четвъртък, 24 ноември 2016 г.

„Частица от бурята“ от Марк Странд

частица от бурята
 Частица от бурята“ от Марк Странд („Факел експрес“, 2016; превод: Кристин Димитрова и Катя Митова) е стихосбирка – картография на нищото, изваяна от най-фините страхове на поета, на преводача, на твореца.

да не се отчайваме; ако това е краят, и той ще мине“ – около тази концепция Странд сякаш гради целия мизансцен на творбите си.  Парадоксът на присъсъвието-отсъствие е обгърнал в нежна прегръдка изреченията на Странд, лишил ги е от апотеозна красота и ги е свел до ежедневното, меланхоличното, носталгичното. Миналото, което няма да (го) бъде, и вселенското, което е сведено до земното, се плъзгат по стрелките на времето. Надскачат се с природата, със скръбта, с надеждата.

Как да превърнеш болката в паметник
на самата себе си, как да я опишеш,
като я прегънеш надве в средата, съзерцавайки я
през удоволствието, така че да бъде разпозната и дори
обичана, когато заживее в онова, което тя не е?

Стиховете на Странд са история – история на самото им изграждане от думите, история на чувството. И може би именно поради тази причина надскачат рамките на знаците, рамките на звуците и се предсказват от имагото на тишината, последвала след изричането им. Но не на тишината по принцип, а на метатишината – оформящата, рисуващата образи. Липсата е присъствие и обратното:

В полето
аз съм липса
на поле.
Така е винаги.
Където и да съм, аз съм
отсъстващото.
Всяка моя крачка разделя въздуха на две
и винаги
въздухът се връща да запълни
празното пространство,
оставено по тялото ми.
Всеки си има причина
за движение.
Аз се движа,
за да запазя нещата цели.

Да те изплаши тази поезия е лесно, но също толкова лесно е да я заобичаш, да ти стане близка. И докато проблемите, които Марк Странд излага са само „Частица от бурята“ на вселенското, то в микросвета на човешкото съществуване те са болката, която раната помни.

Най-искрената ми признателност към „Факел експрес“ за чудесното издание, както и поздравления на Кристин Димитрова и Катя Митова за отличния превод.









сряда, 16 ноември 2016 г.

„Другият сън“ от Владимир Полеганов – хипнотичната безтегловност

другият сън
Това си беше значително приключение: да вървиш по бреговете на съзнанието, без да виждаш накъде отиваш. „Другият сън“ от Владимир Полеганов (изд. „Колибри“, 2016) се оказа тресавище, което изяжда реалността, поглъща я и ражда един нов, фантастичен свят.

В духа на старата фантастика, „Другият сън“ се оказва текст, концентриращ вниманието си изцяло върху вътрешните усещания на главния герои;  асансьор между съзнателно и несъзнателно. 

Трудно би могло да се говори за сюжетна линия – след погрешно набран номер разказвачът се озовава в непознат свят, който постепенно се запълва пред очите му. Попадането в него винаги е неочаквано, без да може да бъде контролирано, а удивлението и ужасът от неразбираемото, от едва ли не халюцинираното, се оказват полюсните емоции, около които съзнанието се плъзга. 

Именно тази безсюжетност прави книгата бавно четивна въпреки привидно малкия ѝ обем. Тези 166 страници изискват пълната концентрация на читателя. Една крачка в страни от изречението би означавала връщане назад, реене във въздуха. Но противно на очакванията подобен подход по-скоро впечатлява, отколкото дразни. Въздушността на изреченията, елегантността на изказа носят атмосферата на Борхесовите разкази в „Алефът“, без да изискват, без да натоварват интелектуално. 

„Другият сън“ бяга от жанровите категории. Полеганов не изгражда цялостен свят, пъзелът на съня му до последно остава незавършен. Романът е сякаш непълен, стоящ на границата. Липсата на плътни брази и избраният Аз-изказ подпомагат припознаването, приобщаването на възприемащия и го потапя напълно в меланхолията на ужаса от неразбирането на другото, на чуждото. Тишината на формите на имената ражда света: 

„Когато сънувам, имената на другите често се раздат от звуците на света отвън. Когато се събудя, мога да проследя всяко име до неговото начало...
Чуждото име винаги е имаго на по-първичен звук, докато мойто е без минало, предишната му форма остава неоткриваема, тайна...“

Ако търсите добре написана и интелигентна книга, която жонглира с фантастични и психологически понятия, без да ги назова пряко, убедена съм, че „Другият сън“ е книгата за вас. Апропо, около Полеганов заслужава да се шуми доста и по много. Макар целенасоченото желание да остави читателя изгубен из страниците на романа му да обърква, рядко съм била така впечателна и така въодушевена от книга в последно време. Книгата буквално „ме държи“ вече две седмици. Защото в „Другият сън“ ще откриете, че невъзможността да се завърнеш обратно и изцяло в света си и усещането за безтегловност  са хипнотични. 

сряда, 9 ноември 2016 г.

„Гънка във времето“ от Маделин Ленгъл – онази буря, от която всеки има нужда

Има дни в живота на възрастните, в които подобни книги са крайно необходими. В които една „Гънка във времето“ (издателство Intense 2016; преводач: Катя Перчинкова) се оказва спасителна.

