„Елизабет е изчезнала" от Ема Хийли – по мъките на забравата

елизабет е изчезнала
Да се луташ из собствения си ум, без да можеш сам да  различиш истината от илюзия, да  не можеш да закарфичиш спомена, така че да не изчезне, да не се изгуби(ш) –  когато си на 82 години, а диагнозата „Алцхаймер“ е поставена, не ти остава нищо друго освен да забравиш за болестта.
Главната героиня в романа „Елизабет е изчезнала“ от Ема Хийли (изд. Orange Books, 2016; превод: Гергана Минкова) Мод е подобен заточеник на съзнанието. Тя често звъни на симпатичния  си личен лекар, защото не се чувства добре, а после искрено се смайва, когато го види застанал с горчива усмивка на вратата ѝ. Тя забравя, че си е приготвила чай и си прави нов такъв. Но има едно нещо, което Мод не забравя. И това е, че най-добрата ѝ приятелка Елизабет я няма. Елизабет е изчезнала.  
Преносът на събитие от миналото на Мод – изчезването на голямата ѝ сестра Суки, когато Мод е била на девет – разделя фабулата на две: Мод в търсенето на Суки и една остаряла Мод в търсенето на Елизабет. Двете сюжетни линии обаче съвсем логично намират своята обща крайна точка.
Писателката се оказва милостива към Мод. Усилията ѝ да открие виновен ли е синът на Елизабет за изчезването ѝ се увенчават с успех. Двете мистерии са разкрити, а Мод разбира, че винаги е знаела къде е изчезнала приятелката ѝ.
И докато читателят се запознава постепенно със семейството на двете сестри, с близките и приятелите им, Хийли съвсем съзнателно го повежда по мъките на болестта. Понякога историята застива.
Заплита се в собствените си думи така, както самата Мод забравя какво наистина е искала да направи и да каже. Цветните листчета, върху които старицата си води бележки, се оказват разпилени мисли, разпилени думи, обективирани и оголени, но лишени от смисъл. Това умишлено забавяне на действието често стои неестествено, но именно чрез него се засилва усещането за мъчителността на диагнозата „Алцхаймер“.
            Нежно, едва докосвайки с длани реалността, Хийли описва живота на един човек, покосен от мъката на забравянето. Реалистична в подхода си, тя все пак спестява информационните бележки, фактологията, дори самото назоваване на „Алцхаймер“. Колосът на историята са емоциите, преживяванията, невинността на объркването на героинята.
            Едно постоянно умиление към разбърканите мисли на детето Мод, на старицата Мод е чувствството, което трайно се настанява в сърцето на читателя. И дори в моментите, в които книгата определено страдаше от липса на липса на дълбочина, що се отнася до стила, симпатиите към историята не се размиват.
            Макар лишена от грозотата на преживяването, малко или много идеализирана,  „Елизабет е изчезнала“ е очарователна книга, която по ненатоварващ начин разказва за една наистина мъчителна тема. Ема Хийли е съумяла да създаде (отчасти и заради избраната Аз-форма на повествование) една достоверна изповед на забравата и да постави читателя от другата страна на бариерата. Там, където да да живееш означава да не забравиш.
            Поздравления за Оrange books за красивото издание на книгата. С такова оформление е трудно човек да не я заобича.




Коментари