неделя, 27 март 2016 г.

„Монахът" на Матю Грегъри Луис – търсещата литература на страшното

матю грегъри луис
„Монахът“ от Матю Грегъри Луис (изд. DejaBook, 2016; превод: Слави Ганев; превод на поезията: Слави Ганев и Радостина Горанова) е емблематичен за еволюцията на литературата готически роман, за чийто превод на български максимата „По-добре късно, отколкото никога.“ важи изцяло.
Написана през 1796 година, настолен пример за редица писатели, преиздавана многократно по света и филмово адаптирана, книгата излезе в български превод в началото на тази година под логото на издателство DejaBook на цена от 16,90 лева с твърди корици и офсетова хартия . Личат старанието и професионализмът при оформлението на книжното тяло, за което издателите заслужават искрени поздравления. 
Ако според Робърт Майлс „готическото може да проявява повече от една диалектика, но има широко съгласие, че то представя изтръгването на самите корени на субекта, представя го безимотен в собствените му владения, в ситуация на разрив, разкъсване, фрагментиране“*, то „Монахът“ поставя не само героите, но и читателите си пред разрив и ги изтръгва от корените на лицемерно установеното благоприличие, шокира ги с либертинската си категоричност. Бурно посрещнат от критиката на XVIII век, в контекста на съвременния литературен дискурс романът представлява малка революция и носи в себе си отличителните белези на фантастиката, хоръра и готиката.
Център на действието в „Монахът“ е манастирът, Божията обител. Главният герой – абат Амброзио – е уважаван от всички и влиятелен духовник, който попада в плен на собствените си несъзнателни копнежи и достига до гибелно атрофиране на личността и деградация. И тук присъстват характерните за готическия жанр девици, благородници, демони и тъмници, но Луис използва всяка една от тези фигури като метафора за диаболичното, еротичното, статуковото. Огромно предимство и нещото, което отличава романът от други представители на жанра, е изграждането на ярки и убедителни образи; търсеното им психологизиране. Луис задълбава в характерите на героите си, извежда на преден план причините за грапавините им, за търсенията им, жонглирайки с безцеремонен стил и  плътен език. Амброзио не е злодеят, лишен от слънчева сянка – той има качества, които са били подтиснати от негов роднина, стъпкани и опитомени от Църквата, а в края на творбата въпреки цялата неприязън към него читателят изпитва истинско съжаление.  Спойлер
За книгата вече се изписа толкова много, че съм приятно изненадана от интереса, който тя предизвика. Бих отбелязала, че макар да срещнах няколко отрицателни коментара за бележките на преводача Слави Ганев и до известна степен да съм съгласна с излишността на някои от тези 250 пояснения, повечето oт тях все пак са нужни и полезни и самият наратив се чете приятно и безпроблемно именно благодарение на творческия ентусиазъм на Ганев (отношение, което само по себе си е похвално и нужно, личат дълбоките му познания върху текста и личността на автора). Много по-голям проблем за мен представляваше преводът на стиховете. Възможно е причината да се корени строго в моето възприятие, но откровено казано, трябваше да се насилвам да дочета всеки стих докрай, а спазването на римата бе в ущърб на съдържанието и ритмиката. Това обаче вероятно остава единствената ми критика към изданието (както и твърде фенската корица, може би ми се искаше нещо по-изчистено).
В заключение, „Монахът“ на Матю Грегъри Луис е чудесно четиво за уикенда (защото именно с него прекарах моята неделя), което не натоварва, но образова. Повежда читателя през живота на литературата, връща го много назад и междувременно с това гъделичка приключенското, чисто фенското и търсещото непознатото, плашещото. Литература на страшното, тази книга съчетава човешко, божествено и демонично. Браво за смелостта тя да се появи на български.


Хубав, може би малко по-критичен отзив четете от Ангел Игов: http://www.kultura.bg/;
Както и положителните рецензии на:

вторник, 22 март 2016 г.

