четвъртък, 26 май 2016 г.

Внимание – Пролетен базар на книгата 2016 или как книжни фенове нахлуха в Национален дворец на културата

               На 24 май 2016 година стотици книжни фенове нахлуха в Национален дворец на културата, за да открият своята следваща любима книга. Очевидци съобщават, че мнозина от извършителите са обиколили многократно етажите, разграбвайки всяка книжна находка, която се изпречи на пътя им.  
                Имената на заподозрените в (не)пристойно поведение и прекомерно натоварване с книжни покупки засега остават в тайна. По данни на пострадалите щандове някои от заглавията, издадени през последните шест месеца, са застрашени от изчезване.
                На 26 май 2016 година в редакцията на  „Книжно: На по книга, две“  пристигна мейл, в който читател с инициали Т.А. дословно призовава към повторна инвазия на Националния дворец на културата в търсене на конкретни заглавия.
                Ексклузивно за нашите читатели публукуваме изпратения ни нетаен план за действие и легенда на локациите, които трябва да бъдат обискирани.
Щанд 315, издателство „Колибри“

        „Толкин. Биография“, Хъмфри Карпентър; превод: Стела Джелепова
биография
„Толкин. Биография" е прекрасен пример как биографиите могат да бъдат и интерсни. Карпентър се е справил чудесно с обрисуването на личността Толкин, без да спекулира със събития от живота му или да подлага на критика творчеството му. Книга приказка и книга странно приключение. По Толкински чудата (преводът също е доста сполучлив).
       

      „Тесният път към далечния север”,  Ричард Фланаган; превод: Владимир Молев 
Носителят на нагарадата „Ман Букър“ за 2014 година е книга за търпението. За търпението да оцелееш, да преживееш и преглътнеш именно това оцеляване. Да се сблъскаш със себе си и да простиш на света (си). Роман за вървенето по онзи път, от който човечеството се връща белязано – пътя на войната, на ужаса и на любовта. Пътят, над който небето тежи от мерници, вина, но и от надежда.
        „Шегата“, Милан Кундера; превод: Васил Самоковлиев
Роман-обяснение на света, в който се съдържат всички следващи негови книги, включително и magnum opus-а му – „Непосилната лекота на битието“. Или иначе казано, роман за другия свят, винаги деструктивен, заплашителен и нелепо експериментиращ с интимното. Преиздадената версия на издателство „Колибри“ с твърдите черни корици определено би могла да има колекционерска стойност.
         „Любов и секс в Древен Рим“, Алберто Анджела; превод: Юдит Филипова
Четиво, посветено на„Венера и на нейния свят, която събуди мечти, възпламени сърца и омая сетивата още от началото на света.“ И наистина, в тази книга Вергилий би бил прав. И Оmniavincit Amor*. Силно препоръчително за запалени историци, така и за читатели, които за пръв път отправят взор към Помпей.


Щанд 327, издателска къща „Жанет 45“

  „Приказки от крайните квартали“ на австралийския писател и художник Шон Тан; превод: Нева Мичева
Книга, която очак(в)ах тихо и кротко още от момента, в който „Жанет 45“ издадоха предстоящото ѝ издаване. Книга-синестезия и книга-събитие – от онези, които може би ще достигнат до малко, но пък ще ги променят много.
Книга, която се разпада на съставящите я парчета сюжети, без да губи своята цялост. Картини в картината, тези текстове са емоционална и приобщаваща игра, обяснение в любов към човека, въображението му и завоите му, които го обуславят. 

  „Избрани стихове“, Т.С. Елиът; превод: Владимир Левчев
Да държиш Елиът, преиздаден с твърди корици, е ескиз щастие от трепетното
разлистване на страници до пет сутринта. Без препратки към други творби, без съчетаването на минало с настояще, плътността на езика на Елиът би липсвала, думите биха овисвали грозно и грубо по страниците. Но в това издание безвкусица няма. Всяка алюзия, всяка реминисценция, всяка метафора си е точно на мястото. И изкуството се ражда.

