неделя, 24 юли 2016 г.

„Вечер при Клер" от Гайто Газданов

abend bei claire
По думите на Игор Сухих „Вечер при Клер“ от Гайто Газданов (изд. „Аквариус“, 2016; превод: Жела Георгиева ) се движи „деликатно между руския автопсихологически роман и западния роман на потока на съзнанието“.
И наистина, първият роман от автора на моите литературни открития за 2015 година – „Призракът на Александър Волф“ и „Пътища в нощта“ – още със своята теменужена корица и елегантно българско издание мистериозно привлича,но и спекулира с читателските очаквания; уверено загатва бъдещата езикова мощ на руския писател и се движи на границата между универсалното и оригинално интерпретираното; изкривява отношенията между предвидливия разум и пределната емоция и жонглира със социално неприемливото.
„Във всяка любов се крие и тъга.“, пише Газданов. Но „Вечер при Клер“, противно на заглавието си, не е любовната история на един млад мъж към по-възрастната и непостоянна Клер. С нейното име е белязано заглавието, но не и самата история. Тя е само инжекцията емоция, която отключва потока на съзнанието, която вдъхновява мелодиката на езика.
Разказ за гражданската война в Русия, романът звучи достоверно, защото е почти откровение, автобиографичен ескиз на чувствителния към жестокостите на времето човек, на емигранта и на пътешественика.
Началната точка на това пътешествие из спомените е  Париж, когато Коля посещава капризната Клер, неговата неосъществена любов, която не е виждал в продължение на години. Оказал се в апартамента ѝ, сънят му го отнася с вихрушка от асоциации към дълбините на спомените; плъзга съзнанието му по оголената жица  болезнени избори, от които „удря“ тъга – решението да стане войник, след като Клер се омъжва за друг, ужасите на войната, опитите да се облекчи болката от преживяното.
Лаконичният на моменти стил, като контрапункт на високото емоционално напрежение, с което е нагнетен романът, откроява още повече непостоянството на човешката психика, реакциите ѝ в екстремни ситуации. Сюжетът е фрагментиран, разпадащ се на хиляди малки късчета съдби. И именно тук се крият очарованието, но и минусът на творбата. Объркващ за по-нетърпеливия или жаден за действия читател, „Вечер при Клер“ носи точно онази вечерна носталгична атмосфера на красиво написания роман. На романа, който губи читателя в облаци от мисли и дим.
Поетиката на любовта на Газданов е пречупена през социалното, през общочовешкото. И обратното, лентата на историята на Русия се превърта през интимното, личното. И макар да личи, че романът е първа стъпка на емигрантския писател към голямата литература,  книгата очарова с елегантността и деликатността си. И подхожда на всички летни носталгии. 

петък, 22 юли 2016 г.

„Дж. Р. Р. Толкин. Биография" от Хъмфри Карпентър – огледалният свят на една енигма

