събота, 24 декември 2016 г.

„Скръбта е твар перната“ от Макс Портър

Скръбта умее да узрява от имагото на тишината, да покълва там, където е най-болезнено и където всеки допир означава ново разкъсване на раната.
„Скръбта е твар перната“ (изд. „Лабиринт“, 2016; превод: Владимир Молев) е книга за смъртта и (не)забравата. Особена(та) поезия на стъкления похлупак, който пада над едно семейство след кончината на жената, на майката.

И ако такива истории има много, то начинът, по който Макс Портър чертае картата на тъгата, е отличителният белег, който обяснява широкия читателски отзвук, който творбата намира в световен мащаб.

Без да е нужна излишна фактология, без да се обяснява налагането на липсата, романът фрагментарно структурира ежедневието, над което е надвиснала сянката на Вран. И докато един баща и двете му момчета страдат от загубата на най-близката, докато тишината избуява в дома им, гарванът (препратка може би и към Гарвана на Едгар Алан По, а не само към този от стихосбирката на Тед Хюз) се превръща в техен спътник. И тъй като всичко родено умира, оказва се, че и скръбта си има край, макар тя да е най-бурната проява на неподчинение срещу „вековната вечна инерция“ (по Хюз).

Изглежда малко цинично да обвързваш светлите стихове на Емили Дикинсън със смъртта. Извратено преобръщане на света. Но в наратива на Портър се оказва, че това е нужното, за да се изречеш, издишаш  и този път за болката.

Трудно е да се определи жанра на тази книга. На моменти притча, поезия, проза, опирайки се и на сложна рамка, „Скръбта е твар перната“ привидно е лесна за четене, привидно опростява и битовизира едно от най-фините човешки чувства, неусетно създавайки една сложна и многолика картина на красивото грозно. И докато ролята на хора (от името на децата винаги разказва само едно, без да има отличителни белези) е да задържи живота, да напомни причината да се продължи напред, пипалата на спомените плъзват из редовете на бащините редове.

Това, което липсва, на романа, е дълбочиност на персонажите. Портър съзнателно или не е създал наистина леки като перце образи, които трудно се отличават. Сякаш чертите им тотално се размиват във водовъртежа от спомени и  тъга.


„Скръбта е твар перната“ е триптих за прозрачната тъмнина (защото тя все някога избелява в надежда), за лабиринта на скръбта и за пропукването на тишината. Един нестандартен онтологичен анализ, който е най-добре да четете, когато във вас е тихо. Браво на „Лабиринт“, че издадоха тази сложна книга.

0 коментара:

Публикуване на коментар