        „Периодичната система“, Примо Леви; превод: Нева Мичева
Роман, който те влюбва в човешкото. За химията в живота ни, за историята и за съдбата. Коктейл от всичко това, което човек може да бъде.

            „Любовен живот“ от израелската писателка Цруя
Роман, чийто литеаратурен еротизъм обвива любовната обсесия, флиртува с изразстването и  табутата, нюансира болката.  „Малката смърт“ на ревера, която хипнотизира и смесва илюзия с реалност. Това е книга, която смущава, но ако надмогнете смущението, ако надмогнете удоволствието, което ще полепне по вас, най-вероятно ще откриете и голямата тема, скрита зад думите на Шалев. Любовта като обсесия и огледален образ на властта и подчинението, не е разгледана през призмата на удоволствието, а през призмата на научаването. Странните ситуации, отблъскващи на моменти, не са концентрирани върху секса, а върху издирването, изследването. Желанието с цената на всичко да разкрием неразбираемото.

Щанд 327, ICU


        „Бруклин“, Колм Тойбин; превод: Бистра Андреева
Съвсем наскоро излязъл от печатницата, „Бруклин“ е роман за ирландската самотата в края 50-те – тогава, когато войната е свършила, 60-те не са започнали, а времето сякаш е спряло. Роман за човешката самота и за „дима на смелите“. Списващият тези редове все още довършва книгата, но може само най-исрекно да препоръча.





        „Канела“, Елин Рахнев
Поезията, която сгъстява тъгата, разобличава делника и меланхолно кръжи над любовно-болезненото, любовно- пърхащото. „Канела“ е от тези стихосбирки, които с книжното си тяло, с оформлението си и с настроенията си разколебават грозното, превъртат световете от измеренията на нежността до тези на хулиганството и бунта. В ежедневието тръноподобно са изникнали от земята  прострени слиповете на мъжа на Гергана; прането е лицемерно бяло, а грозотата наднича зад ъгъла.
          „Когато изпратим деня“, Пиер Мейлак; превод: Невена Дишлиева-Кръстева
Четивото, към което можете да посегнете, когато дойде най-съкровеното, най-интимното време, размиващо сенките, омекотяващо чертите, пречупвайки ги през лунна светлина. Моментът, в който започва голямото пътуване –  пътуването из себе си.
Разказите на Мейлак са реалистични, кратки, стегнати, без излишно разпиляване на думите. Една паралелна реалност, която би могла да се случи на всеки, но въпреки това изглежда причудлива и невероятна, властва по страниците на сборника. Всяка сюжетна линия е човешко лице, човешка емоция. Мейлак колекционира настроения, характери, животи, без да отделя фантазното от битовото.

Щанд 326, издателка къща „Бард“

     „Златна колекция разкази“, Уилям Фокнър; превод: Кръстан Дянков, Венцислав Божилов
„Златна колекция“ е сборник с разкази за всеки ден, който обаче няма изкуствената притегателна сила на бестселърите. В него хармонията на думите е равностойна на изказаната мисъл. Фокнър с размах описва една американска действителност, в която грозното и  магичното се сливат. Битова лудост властва над света на героите, а читателят често се губи из прочетеното. Отнесени, несъсредоточени на места, с дълги монолози на индианци, негри или други южняци, текстовете в този сборник напомнят на учестено дишане – всичко, изказано на един дъх, всичко, прескачащо пространството.
  „Лятно утро, лятна нощ“ от Рей Бредбъри; превод: Милена Илиева
„Лятно утро, лятна нощ“ съчетава в себе си лекотата на изказа със спокойствието на недовършената история. Повечето разкази и миниатюри свършват внезапно, малко след като сюжетът е станал предвидим и малко преди да е поел по пътя на протяжността. Бредбъри е кратък в описанията, внимателен към действията и форсмажорен в диалозите.
След „Лятно утро, лятна нощ“ на човек му остава само да се ослушва – да се ослушва за края на лятото и повея от нощницата на Хати, за зова на Пищящата жена или за усмивката на Аги Лу. И да е влюбва.

