четвъртък, 31 декември 2015 г.

Книгите на 2015

2015 бе непредвидима година. Тя бе едно изпитание на безспокойството, на (не)разумните, неизпълнимите и осъществените желания, но  като контрапункт на това търсене на душата се случиха не едно или две книжни събития като утешение срещу кашлицата.
Този лист с изброени заглавия е строго личен, строго блогов. И разкрива мои belle et triste пътувания по страниците. Oчевиден е  уклонът ми към по-„лична“ литература, литературата-дневник. И ако е вярно, че не може да прочетеш истински книга, без тя да те промени, то този списък със заглавия извоюва  съвсем клиширано своите грапавини по мен. С него ви пожелавам весело изкарване на ръба на две години. Нека и първият миг на 2016 да е мигът и на първата целувка. Със себе си, с близките и с литературата, която води извън времето.
      
1.     Дневник на крадеца от Жан Жьоне
Дневник на крадеца“ на френския писател Жан Жьоне (ИК „Колибри“) е жанрова автофикция, която меко казано се доближава до шедьовър, що се отнася до философията на езика. Това е психодрама, която рисува мястото на интелектуалеца с груби щрихи, оголва го до най-първични нива и жонглира с меланхолното и сензационото в сексуалността на градския антигерой, носител на  жестоките маниери на нещастието, бедността и унижението, но и на различни висини на съзнанието.
Книга, която не само отглежда рани, но и която лекува. Тази поезия на болката заслужава вниманието на всеки любител на литературата. Върхи нея могат да се пишат трактатити, но това сякаш се оказва излишно. Съпреживяването е това, което кара читателят да гледа през ръцете си, да гледа и да не вижда красотата по начина, по който е свикнал.

2.     Океан море на Алесандро Барико
         
Океан море“ (издателство „Унискорп“, 2015) е разколебаване на съществуването. Поезия на себеунищожението и  себенадмогването.  Макар хаотичен, сюжетът на романа сякаш следва една невидима нишка, чието обяснение идва една накрая; чувствеността на думите е определяща за философията на езика на Барико, а липсата на структура – съзнателно търсен ефект.
            Да пожелаеш да го препишеш целия. Да го изживееш и да рискуваш на сутринта морето да изхвърли трупа ти на брега. „Океан море“ е разказ, който заслужава да бъде измълчан. Сън, в който читателят само привидно се научава да плува. Повторният прочит е задължителен, а залогът е собственото оцеляване.



3.     ,,Любовен живот“ от Цруя Шалев
„Любовен живот“ от израелската писателка Цруя Шалев (изд. къща „Жанет 45“, 2015) е роман, чийто литеаратурен еротизъм обвива любовната обсесия, флиртува с изразстването и  табутата, нюансира болката.  „Малката смърт“ на ревера, която хипнотизира и смесва илюзия с реалност.
Това е книга, която ме смути, но ако надмогнете смущението, ако надмогнете удоволствието, което ще полепне по вас, най-вероятно ще откриете и голямата тема, скрита зад думите на Шалев. Любовта като обсесия и огледален образ на властта и подчинението, не е разгледана през призмата на удоволствието, а през призмата на научаването. Странните ситуации, отблъскващи на моменти, не са концентрирани върху секса, а върху издирването, изследването. Желанието с цената на всичко да разкрием неразбираемото.

4.     „Край на носталгията“ от Алеш Дебеляк
„Край на носталгията“ от словенския поет Алеш Дебеляк (Издателство за поезия ДА, 2013, в превод на Людмила Миндова) е книга, чиято тъмна материя просто те кара – кара те да чувстваш, да мислиш; принуждава те да дишаш. В нея сякаш всичко е намерило точното си място – от избора на хартия, на корица, на шрифтове,  до обличането на смисъла в букви и знаци.
  Краят на носталгията идва по трагичен начин – със загубата на невинност.Утеха сякаш няма. И макар това усещане да е привидно, то завладява по такъв начин, че читателят се оказва свит в най-тъмните ъгълчета на душата си. В крайна сметка обаче се оказва, че от всичко и от всяко едно страдание на този свят има смисъл. Дори и да е преживяно безстрастно.

