен в собствените му познания и привикването с непознатото – авторът успява да пресъздаде по впечатляващо достъпен и приобщаващ начин своето гмуркане в реката на хаитянската вяра, в митовете и ритуалите им. На страниците на романа сложните химични съставки, лабораторните изследвания, непознатите видове растения, историческите особености на острова не стоят сякаш нарочно придадени или академично. Стилът на Дейвис е изчистен и стегнат, без да звучи твърде телеграфно, а на места все пак могат да бъдат открити поетични завои. Умел разказ, който те потапя в атмосферата, без да ти остави избор.

„Змията и дъгата” е риба балон (защо тази аналогия – като прочетете книгата). Прочитът ѝ или ще те убие веднага, или ще те остави още дълго да се рееш сред сенките.  За мен беше и дълъг прочит. Не само я заех преди да я довърша, защото разпалих интереса на други хора, но и изпитвах някаква инстинктивна нужда да я преглътна бавно. За да не се превърне в отрова. За да запомня всички любопитни факти добре.

Наистина удачен и оригинален избор. От „Ерове” за пореден път са подходили напълно професионално към изданието – от превода до оформлението и малките детайл –  видимо всичко изпипано с внимание и мисъл към читателя. Огромно браво!





неделя, 9 юли 2017 г.

„Войната не е с лице на жена. Последните свидетели“ от Светлана Алексиевич

След „Времесекънд хенд“ (изд. „Парадокс“, 2016; превод: Ангелина Александрова) съдържанието на двата дебютни романа „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“ на Нобеловия лауреат Светлана Алексиевича, обединени в едно книжно издание на български  (изд. „Парадокс“, 2017: превод: Боян Станков ), не е голяма изненада. По-впечатляващи са мащабът на внушението и емоционалната вълна, коио връхлитат четящия.

„Всичко, което ни е известно за войната, го знаем от „мъжкия глас“. Ние сме в плен на „мъжките представи и на „мъжките“ усещания за войната. На „мъжките“ думи“. Жените мълчат.“, пише беларуската писателка. И ако трябва да се уповаваме на Маркес и ако там, където има замесена жена, всичко ще е наред, то тогава именно онова мълчание на гръбнака на света, на този своебразен Атлас с ужасно нежни ръце, е плашещото, е страшното.

Във „Войната не е с лице на жена“ Алексиевич се заема с нелеката задача да счупи стената от тишина и да отприщи един разказ от първо лице на десетки съветски жени, преживели фронта. Не само като безащитните, невинни жертви, но и като готови да посрещнат смъртта в битка танкистки, автоматчици, снайперистки. Това са жените, които след войната са отритнати от онези, за чието щастие са се били, и жените, които са пораснали твърде рано.

Беларуската писателка не се свени да разкаже смъртта такава, каквато е била – масова, безмилостна и навестяваща ги и след края на войната. Защото за жените от фронта войната не свършва с Деня на победата. За тях кошмарът продължава и се изразява материално в книжки, ордени, белези; в мълчанието, на което са принудени, докато отново се превръщат в онези жени, които се очаква да бъдат. Без спомени.

Реализмът, автентичността на историите, подплатени с женските чувствителност и внимание към детайла разкриват трагични и помитащи картини, пред които читателят често изпитва желание да извърне глава.

Стилът на Алексиевич е изящно избродиран, думите са подредени в изряден строй – армейски редици, готови да понесат последствията от появата си. Георите ѝ – привидно безименни, събирателни, но безкомпромисно откровени.

„Последните свидетели“ – последвалата след две години книга прехвърля вниманието към децата, преживели войната. Често те не са участници, а просто невинни свидетели на случващото се, жертвите, които остават безгласни букви във военната азбука, но на които остава задачата да навържат думите за останалото след безумието, след хаоса. И преди времето да е свършило – гласът им трябва да изтанцува един последен танц с истината.

Не е никак лесно да се понесат спомените на този Съветски съюз, който бяга извън географското, извън политическото, а просто дълбае надолу – в белега на някогашната рана, в корените на нещастието. Картография на болката преди голямото пропадане.

Николай Райнов твърди, че „всяка книга е надгробен камък за нещо, станало в сърцето. А „Войната не е  с лице на жена“ и „Последните свидетели“ са крайъгълния камък, некрологът на хиляди съдби. В тези книги ужасът е огромен, а болката дебне отвсякъде.

                

неделя, 2 юли 2017 г.

„Тъгата на ангелите“ от Йон Калман Стефансон - думите, седмото чудо на света

Тъгата на ангелите“ от Йон Калман Стефансон (изд. „Жанет 45“, 2017; превод: Стефан Паунов) е съзерцанието, което следва след първия досег с ледената прегръдка на спомена, с онова странстване „Между Рая и Ада“ (изд. „Жанет 45“, 2015).

Свят, в който жените са богини, мъжете са самотни в мъжествеността си и единствено топлината на човешкото тяло напомня, че си жив – това е територията на втората книга от трилогията на Стефансон, която по-скоро напомня на ескиз, на продължително и накъсано поетично откровение, отколкото на роман.

„Тъгата на ангелите“ е разделена на две части – „Очите ни са като дъждовни капки“ и „Смъртта не носи покой“. В първата – момчето, което познаваме от „Между Рая и Ада“ , момчето, преживяло смъртта на своя приятел Бард, се запознава с литературните шедьоври на миналите векове, преоткрива света на думите, изследва пътищата на  хиляди фикционални персонажи, за да поеме по своя собствен опасен път във втората част на творбата.  

Пътуването на Йенс и момчето, които трябва да направят спешна доставка в екстремни метеорологични условия, се превръща в болезнена метафора за човешкото стремление към вечността и покоя, а границите, разделящи Ада и Рая, живите  и мъртвите, се размиват в една зейнала и празна земя, която поглъща изгубените души, попаднали в нея.