        „Лукреция Борджия“, Дарио Фо
Въпреки скромния брой страници, този роамн ,доплънен с илюстрациите, е едно от най-любопитните исторически четива, на които можете да попаднете. Борджиите – испанската династия, успяла да завладее водещите политически позиции в Европа през XVI век, са представени чрез тънка ирония и сарказъм. Наистина чудесна историческа разработка.

Щанд 344, „Панорама“

        „Огнехвъргачките“ от Роберто Арлт
огнехвъргачките
Безспорно социален, безспорно блестящ, що се отнася до повествование, Арлт е достоен опонент на Борхес.  Романът, продължение на „Лудата седморка“, спокойно би могъл да бъде с около сто страници по-кратък, но обемът не намалява качеството на текста. Фабулата на книгата и техниката на аржентинеца силно  напомнят тези на „Престъпление и наказание“ от Достоевски, както и на Кнут Хамсун, а кинематографския похват на моменти улеснява навлизането в текста. Наративът е безцеремонен, интертекстуален, с подбрани изречения, така че всяко да играе двойна роля. От една страна, като се подчинява на авторската задача, от друга – като пробужда енергията на произведението.

Щанд 344, издателство „Аквариус“

        „Итанесиес“, Сигизмунд Кржижановски: превод: Даря Хараланова, Ася Григорова 
Сборник с шест разказа и две новели, който експериментира с реалността. Сборник, който я огъва и ѝ придава причудливи форми така, че пространството и времето да се размият в границите на фантазното.
            Забранен в Съветския съюз приживе, тъй като стилът му противоречи на агресивно изместващия авангарда сталинистки кич, авторът става популярен едва 40 години след смъртта си. Експерименталният реализъм и фантастични измислици на Кржижановски с право са сравнявани с тези на Кафка, Гогол и По. В творчеството му се наблюдава поетиката на условното, на вариативността, която задрасква предвидимото, заличава метриките и създава един цялостно нов концептуален свят, в който човекът е присъстващо-отсъстващ. На преден план сякаш излиза неговата метафизична безполезност.

        „Вечер при Клер“, Гайто Газданов; превод: Жела Георгиева
След „Призракът на Александър Волф" и „Пътища в нощта" Гайто Газданов извоюва задължително място във всяка библиотека. Анотацията казва, че „във "Вечер при Клер" липсват обичайните белези на занимателното четиво и въпреки това цялата книга се чете на един дъх... Това се обяснява не само с факта, че Газданов е прекрасен и увлекателен разказвач... В романа си той е постигнал висока степен на емоционално напрежение, на което най-вече се дължи неговата прелест...“. И списващият този ред е убеден, че макар и първи, този роман на руския емигрантски писател не остава по-назад.
 

Щанд 344, издателство „ДА“


     „Другата ръка“, Адам Загаевски; превод: Силвия Борисова
„Невидима ръка“ е страстно любопитство към битието, към света и към историята. „Строга“ по своему любов, както я определя преводачът Силвия Борисова, която пробужда близостта, която оставя красотата да вирее из физичните очертания на (не)възможното и разделя дори къшея живот с читателя.

Щанд 309, „Леге Артис“



чародеите        „Чародеите“ от Ромен Гари, превод: Зорница Китинска
Това е едно от четивата,  които се появяват неочаквано. Като чудо. Макар още неразгърнато, Ромен Гари е любов от първа страница с малки изключения, така че обещава приятни мигове.








Щанд 308, „Еднорог“

      

  „Малкият приятел“, Дона Тарт
Да възкресиш Дикенсовия роман, без да потънеш в бездните на миналато – Дона Тарт доказа, че може да го направи елегантно и същевременно с това достатъчно впечатляващо.
„Малкият приятел“ е вторият по хронология и трети за българската публика роман на американската писателка. Роман, в който тя загърбва елитарното и приключенско-философското и се завръща към южняшките си корени...  и приятели.  Умна книга (макар не толкова добра, колкото „Щиглецът“ и „Тайната история“), която с много думи разказва за малко неща, но го прави толкова добре, че ти се иска това да е една приказка без край. Кошмар  и мистерия, които поглъщат, притеглят и добавят един допълнителен ескиз на писателя Дона Тарт. На личността Тарт. Елегантно превъплащение на готиката на порастването в бувки, това четиво няма да ви остави безразлични, стига да бъдете търпеливи.