  „сърцето ти нося (в сърцето си го нося)“ от е.е.къмингс
„сърцето ти нося (в сърцето си го нося)“ отваря дупки в думите, през които казаното изпада бавно, но окончателно към хаоса на собственото мисловно море. Прочитът изисква многократно връщане и лутане из стаите-светове на къмингс. Първо, за да се наслади читателят на ритмичната неритмичност, от която гласът се схваща; второ, за да преобърне навън смисълът и да се намери.  
.       Скобите на къмингс са скобите на условностите, които обаче в неговата поезия остават винаги незатворени. Макар повечето стихове да прескачат между темите любов-страст-несподеленост, авангардният стил на автора е нещото, което придава ново звучене на универсалното. Изважда го от контекста и го полага извън законите на времето, пространството, а и на препинателните знаци.










5.     „Огнехвъргачките“ от Роберто Арлт
Съвсем наскоро „Панорама“ ни изненадаха с продължението на „Лудата седморка“.
Неслучайно книгата първоначално е носела името „Чудовищата“ – в онея огрубяването на света, на човека е изведено на преден план и докато в „Лудата седморка“ Арлт нежно разкрива упадака на героите си, в „Огнехвъргачките“ те отварят сърцето си към омнипотентното зло, чиято паст не щади нито невинните, нито самотните, а красотата  е само подтик към още по-голям ужас, към по-голямо страдание.
Безспорно социален, безспорно блестящ, що се отнася до повествование, Арлт е достоен опонент на Борхес.  Романът спокойно би могъл да бъде с около сто страници по-кратък, но обемът не намалява качеството на текста. Фабулата на книгата и техниката на аржентинеца силно  напомнят тези на „Престъпление и наказание“ от Достоевски, както и на Кнут Хамсун, а кинематографския похват на моменти улеснява навлизането в текста. Наративът е безцеремонен, интертекстуален, с подбрани изречения, така че всяко да играе двойна роля. От една страна, като се подчинява на авторската задача, от друга – като пробужда енергията на произведението.

6.     „2666“ от Роберто Боланьо
Роберто Боланьо е вселена. Латино-американска сага, която е арогантна, поетична, смела и сякаш безкрайна. След „Телефонни обаждания“, „Чилийско ноктюрно“ и „Кучки вероломни“ или въпреки тях той успя да ме влюби в себе си.  Но нито един от тези сборници не може да се сравни с magnum opus-а му „2666” (изд. „Рива“).
„2666“ е „оазис на ужаса“, апокалиптичен роман, който предрича края на рамките, края на света и литературна антилитература. Трудно е да се побере в едно читателско ревю, критика или откъс мощта на езика на чилийския писател, както и цялостната философия на тази нестандартна онтологизация на думите, на хората.
В един огромен роман Боланьо е побрал цялата поезия на злото и на литературата. Тази поезия не е за всеки, но мога само силно да я препоръчам, макар да ми е ясно, че един прочит не стига. Taка както един живот не стига, за да се прочетат всички книги, побрани из страниците на "2666".

7.     „Записките на Малте Лауридис Бриге‘‘ на Райнер Мария Рилке
Препрочетена и все още важна. Затова и съм вечно благодарна на издателство „Лабиринт“, че я подариха на българския читател.
Този своебразен дневник жонглира с емоциите, дълбае с упорство мислите, гневи се, тъжи, радва се. Всяка страница вдишва и издишва, а сърцебиенето на книгата е осезаемо при всеки детайл на големия град, при всяко разочарование или мечтателно излитане.
,,Записките на Малте Лауридис Бриге‘‘ от Рилке първо ме притихна, изтика ме до ръба, от който можех да видя само силуета на един светещ град, който не ме очаква, а след това безцеремонно и със стихове на уста ме бутна в бездната. Първоначалният ми писък бе на страх. Но това бе преди да разбера, че всъщност тази книга ме е накарала да летя.

8.     „Ключове“ на Йорданка Белева
Защото са красивите алибита на меланхолията Някой би казал, че толкова много поезия не би понесла на прозата й. Че ще я погуби и удави в меланхолии. Вместо това езикът й натежава – като връзка ключове в джоба, миг преди да стигнеш познатия праг.
            „Ключове“ на Йорданка Белева (изд. „Пергамент“, 2015) е красива книга – красива по форма, красива и що се отнася до съдържанието. И не само. Този сборник с разкази е открехване, деликатно надзъртане в едно погребано и изживяно себе си. Пренастройване на механизма и елегантно изпъване на болките.