"Лудвиг" от Давид Албахари – постмодерна приказка за погнусата

„Лудвиг“ от Давид Албахари (изд. „Панорама“, 2010; превод: Рада Шарланджиева) е първата книга от „философския“ цикъл на сръбския автор. Явно това попречи на чистосърдечното ми приемане на творбата. Асоциацията с първата прочетена от мен, но втора по хронологичен ред – „Братът“ – беше неизбежна. Неизбежно беше и сравнението с „Кравата е самотно животно“.
В „Лудвиг“ Албахари бяга от краткостта и стегнатостта на микроразказите. Тук целият разказ се побира в едно дълго изречение. В едно мъчително изречение – изхвърляне на мисълта вън от тялото.  Монотонният поток на съзнанието на един белградски писател и  тежкото безплодно изповядване относно неговото приятелство с Лудвиг – около това се върти омагьосаният кръг на романа.
Разказвачът С. и Лудвиг са братя по перо. Или поне така изглежда. С. и Лудвиг са две променливи, константно обвързани с веригите на измамата, подчинението, самозаблудата, обичта и омразата. Къде е границата между приятелството и ненавистта и доколко Егото и манията за величие разрушават взаимоотношенията между хората – Албахари пренаписва историята на едно приятелство, разказана в духа и стилистиката на Бернхард, като замесва философията на "ранния" Витгенщайн.
Сръбският автор успява да създаде един постмодерен роман-погнуса.  И да предизвика остри реакции. Читателят изпитва истински гняв спрямо слабостта на разказвача, спрямо безкрайния поток слабост и невъзможността му да скъса въжето на едно задушаващо го и гризящо го чувство. До края на книгата той остава пасивен, съзерцаващ събитията, а не моделиращ ги.
„Май трябва завинаги да си остана в ъгъла с магарешко покривало на главата, толкова съм лековерен, все възлагам надежди на хора, които изобщо не ги е грижа за мен и само аз не го виждам, а правя абсурдни ходове и будя смеха у другите.“


„Как си допуснал да ти се случи подобно нещо? Самотният въпросителен знак в края на това изречение не е достатъчен, трябва да са няколко хиляди , макар че и те няма да са достатъчни, за да изразя стъписването, изумлението, погнусата ми от моята собствена неспособност да опазя онова, коео е само мое. Ето, вместо Лудвиг да ми опротивее с нечестната си постъпка, аз се отвращавам от себе си.“
И макар че след „Братът“ тази книга ми се стори далеч по-безинтересна, стилът на Албахари е нещото, което има водовъртежна притегателна сила. Човек точно си помисли, че е успял да се измъкне от света му, а се оказва хлътнал още по-надълбоко в него. Белград на Албахари е жив организъм. Град, жесток към своите деца и въпреки това очарователен. Белград със своите малки неволи, зверства, предразсъдъци – сборен пункт на голямото и малкото.
            Комплименти на изд. „Панорама“ за красивото издание, на Капка Кънева за корицата, както и на Рада Шараланджиева за превода.
„Лудвиг“ на Албахари изненадва, обърква, отегчава и отвращава. В него е събрано много от човешкото, което отблъсква, но точно това, човешкото, е поднесено така увлекателно, с лека ирония и без да осъжда, интимно и граничещо с нормалното, че читателят се губи в този кафкиански свят и сякаш още дълго  живее в него. Препоръчвам за незапознатите с философския цикъл. За мен, за жалост, книгата бе по-скоро преповтаряне на нещо вече прочетено, а и ако трябва да бъда честна, абсурдността и гротеската на „Братът“ ми се сториха доста по-въздействащи.

неделя, 13 март 2016 г.