Езикът на Стефансон се е отдал на вечно пиянство с поезията. Между редовете танцуват ежедневното, мистичното и философското. След морето, делящо оная земя на морската шир и тая земя на сушата, идва студеното съвършенство на леда. Исландската природа е строгата и сурова богиня, чието чувство за хумор често граничи с жестокост, и именно те, думите, се явяват чудото, спасението, висшата сила, която тласка напред.

„Поезията убива, дава ти криле, ти започваш да ги движиш и усещаш оковите. Показва ти друг свят и след това те изтласква обратно в бурята, в мръсното ежедневие.“

„Честно казано, мисля, че думите са седмото чудо на света.“
 

Момчето, Йенс, Хелга Гейртруд, Колбейн – героите на „Тъгата на ангелите“ са различни по своему, но са обединени в едно. Всеки един от тях се превръща в част от общото лице на Исландия, от картината на живи души, впримчени в рамката на смъртта. Защото Исландия на Стефансон е студена, любяща, но строга и смъртоносна майка. В тази книга всичко започва със съня – с по-малкия брат на смъртта и с едно очакване на покоя, докато той се разхожда, яхнал вятъра, под носа на живите:

„Дали човек мами мъртвите, когато остане жив?“

„Ала нищо не е така подценявано като самия живот. Ругаеш понеделниците, дъждовната буря, съседите, ругаеш вторниците, работата, зимата, но накрая всичко това изчезва за части от секундата . ... затова животът диша свободно, а ти ругаеш всеки понеделник, ругаеш всеки вторник, проиграваш шансовете си и среброто в теб губи блясъка си.“

 „Смъртта не носи покой; ако той изобщо съществува, ще го намериш в живота. Ала нищо не е така подценявано като самия живот.“

След прочит на читателя му е трудно да каже през какво точно е преминал. Творбата е безсюжетна. Сякаш пътуването в нея има за цел единствено да ти покаже чистата същност на нещата. Да ти даде шанс да се върнеш към свободата на живота, да те освободи от очакванията и мечтите, бутайките те в пропаст, и да те увери, че покой има и приживе.

В крайна сметка, точно тази красота на езика и  липса на действие разсейват при четене, носят усещането за летерагичност на текста и правят  тези 256 страници по-дълги, отколкото са. Читателят се изплъзва от шейната на текста и остава загубен някъде в усещанията, без да има за какво да се хване. И без изгледи за спасение.

„Тъгата на ангелите“ е красиво упражнение в левитация. В кръжене на думите. И без съмнение – ако бе по-кратко, то би спечелило много повече. Но може би именно чрез лутането и непрестанното удряне в тая или оная дума човек може да премине през бурята на живота. Преди светлината да угасне.






петък, 23 юни 2017 г.

„Бащите не си отиват”

Как да превърнеш болката в паметник
на самата себе си, как да я опишеш,
като я прегънеш надве в средата, съзерцавайки я
през удоволствието, така че да бъде разпозната и дори
обичана, когато заживее в онова, което тя не е?
Марк Странд
 
България е твърде малка за този сборник.

„Бащите не си отиват” – сборникът с 24 разказа на издателство ICU”, e приютил личните истории на твърде много хора, които са някак познати , че да се почувства човек крайно неудобно, разгръщайки го. Защото задачата, която  – Невена Дишлиева-Кръстева –  издателят-сърце – им е дала, е твърде болезнена. Разказ за загубата на Бащата, на онзи герой, който изчезва твърде рано или се връща твърде късно; разказ за  смъртта като фатално разминаване, но и като възпитание на чувствата.

Струва ми се невъзможно да се пише критика по тези разкази. Тяхната литературна стойност не се поражда в различните стилове, метафори, конструкции, тропи, а по-скоро в метатекста, в  горчиво-сладката утеха, които думите носят. „Бащите не си отиват“ е по-скоро сборник-терапия. Хапче за понасяне на трусовете на сърцето.  Този е светът на героите на сборника – малкият, огромният. Свит на кълбо и ходещ по болката.

Разказът на Теа Денолюбова. Това бе мястото, на което си казах, че не мога да продължа нататък. Че ми е неудобно от болката. И свободата на авторите да споделят своите мисли, най-съкровени тайни и ахилесови пети. След първа битка с буцата, заседнала в гърлото,  единственото, което успях да си кажа обаче е, че трябва да извървя с тези смели хора пътя до край. Защото физическата раздяла е само рестарт и нова среща с живота.

Надежда Радулова, Марин Бодаков, Кети Иванова, Манол Пейков, Биляна Курташева, Валентин Дишев, Силвия Чолева , Златна Костова, Катя Атанасова, Ина Иванова, Елена Панайотова, Камен Алипиев, Цветана Кръстева, Мария Касимова, Василена Мирчева, Ерна Ангелова, Екатерина Петрова, Райна Димитрова, Василена Чонова, Зорница София Попганчева, Димитър Коцев, Теа Денолюбова, Мариана Де Мео, Маргарита Велева, Люба Халева – след последната страница ще ви бъдат малко по-близки и все пак достатъчно далечни. Защото самотният човек  има белег на челото си и сяда винаги на края(Борис Христов). Защото макар прескочили пропастта, раната винаги ще помни болката.  


Историите в „Бащите не си отиват”  надскачат рамките на знаците, рамките на звуците и се предсказват от имагото на тишината, последвала след изричането им;тишината, оформящата, рисуващата образи и съхраняваща човешката топлина. Липсата е присъствие и обратното. И само движението напред запазва нещата цели. Успокоява паметта, а понякога и съвестта.