9.     Пътища в нощта на Гайто Газданов

Противопоставянето на деня и нощта  създава един изключителен град на светлосенки, в който читателят поема своята вина, после цялата и се разтваря в атмосферата. Вижда конците, от които е изплетен светът, разбира, че не всеки има ореол и че светлината се вижда само при известно осветление.
            Да знаеш наизуст улиците на тъгата, това са „Пътища в нощта“. Гайто Газданов за втори път ме влюби в себе си и мога само искрено да благодаря на ИК „Аквариус“, които с малкото си красиво издание, с чудната си корица, с превода на Жела Георгиева и с редакцията на Даря Хараланова, ме потопиха в един болезнен свят. За да ме пречистят от сенките.





10.                        „Егон и тишината“ на Е. А. Видински
       
Този сборник за мен е дотолкова личен, доколкото бях свидетел на трепетите и изумленията покрай издателския му път.  „Егон и тишината“ съдържа в себе си почерка на поета Видински и носи настроението на онази малка книжка „Par avion” (ИК „Жанет 45), чието въздействие върху моят свят нито мога да ви опиша, нито мога да ви подаря, без да се почувствам ограбена. Атмосферата прелива от тъмнината в чашата и страха от ферменатация на изминалото до жизнерадостния смях на Лили (а коя е Лили ще разберете, когато прочетете сборника) и топлината на подареното „биволско сърце“. Макар тишината от собственото дишане да е оплела страниците с невидими нишки, сама по себе си книгата не би могла да бъде определена като „тиха“. „Егон и тишината“ (изд. „Жанет 45“, 2015) звучи хубаво. И е хубаво усещането, което остава след сборника – за едно съществуване извън рамките на звуците и извън измеренията на показността.

11.                         „Стъкленият похлупак“, Силвия Плат
 
Някога, някъде през 60-те, Силвия Плат пише „Стъкленият похлупак“ (преиздадено от ИК „Сиела“, 2015) – книгата, която е „спасител в ръжта“  на много жени – и оставя предсмъртен дневник, които змиеподобно да се вплете в съдбата на почти всеки един от все още дишащите. И да бо-ли. Защото ми се струва (съвсем нечерногледо), че поне за секунда всеки е бил под стъкления похлупак на Естър. Да се намираш в ступор на ума – докато става свидетел на битката на Естър за по-малката половина от света, ограничаваща се до щастието, читателят неминуемо разбира високата цена на свръхемоционалния поглед над битието. Без гръбнак на света, героинята на Плат се оказва жертва на джунглата, наречена живот, а борбата с реалността е борба със собствената психика, със своебразното зло, скрито в нея, и със собственото бъдеще, пък дори и в „пъкъла“.


понеделник, 28 декември 2015 г.

„Денонощната книжарница на мистър Пенумбра" oт Робин Слоун – магия из книжни светове