tolkin
„Започва път от моя праг.“ Този път в огледалния свят на „Дж.Р.Р.Толкин. Биография“ от Хъмфри Карпентър (изд. „Колибри“, 2016; превод: Стела Джелепова). Огледален, защото насочва погледа в обратната посока, разрушава енигмата около образа на писателя като божество, оголва го до човешка форма,  но все пак свят, защото гради нови пространства, подрежда хронологически цяло едно съществуване, придавайки му плътност.
Хъмфри Карпентър започва историята на бащата на фентъзито с нейния край, за да придаде по-горчива приказност на началото  на цяла една литературна епоха. Животът на личността Толкин е също толкова невероятен, дори в делничността си, колкото и творбите, с които израстват няколко поколения.
И докато „сериозните“ биографии  звучат предимно декларативно, пунктуално и суховато, то универститетският преподавател Карпентър е успял да избяга от строгата структура на биографичното разказване и да създаде фантастична история с привиден край. Защото историята на Джон Роналд Руел Толкин се преповтаря при всеки прочит, при всяко гледане на екранизациите по книгите му. Учудващо е колко много решения за един или друг развой на събитията в книгите му, дори изцяло фантастични, се обясняват от събития, белязали живота му. Възхитително е как подсъзнателно или напълно осъзнато писателят ги е облякъл в магичната им форма. Всичко това Карпентър е събрал грижовно, изложил на белия лист с уважение, без излишно навлизане в този магичен кръг – личното пространство, и без да търси пикантното, скандалното. Наративът тече плавно и гладко, свободолюбиво спокойно. Накратко, биографията на Карпентър носи магията на Толкиновия роман и вълнението, което читателят изпитва е не по-малко.
Ако повечето фенове знаят, че Професора е прекарал немалка част от детството си в  африканско село, където европейците се опитват да поставят основните на модерната цивилизация - банкиране и железница, – че Първата световна война и загубата на близки приятели оказва сериозен удар върху психиката на младия Толкин или че Идит е неговата първа и последна любов, то изненада се оказват някои противоречия между представа и реалност за един писател. Толкин, който разделя личния си живот и приятелите така ревностно; Толкин сред хора, в компания и Толкин - отшелника; Толкин - свободолюбивият реставратор на светове (според него всичко, което описва е вече съществувало) и Толкин - строгият католик – са контрапунктове, които превръщат автора на „Властелинът на пръстените“ и „Хобитът“ в многоликост. В многоликия бог на въображението.
В един кратък обзор могат да бъдат преразказани твърде много и твърде малко факти, но излагането им тук би развалило до известна степен срещата с тях из страниците на книгата. Трудът на Карпентър носи достатъчно информативност и сам говори за себе си и стойността си, а преводът на Стела Джелепова е великолепен в мелодичността си и пунктуалността. Едно усещане за плътност и споделеност, на шумна детска екзалтираност те обхваща с тази биография. Става ти топло и хубаво. И магично.


Още фенски отзиви:




неделя, 17 юли 2016 г.

„Пътят към дома" от Роуз Тримейн и неизбежната връзка с другия

„Пътят към дома“ от Роуз Тримейн (издателство ICU, 2016; превод: Надежда Розова) е  логично продължение на емигрантската литературна вълна, завзела каталога на издателството, както и логичното завършване на пътя обратно към дома и към сърцето.
Съдбата на 42-годишния вдовец Лев, напуснал родното си село, за да намери препитание  в една друга вселена – необятния Лондон – днес е съдбата на почти всеки пети източноевропеец, търсещ бягство от материалната нищета. Начинът, по който  тази тема се врязва в живота не само на пътуващите, на чуждите, на варварите, но и на „заземените“, на местните, е пример за неизбежната обвързаност на всеки човек с обществото и нуждата от нея за съществуването на индивида.
Макар главният герой Лев да е изграден до известна степен неубедително – половината от действията му изглеждат или крайно коравосърдечни, или крайно алогични, романът е написан с онази вещина, която държи читателя прикован над страниците, и разгръща темата за личната свобода и отговорността към другите. Животът на Лев сякаш е белязан с прословутото изречение на екзистенциалиста Сартр – „Адът, това са другите“. И действително, l'enfer, c'est les autres, когато един мъж в разцвета на силите си трябва да избира между тъгата по починалата си съпруга и моралната изнемога пред новите хетери, изпречили се пред пътя му; между личното спокойствие и щастие и (по)знанието за живота на родните майка и дъщеря, изоставени някъде далеч, в Аврора, която обаче отдавна не играе роля на звездата-носителка на светлина и на първите утринни лъчи. Лев е изгубен между  изкусителните възможности за приятелства, секс, пари, ново чувство за принадлежност и  копнежа, онoва Heimweh по свободата на дома. 
Завоите на емигрантската съдба констриурат ново диалогично поле, различно време и място за общуване със самия себе си. Тръгването потвърждава само безкрайността на разговора, възможността да бъде подхващан от различни посоки. Потеглянето превръща пътя навън в усамотено мълчание спрямо старото и познатото, в унищожителната единствена преспектива на времето, а бинарното разделение на света на емигранта на „тук“ и „там“ – в най-жестоко наказание за търсенето на спасение. 
Героите на Тримейн са плътни, витални. Читателят неусетно се оказва крачещ редом с Руди, с Лев, със Софи, неусетно разпознава в тях вече познати истории. И тази пълнокръвност вдъхва живот на фабулата, прави я самостоятелна линия от реалността – статиите във вестниците или новинарските емисии престават да бъдат просто думи, а се превръщат в лични съдби. В поетика на едно болезнено пътуване.  
„Пътят към дома“ е книга, която държи буден. И е красива дори в тъгата си и в липсата си на претенция за литературни висини. Наградата „Ориндж“ е без значение, убедителното в случая е съдържанието. А то успява да привлече още с първите си страници.