Щанд 336, СОНМ

      „Смъртта на чешкото куче“, Януш Рудницки; превод: Правда Спасова
Книга, която си заслужава само заради великолепната корица и една от престоящите плячки от базара. Мрачни, гротескни и ориентирани към изправения пред тежката система малък човек, разказите на Рудницки са едно от любопитните книжни събития тази пролет. И звучат като любов от първа... корица.
   





ришард капушчински „Автопортрет на репортера“, Ришард Капушчински; превод:  Благовеста Лингорска
В томчето са събрани „Автопортрет на репортера“ (2004), „Стремителният ход на историята. Записки за XX и XXI век“ (2008) и „Другият“ (2006). Книгата предлага обзор на съвремието ни по един изключително точен, достъпен и елегантен начин. Да преведеш чуждата мъка и да хвърлиш мост между два коренно различни свята – очарователно книжно откритие.



Щанд Б11, „Парадокс“
време секънд хенд


      „Време секънд хенд“, Светлана Алексиевич; превод: Ангелина Александрова
Страхотната корица на Живко Петров бе първото нещо, което съзрях. Преди името Алексиевич. Роман, полифонична разкопка на комунизма, на войната и на демокрацията – на утопията за съвършения обществен ред. Задължителна за оцеляване при време „секънд хенд“





Щанд 111, издателска къща „Сиела“
ciela

               „Войната на таралежите“, братя Мормареви
Поздравления на издателство „Сиела“ за решението да преиздадат тази класика. Сигурна съм, че много носталгични погледи ще погалят страниците на тази книга. И че много нови ще ги открият за първи път. В крайна сметка, какъв по-добър подарък би могъл да направи човек на някого, ако не частица от себе си и от своето детство. 




   „Белият хотел“, Д. М. Томас; превод: Людмила Костова и Георги Рупчев
Изненадваща с категоричността си  и трудна за обобщаване творба. Дискурсът на идентичността в  нея се движи по опънатото въже, висящо между опозицията илюзия – реалност. Всички части на романа се сливат в едно – в архетипната памет, в която изначалната борба между Ерос и Танатос, намираща израз и в Холокоста,  оставя своята кървава следа и до днес. И в която съдбата на множество „бели хотели" остава нерешена. Мога само да препоръчам на всеки, който се интересува както от история, така и от история на литературата и на психологията.

            „Делтата на Венера“, Анис Нин; превод: Юлия Чернева
Все още в to-read лист-а, но с тази анотация... „Разказите на Анаис Нин създават една малка, затворена вселена, в която само свободата има значение, а любовта е единствената валута. Героите ѝ прескачат от история в история, а отношенията им създават своеобразен роман на страстта – от затворената и отчуждена Елена, която открива чувствеността в лицето на Пиер, до недооценената Бижу и гордата Лейла, които изследват границите на собствената си сексуалност.“
     


          „Метро 2035“, Димитрий Глуховски; превод: Васил Велчев
Трета част, която не може да се мери с „Метро 2033“, но е далеч по-добре реализирано от „Метро 2034“. Антиутопия, постапокалиптична трактовка на властта като оръжие и властта като гибел. Артьом се завръща и то как...






Щанд 109, издателство „Лабиринт“

          „Три ябълки паднаха от небето“, Нарнис Абгарян
 Според сп. "Мениджър" "Три ябълки паднаха от небето" е сред 15-те най-добри книги на 2015. Книга за малко селце високо в планината и за човечността, която спасява. Невероятно красивата корица е само една от причините, поради които трябва да се окаже в сред откраднатите съкровища.







Снежната царица с рисунките на невероятния Владислав ЕРКО
Само хвърляйки бегъл поглед върху корицата, не мисля, че има какво повече да се каже.