„Белият хотел" от Д. М. Томас – история на вечната борба между Ерос и Танатос

         
  „Белият хотел” от Д. М. Томас (издателство „Сиела”, 2016; превод: Людмила Костова и Георги Рупчев) е роман за психоанализата и Холокоста, без да се превръща в роман на изкуплението, в роман на разкаянието. Защото Холокостът в „Белия хотел” е преди всичко абстракция, трактовка на т.нар. мълчание на Бога пред несправедливостите и пред сблъсъците на чисто човешките инстинкти. Тази, в някои свои части граничеща до еротичната поезия, в други – до историческия документ, а в трети – до откровената  фикция, изобретателна и систематична творба преплита минало, настояще и бъдеще и побира в себе си съдбата на милиони „бели хотели”.
            За основа на многостранната структура на романа служат отношенията между Зигмунд Фройд и неговата пациентка Лиза Ердман. Младата жена страда от болки в гърдите и таза – симптоми, които фикционалният Фройд тълкува подобно на реалния си прототип като симптоми на хистерия. Психоанализата привидно се оказва ключът към проблемите, измъчващи оперната певица, но нищо не е такова, каквото изглежда. Базирайки се на еротичните поеми, които Лиза създава, както и постоянното връщане назад в ранните й детски спомени, Фройд създава свой научен труд „Фрау Ана Г.”, а неговата пациентка, намираща се на средата на бойното поле между Ерос и Танатос, изследва собствените си възможности, в които смъртта е по-скоро въпрос на целесъобразност. Подробно резюме на романа би развалило непредубедения читателски прочит, затова ще огранича сюжетния  си преразказ дотук.
            Интертекстуалността на романа, както и стилът на Томас издигат „Белият хотел“ над жанровата категоризация. Безспорно това е творба, чиито подводни течения засмукват читателя във водовъртеж от съмнения. Доколко може да се вярва на спомена? Доколко социокултурната принадлежност определя характера?  На преден план излиза бунтът на „низа срещу „върха“, на „върха“ срещу „низа“. Фикция, която сама избира своята форма, „Белият хотел“ е книга  за идентичността. Лиза, която е еврейка по произход, живее отделена от корените си, а нейната идентничност се крепи именно на срещите ѝ с антисемитизма.
            Сложността на романа идва от преплитането на много нишки в един поток на повествованието, в който социокултурните традиции и модерността се оказват опозиции. Като минус бих отчела обвързването на съдбата на Лиза с комуникацията ѝ с Фройд. Дори когато той е гласът, който променя ХХ век с появата на психоанализата, неговата поява в романа все пак ми се струва по-скоро ненужна – Фройд е предимно инструмент, а не централен персонаж. Макар и Томас да е добър в придържането към образа на професора, разказите и преживяванията на главната героиня със сигурност биха могли да бъдат предадени и без чисто фройдисткото им рамкиране. 
           Въпреки горното, „Белият хотел" си остава изненадваща с категоричността си  и трудна за обобщаване творба. Дискурсът на идентичността в  нея се движи по опънатото въже, висящо между опозицията илюзия – реалност. Всички части на романа се сливат в едно – в архетипната памет, в която изначалната борба между Ерос и Танатос, намираща израз и в Холокоста,  оставя своята кървава следа и до днес. И в която съдбата на множество „бели хотели" остава нерешена. Мога само да препоръчам на всеки, който се интересува както от история, така и от история на литературата и на психологията. 
           
           


сряда, 9 март 2016 г.

„Щастливата носталгия" от Амели Нотомб – картография на завръщането

                Носталгията е онова тръпчиво чувство, което събира миналото с настоящето. Онова докосване, което прогаря, без да дава избор между пълното нещастие и радостното вълнение.
            
    Изумлението и трепетите се завръщат. Особено когато чудатата Амели Нотомб реши да предприеме пътуване към Япония и когато 22-рият ѝ роман е вече факт и на български. „Щастливата носталгия“ (издателство „Колибри“, 2016; превод: Светла Лекарска)  е книга за географиите, картография на завръщането към едно минало, което все още е, било то и измислица.
                „Всичко, което обичаме, се превръща в измислица. Най-важната сред мотие измислици бе Япония. На пет години, когато ме изтръгнаха от нея, започнах да си я измислям. Много скоро белите полета в паметта ми взеха да ме тревожат. Какво можех да кажа за уж познатата ми страна, която с течение на времето се бе отдалечила от тялото и съзнанието ми?“
                Да се завърнеш в страната на своето детство е като да разчовъркаш загнояла рана. Тълпите от образи се преплитат и се размиват с реалността. Амели Нотомб вече не е петгодишната Амели. Тя е жена на 44, преживяла граници и континенти. И ако сърцето е планета (прекрасен аналог с корицата), то Япония е туптенето, което придава смисъл, континентът, без който не може.     Ето затова, за разлика от повечето ѝ книги, тук иронията отстъпва място на интимното. Белгийската писателка се оголва, остава по болката. Но и по щастието.
                Без да става прекалено сантиментална, без да губи виталност, Амели споделя с френския снимачен екип, който я придружава, както и с читателите си срещата си с вече познатите от „Изумление и трепет“, „Нито Ева, нито Адам“ и други нейни книги гувернантка, бивш годеник, старата детска градина, в която бягството през прозореца в тоалетната е ежедневие. Силно автобиографичен, разказът ѝ изоставя приказното, изоставя измисленото, за да може да се изправи лице в лице с реалността. А изненадите в  действителност не са една и две.  Онзи „нито Адам“ не е вече най-милото момче, а отговорен мъж. Онази Нишио-сан не е майката-закрилница, а старица, която има нужда от закрила. Да напуснеш след като точно си се завърнал се оказва най-голямото предизвикателство, но и най-красивото:
                „„Натсукаши“ е дума за щастливата носталгия – отговаря тя, – за момента, в който споменът се връща в паметта и я изпълва с блаженство. Изразът на лицето ви и вашият глас издаваха тъга, значи става дума за тъжна носталгия, а това не е японско понятие.“
               
Да четеш Нотомб е като да надзърташ в собственото огледало
Има едно прилагателно, което може да опише емоцията на тази книга. То е „неизразимо“. Защо? Защото никога преди шпионирането на чужди спомени не е било толкова вълнуващо и близко. „Щастливата носталгия“ от Амели Нотомб е роман за сърцето планета. И за един огромен континент от него – миналото. Пък било то и в Япония.