Романът на  Маделин Ленгъл е публикуван за първи път през 1962 година и въпреки това сякаш е нагънал на хармоника. В тази малка книжка има история за всички – фантастична история за междузвездни пътешествия, извънземни планети, злодей, наука и много топлина.

Навън е буря, когато Мег Мъри се запознава с госпожа Щоето и двете ѝ приятелки госпожа Кое и Коя. Това, което читателят все още не знае в началото на книгата е, че Мег е част от многодетно семейство на учени, от които близнаците са най-уравновесената част от семейството. Мама Мъри е умна и красива, Чарлс Уолас е петгодишен гений, обявен за слабоумен, Мег е най-изоставащото момиче в училището, а татко Мъри е известен в града учен, който безследно изчезва. След всяка буря обаче следва приключение. И на такова поемат Мег, Чарлс Уолас и новият им приятел Калвин. Мисията „Открий татко“ се превръща в една от най-стоплящите истории, които разглезеният съвременен читател е срещал, а в контекста на времето си Ленгъл създава малка революция (това е първата история, смесваща фентъзи и фантастика, чийто главен герой е момиче – факт, който дълбоко шокира аудиторията).

Според Кърт Вонегът „ако един учен не може да обясни на осемгодишно дете с какво се занимава – той е шарлатанин“. Религиозни и антихристиянски елементи, философски препратки, квантова физика и тесеракти – тези теми за сериозни възрастни са поднесени лековато и прецизно от Ленгъл, така че да (до)образоват безболезнено малки и големи, а читателят се чувства топло и уютно из думите ѝ, обиква героите и истински се потапя в сюжета.

Приятно изненадана съм от избора на издателство Intense. Да възкресиш добрата детска книга, при това с такава корица, изисква смелост. А „Гънка във времето“ е от добрите детски книги, от онези класики, които имат плътен текст, стегната фабула, привързващи към към персонажите. И носещи буря от приключения.



понеделник, 7 ноември 2016 г.

„Геният“ на А. Скот Бърг или как да опитомяваш думите

genius
Има много таланти. Някои от тях се състоят от това да откриеш забележителните, да откроиш откроимите и да ги изведеш до светлината на прожекторите, без сам да попадаш под тях. Романтично, често самотно занимание. И егоистично в страстта си. Главният редактор на издателство „Скрибнър“ Максуел Евартс Пъркинс е един такъв „романтичен егоист“ –откривател на световноизвестни таланти като Ърнест Хемингуей, Франсис Скот Фицджералд, Томас Улф, Ринг Ларднър, Марджъри Кинан Ролингс, Джеймс Джоунс и много други и професионалист, който може да  бъде вдъхновение на мнозина млади редактори.

Какво е да избелиш листа, с една шепа букви да напишеш всичко и да премълчиш – „Геният“ от А.Скот Бърг (изд. „Колибри“, 2016; превод: Надежда Розова) е биографичен роман, посветен на една от най-романтичните и най-суровите професии – тази на редактора. 

„Съвсем просто е – казва Пъркинс – Не се опитвайте да превърнете Марк Твен в Шекспир или Шекспир в Марк Твен. Защото в крайна сметка редакторът може да извлече от писателя само онова, което той носи в себе си.“

Наративът на Бърг е изпълнен с дребни детайли, които изграждат цялостната картина на книгоиздаването от началото на XX век.; които вдъхват живот на персонажите, възкресяват ги. Още в самото начало на книгата спокойният тон на Пъркинс пред аудиторията редактори, събрали се да чуят негова лекция, издава цената на властта над думите – трябва да имаш смелостта да прережеш вените на егото си, да си забраниш да пренаписваш историята.
Методът на Пъркинс да работи детайлно с писателите върху всеки ръкопис позволява разклоняването на биографията му в хиляди нишки, в хиляди прехвърлени страници. Отношенията му със Скот Фижджералд, Ърнест Хемингуей и Томас Улф се превръщат в хроника на създаването на едни от шедьоврите на XX век, а по периферията на шапката му, неизменно намираща се на главата на редактора кръжат абзаци от емоция.

Maксуел Пъркинс
Рядко биография се лее по начина, по който се лее „Геният“. Той е малка река на времето. На времето, в което бъдещето е станало част от ежедневието. Бърг майсторски е успял да прелисти живота на един забележителен в своята професия човек без хиперболи и апотеози, а краят на книгата оставя отворен един вечен въпрос – за изчезването на личността и следата, която тя оставя след себе си.

 „Мисля, че няма да е преувеличено да кажа, че от писане просто изчезнах в написаното.“ пише  Томас Улф в „Историята на един роман“. Някъде из написаното потъва и животът на Максуел Пъркинс  – разтваря се в тишината на формите на имената, които чакато своето изричане.

„Геният“ е книга събитие за книгоиздателския бранш и я препоръчвам на всички, чийто живот е обвързан с книгите, защото възкресява страстта от работата и връща смисъла, който често се губи в ежедневието и калкулациите.