                „Книжно: На по книга, две“ поема изцяло отговорността за последвалите Ваши действия и декларира своята съпричастност към всяка книжна покупка в периода 24-29 май, дори в случай, че тя е довела до продънени джобове и принудителни диети.



                 

неделя, 22 май 2016 г.

„Приказки от крайните квартали" от Шон Тан – прекосяването на въображението

шон тан
„Приказки от крайните квартали“ на австралийския писател и художник Шон Тан (изд. „Жанет 45“, 2016; превод: Нева Мичева) е книга, която очак(в)ах тихо и кротко още от момента, в който „Жанет 45“ издадоха предстоящото ѝ издаване. Книга-синестезия и книга-събитие – от онези, които може би ще достигнат до малко, но пък ще ги променят много.
            Тези 15 кратки разказа не подлежат на еднозначно дешифриране. Те се разпадат и следват собствена логика, собствена стълбица на смисъла.
            Магическият реализъм на Тан размазва в прозореца на текста всяко читателско очакване, освобождава думите от тежестта на въздуха при обективираното им изговаряне. Читателят/съзерцателят (тук текстът е картина, пощенска марка към писмо от цветове) става част от едно неназовимо и неразбираемо цяло, от една енигма, където се разхождат водни бикове, а играчките са счупени. Това, същото това съзнание, което доскоро е било отстоянието от света, собствената мяра за нещата, рухва и се възражда като фрагмент от нещо, в което писателят те включва, създава те и те оставя да се доразвиеш.
            Повечето от приказките от крайните квартали на Шон Тан са чиста поезия. Изоставената поезия, изхвърлената поезия (като в разказа „Далечен дъжд“), игровата поезия, разкъсаната поезия, поезията на споделянето и поезията-щастие, скрита из пода. Макар да са се родили като допълнение към картините, тези  хвърковати истории въвличат в едно неразбираемо, в едно неназовимо общо. Топлината, с която австралийският писател натоварва думите, както и илюстрациите си, е смазваща, обезсилваща.. Не искам да повярвам, че има читател, който да може да понесе усещането, че там, по страниците на онази странна книга нещо се провежда в негово отсъствие.
            Забележително е това, което Нева Мичева и Кирил Златков са направили. Без да познавам в детайли оригинала, преводът и допълването на картината с локалното ни са осигурили безпроблемно приземяване на този смел водолаз на въображението Тан и на българското морско дъно.
            „Приказки от крайните квартали“ е книга, която се разпада на съставящите я парчета сюжети, без да губи своята цялост. Картини в картината, тези текстове са емоционална и приобщаваща игра, обяснение в любов към човека, въображението му и завоите му, които го обуславят. 

четвъртък, 12 май 2016 г.

Таралежите се завръщат с „Войната на таралежите" от Братя Мормареви



мормареви
Ако помня нещо от посещенията при баба ми всяка събота и неделя, то това ще бъдат оранжевите корици на „Войната на таралежите“ от братя Мормареви – една от малкото детски книжки, които можех да открия сред класическите томове и медицинските учебници. Макар поколението ’91 да е малко или много вече отдалечено от времето на таралежовите войни,  все пак този колоритен свят не ми беше чужд, не ми беше непознат тогава. Затова и появата на ново издание на романа под логото на издателство „Сиела“ преди две седмици бе нетърпеливо очаквана, нетърпеливо искана. Близо 40 години след първата си поява Камен, Маляка, Пантата, Добролюб и всички останали Таралежи на Братя Мормареви се завръщат в 314 нови страници между твърди корици с илюстрациите на Дамян Дамянов.
След като взех един брой твърдокорична прелест, дълго се чудех дали да я подаря на сестра ми. Да си призная, съмненията ми, че ще ѝ допадне, дали няма да захвърли нещо ценно за мен, без да забележи значението на това малко книжле, бяха оправдано големи.
И все пак, кой не е чел „Войната на таралежите“, кой не е чувал за тях.
Едва ли има смисъл да преразказвам сюжета обстойно, още повече, че филмът би предрешил всякаква битка със спойлери (тази хубава българска дума) – в едно начално училище се организира курс за баскетболисти. Треньорът избира момчета, готови да вършат какви ли не постижения. Но главните герои биват изгонени. Положението изглежда безнадеждно, но когато наглият съсед паркира колата си върху игрището на децата, войната започва.
Пантата, Маяка, Добролюб и Камен са четирима другари, всеки от който е поел по трудния път на порастването в социалистическа България. И без грам замесване на политика, романът се превръща в гротеска на онова време, в което са живели родителите ни.
Стилът на Мормареви е изчистен, атмосферата, която съзадават, всепоглъщаща. Трудно е да не се разпали човек, когато класната Добрева е твърде строга, да не получи сърцебиене, когато Камен открива любовта, да не се разсмее на някоя от шегите на Добролюб. Тази книга носи сладкия вкус на белята, тя е  невинната „като детско своеволие“ закачка с времето. И триумфа над сетивата както го може само домашното сладко от ягоди, например.