                






Друг страхотен текст за книгата на Милена Ташева от „Аз чета": 

понеделник, 7 март 2016 г.

Непостоянността на „Непостоянната нимфа" от Гилермо Кабрера Инфанте

инфанте
„Непостоянната нимфа” на Гилермо Кабрера Инфанте (издателство „Жанет 45“, 2016; превод: Стоян Йорданов) е непостоянна творба, която се люлее между победата над езика и предизвикателството към очакванията.
Книгата излиза след смъртта на кубинския автор и се смята за „незавършен“ роман – схващане, с което не бих могла да се съглася напълно. Прекрасната корица (дело на Люба Халева), както и името Инфанте обаче създават несправедливо високи очаквания към творбата, оставаща преди всичко в лоното на добрия, но незапомнящ се роман.
Сюжетът в началото припокрива този на друга считана за безсмъртна творба, „Лолита“ от Владимир Набоков. В „Непостоянната нимфа“ Хесито е журналист от кубинското списание „Картелес“, принадлежащ към онези покварени с бездънна тъга умове, натоварени с познанието на целия западен свят, и циничен кинокритик. Целият му скептицизъм към света обаче се разпада, когато среща Естелита – шестнадесетгодишната звезда на неговите мисли.
Стела е млада, непокорна, невинно порочна и неспособна да вникне в дълбочината на думите на по-възрастния от нея мъж. Той пък е готов да захвърли досегашното си битие, за да прегърне ново такова, за да се превърне в спътник на метаморфозите на младата нимфетка.
                „Непостоянната нимфа“ си струва четенето заради каламбурите, които Инфанте разхвърля по страниците на книгата. Безспорно великолепният език на автора е най-ценното, превръщащо наглед простата история в нещо революционно. Алитерациите, римите, преднамерени или непреднамерени, не са самоцелни. Те разгръщат максимално възможностите на думите. Наративът представлява сложна тъкан от цитати и препратки. Поздравления за преводача Стоян Йорданов, който е имал смелостта да се изправи пред тази нелека задача – превод на Инфанте.
Галопирането из кубинските потайности също е нещо, което издига „Непостоянната нимфа“ до нивата на бунта. Описанията на града, любовта и отвращението на главния герой към действителността, към малките възходи и падения на едно пространство, въвеждат читателя в Куба, която навярно не би могъл да види и да изпита по същия начин от документалните филми и четива.
                Все пак, колкото и езикът на Инфанте да е ценност сама по себе си, това определено не е творбата, с която той би останал помнен извън географските ширини на Куба. Макар да е повърхностна и първоначална, неизбежната препратка с написаната няколко години по-рано „Лолита“ е неизбежна (факт, от който торбата само губи, особено ако човек не е фен на „Лолита“, какъвто е случаят). На моменти действието бе излишно разтегнато. Липсваше ми и плътност на емоцията. Метаморфозата на Естелита сякаш преминава машинално пред погледа на читателя. Не предизвиква нужната емпатия или антипатия. Възможно е телеграфното усещане да е напълно целенасочено, но от чисто субективна читателска гледна точка, подобен подход по-скоро ме отблъсна, отколкото привлече към четивото.
                „Непостоянната нимфа“ си остана едно непостоянно четиво, което буди възхищение и отегчение едновременно. Колкото и степенуването на творби да е абсолютно глуповато занимание, този роман не може да се мери с „Три тъжни тигъра“ от същия автор, където каламбурите и игровите моменти със словото достигат своя връх. Въпреки това „Непостоянната нимфа“ със сигурност е доста по-стойностно четиво от деведесет процента от фаст фууд литературата, която вероятно би станала по-популярна или препоръчвана. Четиво за езика и за града, романът е любопитен и предизвиква също толкова непостоянни емоции, колкото непостоянни са метамофозите на Естелита.
                 Поздравления за издателството за чудесното оформление!