„Каквото ти принадлежи“ от Гарт Грийнуел – далечноблизък реализъм

Отнема ми известно време да разбера защо „Каквото ти принадлежи“ от Гарт Грийнуел (изд. Black Flamingo, превод: Надежда Радулова) успя за кратко време да влезе под кожата на доста мои познати. Първоначално усещам леко раздразнение. Мирослав Пенков и Георги Господинов категоризират книгата като шедьовър, определение, към което знам, че няма как да се присъединя. Няколколко дни след прочита обаче всичко си идва на мястото. Отговорът на първоначалния ми въпрос се прокрадва изпод голото мъжко тяло на корицата. „Каквото ти принадлежи“ е далечноблизък реализъм. София – на една страница разстояние. Но дори ако сърцето ѝ е голямо, то спасението невинаги дебне отвсякъде.

Всичко започва в познатите тоалетни на НДК. Или човек поне си мисли, че са му познати. Докато не ги види през очите на един американец. Разказвачът на Грийнуел е преподавател в елитен колеж в София. Митко е жиголото, което завинаги променя живота му.

„Фактът, че първата ми среща с Митко Б. приключи с, макар и незначителна, но все пак измяна, би трябвало да ми послужи още тогава като по-сериозна поука, която би намалила, а може би дори премахнала напълно сексуалното желание, което изпитах към него.”

Не ми се иска да разглеждам книгата като политически коректен труд относно развитието на социалния статус на хомосексуалните мъже. Нито пък като апотеоз на любовното чувство. „Каквото ти принадлежи“  е по-скоро книга за зависимостите, за онези обсесии, които паразитират в нас, обладават мислите и живота ни и оставят траен отпечатък, никотиново петно, обрекло свободното дишане на провал.

Mитко е контрапункт на добрия и възпитан преподавател американец и може би поради тази си противоположност привлича разказвача, оказва се негова ахилесова пета, която съдбата нарочно улучва и прави всяка крачка напред неизбежна. Сладкото прегрешение, на което всичко е изначално простено.

Наративът на Гарт Грийнуел е плавен, логичен. Тази приказка за страстта е мъжки поднесена, без преструвки, но и междувременно звучаща някак невъзможно, някак твърде наивистично. Липсваше ми емоцията, липсваше ми лудостта, която носи обсесията; която би предизвикал този хирургически разрез на любовния дискурс. Крясъкът на нуждата. А и някъде сред почти сюрреалистичната картина на София на другите, онази София, която само засичаме по улиците на Лъвов мост и от която бързаме да извърнем глава, ми се прииска акцентът да падне именно върху контраста, върху София на различията.

Поздравления за превода на Надежда Радулова за красиво и стегнато изваяните думи, както и на Black Flamingo за корицата и оформлението на изданието.  „Каквото ти принадлежи“ обаче не успя да ме омагьоса така, както омагьоса други мои познати, не предизвика нужния смут у мен, емоционалната вихрушка. И преди да бъда обвинена в обикновен цинизъм, ми се ще да отворя скобата, че знам защо и с какво тази книга се отличава толкова много от други добре разказани истории за любовната обсесия, може би защото е един добър опит за хроника, но в никакъв случай книгата не би останала близка на сърцето ми като читател.