Поздравления на издателство „Сиела“ за решението да преиздадат тази класика. Сигурна съм, че много носталгични погледи ще погалят страниците на тази книга. И че много нови ще ги открият за първи път. В крайна сметка, какъв по-добър подарък би могъл да направи човек на някого, ако не частица от себе си и от своето детство. 


Друго ревю: 
http://knigolandia.info/

сряда, 11 май 2016 г.

„Елизабет е изчезнала" от Ема Хийли – по мъките на забравата

елизабет е изчезнала
Да се луташ из собствения си ум, без да можеш сам да  различиш истината от илюзия, да  не можеш да закарфичиш спомена, така че да не изчезне, да не се изгуби(ш) –  когато си на 82 години, а диагнозата „Алцхаймер“ е поставена, не ти остава нищо друго освен да забравиш за болестта.
Главната героиня в романа „Елизабет е изчезнала“ от Ема Хийли (изд. Orange Books, 2016; превод: Гергана Минкова) Мод е подобен заточеник на съзнанието. Тя често звъни на симпатичния  си личен лекар, защото не се чувства добре, а после искрено се смайва, когато го види застанал с горчива усмивка на вратата ѝ. Тя забравя, че си е приготвила чай и си прави нов такъв. Но има едно нещо, което Мод не забравя. И това е, че най-добрата ѝ приятелка Елизабет я няма. Елизабет е изчезнала.  
Преносът на събитие от миналото на Мод – изчезването на голямата ѝ сестра Суки, когато Мод е била на девет – разделя фабулата на две: Мод в търсенето на Суки и една остаряла Мод в търсенето на Елизабет. Двете сюжетни линии обаче съвсем логично намират своята обща крайна точка.
Писателката се оказва милостива към Мод. Усилията ѝ да открие виновен ли е синът на Елизабет за изчезването ѝ се увенчават с успех. Двете мистерии са разкрити, а Мод разбира, че винаги е знаела къде е изчезнала приятелката ѝ.
И докато читателят се запознава постепенно със семейството на двете сестри, с близките и приятелите им, Хийли съвсем съзнателно го повежда по мъките на болестта. Понякога историята застива.
Заплита се в собствените си думи така, както самата Мод забравя какво наистина е искала да направи и да каже. Цветните листчета, върху които старицата си води бележки, се оказват разпилени мисли, разпилени думи, обективирани и оголени, но лишени от смисъл. Това умишлено забавяне на действието често стои неестествено, но именно чрез него се засилва усещането за мъчителността на диагнозата „Алцхаймер“.
            Нежно, едва докосвайки с длани реалността, Хийли описва живота на един човек, покосен от мъката на забравянето. Реалистична в подхода си, тя все пак спестява информационните бележки, фактологията, дори самото назоваване на „Алцхаймер“. Колосът на историята са емоциите, преживяванията, невинността на объркването на героинята.
            Едно постоянно умиление към разбърканите мисли на детето Мод, на старицата Мод е чувствството, което трайно се настанява в сърцето на читателя. И дори в моментите, в които книгата определено страдаше от липса на липса на дълбочина, що се отнася до стила, симпатиите към историята не се размиват.
            Макар лишена от грозотата на преживяването, малко или много идеализирана,  „Елизабет е изчезнала“ е очарователна книга, която по ненатоварващ начин разказва за една наистина мъчителна тема. Ема Хийли е съумяла да създаде (отчасти и заради избраната Аз-форма на повествование) една достоверна изповед на забравата и да постави читателя от другата страна на бариерата. Там, където да да живееш означава да не забравиш.
            Поздравления за Оrange books за красивото издание на книгата. С такова оформление е трудно човек да не я заобича.