           


събота, 9 юли 2016 г.

"Три ябълки паднаха от небето" от Нарине Абгарян - планинска хапка минало

„Три ябълки паднаха от небето“ (издателство „Лабиринт“, 2016; превод от руски: Емилия Масларова) от арменската авторка Нарине Абгарян е хапка в миналото, колкото приказно, толкова и изначално лишено от лекота (навярно затова и толкова красиво).

За съдбата на жителите на арменското селце Маран, скрито между планинските хълмове, Абгарян разказва  в на три части - три ябълки, спуснати от небето по стар марански обичай: "една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, и трета за онзи, който е слушал и вярвал в доброто". В този роман в едно забравено от Бога място животът все пак е успял да си проправи път – спасението от тегобите на битието, от лютивите наказания на природата, от жестокостта на припомнящата за себе си цивилизация идва с простотата и чистотата на съзнанието.
Корицата на българското издание, дело на Иван Масларов (наистина не се сещам за друга толкова грабваща ме и толкова романтична корица) придърпва погледа, без да оголва изцяло съдържанието, поместено в тези 198 станици, водещи натам, където отдавна вече няма никой и там, където са живели ненапусналите, непрегърналите те предци.
Историята на Василий, на Анатолия, на Тигран, Настася са разделени само географски от съдбата на прабабите и прадядовците ни, но коренът на живота е изградил гъста мрежа от споделени въздишки. Смехът и сълзите, радостта и тъгата са основите на онази прогнила портичка, през чийто пролуки духа вятърът на общностното, на единното.
                Абгарян преде нишката на повествованието си плавно, витиевато. Героите й са плътни, живи, а атмосферата на романа е сладко-кисела, пробуждащо свежа – гмурването в нея прилича на смело впиване на зъби в зелена ябълка.
                Магическият реализъм на тази документална приказка напомня на Маркесовата разходка из вълшебното и „пътуване(то) по посока на сянката“ на Яна Букова. И наистина, „Три ябълки паднаха от небето“ е разказ за сенките – за онези концентрации на светло и тъмно, в които се крият нюансите на човешкото.  Пелиново и Йовково ходене по планинската поетика.
   Житейският кръговрат,  изографисан така майсторски, винаги е радостно събитие. Взаимоотношенията на едни съвсем „обикновени“ хора, обгърнати от суеверна нишка приказност, се превръщат в нещо вълшебно, в малка история, върху чийто плещи се крепи целият свят.
            Въпреки това  признавам, че за творбата може да се стори на по-нетърпеливия читател монотонна, застинала. Тази горска дъхавост, това спокойствие са колкото притегателни, толкова и чужди на една по-ранна възраст, на едно по-ново поколение. По закона на времето и на мястото, „Три ябълки паднаха от небето“ е невероятно нежна и елегантна творба, която обаче би докоснала по закона на сърцето по-сантименталния, по-родово обвързания читател.
    Комплименти за „Лабиринт“, че са успяли да уловят този различен роман, бягащ от крещенето и изискан в тихостта си. Дори и с някои незначителните грешки,  добрият превод, форматът на изданието и омагьосващата корица предизвикват истинска привързаност към едно уж просто физическо тяло – малка черна книжка, която носи светлина на останалите без нея.