неделя, 1 май 2016 г.

„Шегата“ от Милан Кундера и деструктивността на другия свят

кундера            „Шегата“ на Милан Кундера (изд. „Колибри“, 2016; превод: Васил Самоковлиев) е роман-обяснение на света, в който се съдържат всички следващи негови книги, включително и magnum opus-а му – „Непосилната лекота на битието“.
 
Фикционалният свят на „Шегата“ е натоварен с действителния скептицизъм на автора към режим, на който е бил верен. Темите за предателството, самотата и алиенизацията са колосите, около които се развива фабулата.
В едно от малкото си интервюта, дадено през 1968 година, Кундера споделя, че е създал любовен роман, а не политическа критика. Действително, макар книгата да обхваща общо 20 години от историята на авторитарна Чехия, Кундера избира да изходи от микросвета на младия Лудвиг Ян, обещаващ студент и партиен член, за да извае структурата на една „трагична гротеска“.
Лудвиг изпраща шеговита картичка до своята приятелка, след което бива затворен в политически лагер като застрашаващ системата сегмент. От шегата в конкретен апскет Кундера преминава към шегата като житейска нагласа, като отношение към света. Пощенската картичка, изпратена до една жена, сляпо вярваща в режима, тласка Лудвиг към срещата с друга – Лучия или обожествяваната простота, неопетненото и светло нещо, което придава смисъл на съществуването на героя. Но и тук е налице диаметралното противопоставяне на предмет и идея. Лучия се оказва многократно изнасилвано момиче, изхабен лист хартия, върху който животът е изписал само най-черните си букви.  
Поруганото тяло се оказва основно средство за предаване на посланието на автора. Проявите на телесно у Кундера са безрадостни, изтезаващи душата, защото всъщност представят социалното зло, невписаността на красотата в един изменчив и предаващ свят.
Любовта между Лудвиг и Лучия се оказва невъзможна, в един абсурден политически свят всяка форма на мъжко-женска интимност е обречена, а избраният от главния герой път на отмъщението (да прелъсти жената на партиния член, предначертал съдбата му)  олицетворява един от най-жестоките актове на поругаване на душата чрез тялото.
Въпреки че през цялото време наративът създава усещане за приповдигнатост, шеговитост (Лудвиг споделя с читателя преживяното с насмешка и  със снизхождение, сякаш е просто наблюдател на ставащото, не участник в него) атмосферата на романа е предимно мрачна, нагнетяваща, изпиваща живота. Финалът преповтаря идеята за предателството, а поетиката на самотата надхвърля границите на политиката, границата на историята.
Един от най-силните романи на чешкия писател, „Шегата“ все пак не успя да измести моя фаворит, „Непосилната лекота на битието“, където според мен Кундеровите идеи са поднесени в най-изчистена форма. Като минус бих отчела (както и в последната) машиналният подход към героите, тоталната им лишеност от емоционалност и превръщането им в марионетки на метафизични идеи.
Преиздадената версия на издателство „Колибри“ с твърдите черни корици определено би могла да има колекционерска стойност и дори оставаща почитател на кориците с кибритените клечки, трябва да призная, че бях очарована от изчистената стилистика на изданието.
„Шегата“ е роман за другия свят, винаги деструктивен, заплашителен и нелепо експериментиращ с интимното. Роман за „майтапите“ на живота, от които често изход няма. Мога само да препоръчам.