denonoshtnataknizharnica
„Денонощната книжарница на мистър Пенумбра“ (изд. „Сиела“, 2015; превод: Паулина Мичева) от Робин Слоун е нелоша приключенска книга. Тя е продължение на вълната книги, посветени на книжарници, която сякаш тази година заля българския пазар, но и преплита любовта към книгите с любовта към компютрите и  електронните четци. И казвам „нелоша“, защото книгата далеч не е животопроменяща, в един момент четщият открива, че все пак е написана твърде по детски като за повествование-излияние на почти 30-годишен мъж, около която възраст варират годините на главния герой Клей Джанин, но все пак е приятна разтуха за претовареното съзнание. Магия от типа на поредицата за Хари Потър, без все пак да се разгърне в мащабите на Роулинг.
Това е книга за тези магьосници – книжарите, както и за онези магьосници – компютърните специалисти.  Изобщо, в романа има достатъчно магия за всички.
Клей Джанън, завършил уеб дизайнер и за разлика от повечето си връстници, застигнат от безработицата, решава спонтанно да започне работа в малката книжарничка на мистър Пенумбра като нощен...книжар. Правилата са прости – да продава малкото на брой книги за продаване и да заема на мистериозните нощни посетители на книжарницата книгите от забранения сектор, като важно условие е никога да не отваря намиращите се там четива.
След като  като заедно с приятеля си Нийл Джанън се поддава на любопитството да надникне какво се крие из прашните лавици, разбира, че си има работа с тайно общество, обсебено от идеята за възкресяването на ... И така приключението започва.  С помоща на нови и стари приятели Клей успява да разреши загадката на половина. Но когато мистър Пенумбра изчезва, играта загрубява, за да достигне до обрат точно преди края.
                На чисто литературно ниво Слоун не предлага абсолютно нищо ново на читателя. Стилът е изчистен и опростен, без сложни метафори, нива на свръхсмисли или претруфени кодове. Сюжетът – добре разгърнат, макар някои елементи да са лесно предвидими. Въпреки това изборът на Аз-форма на повествование, плюс прелитането на модерни технологии и книги създават усещането за достоверност и дори реалистичност на случващото се.  Клей не е супергерой, напротив, авторът набляга на манга максимата, че герой трябва да бъде най-подценяваният и най-слабият.Пенумбра и Джанън ще ви въведат в един свят на магията, без да навлизат в твърде дълбоки води, където удавянето в неточности би бил логичният изход. По детски увличаща, тази книга е коледна разтуха, зимна почивка, приключение за по-красиви сънища.
                „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра“ повежда читателя из светлосенките на минало и бъдеще; на вечната война между електронни книги и книги, облечени в хартия. Приятна за разгръщане и на допир, и пречупена през нули и единици, тази история ще допадне на всички ловци на магии, без да претендира да бъде нещо повече от това, което е – приятно четиво за един по-магичен свят. 


четвъртък, 24 декември 2015 г.

„Красиви и прокълнати" от Франсис Скот Фицджералд – трагичната история на младостта без смисъл

красиви и прокълнатиКрасиви и прокълнати (изд. „Ентусиаст“, 2015; превод: Илияна Бенова-Бени) от Франсис Скот Фицджералд е роман-изповед; драмата на онези млади,  оставащи непорочни в желанията си и смачкани от непосилната лекота на мечтите си. Или по-скоро от тяхната липса.
            Антъни и Глория произхождат от заможни семейства. Те са млади и бежгрижни, презадоволени и съответно – отегчени от нещата, които животът предлага. Фицджералд проследява в първата от общо трите части на романа линията на живота на всеки един от тях до момента на съдбовната им среща. Антъни е мъж, който не работи, не е обвързан, завършил е Харвард и сякаш единственото, което го крепи е очакването богатият му дядо да се спомине. Случайното запознанство с красивата и лекомислена братовчедка на неговия приятел Дик променя хода на събитията. Домино ефектът на трепетите води до едно влюбване, на каквото са способни само необременените души, онези ,които не познават сложността на поставянето на цели, неподатливите на състезанията с другите. Безотговорните и нетърпимите. В третата част, обаче, свидетелят става свидетел на рухването на съвместния им живот заедно поради липсата на двигател.  Когато Антъни е лишен от наследството на дядо си, пропастта между двамата расте бавно, така както си отива младостта им. И двамата се превръщат в бездни на собственото си недоволство.
            Фицджералд успява да създаде една „красива малка глупачка“ – привидно лековата история, която носи опита на векове безтегловност, а интимният тон на романа приобщава, придава му автентичността и достоверността на частица от личния пъзел на автора. Любовната история на Скот и Зелда Фицджералд е сходна –  двамата се карат, обичат, мразят, ревнуват, изнемогват един без друг и един с друг. Това е любов, в която щастието и нещастието се опъват до двата полюса. Светското и алкохолът, тъмната страна на онова забавно съществуване погубват писателя, както погубват Антъни.
            Красивият език на Фицджералд, познат ни от „Великият Гетсби“ и „Нежна е нощта“, придава обезоръжаващо очарование на творбата, а темата за лишеното от смисъл съществуване и презадоволеността като източник на отчаяние и празнота пришиват съвременни нишки на текста.
            Без да ползва сложни тропи, с просто послание  и без назидателен тон авторът оставя без гласен отговор въпроса може ли човек да живее само с мечтите си, абсолютно изолирайки в херметическа кутия реалността.    

            Нещата са по-сладки, когато ги изгубим. Знам го - защото веднъж много исках нещо, което след време получих. Това беше единственото нещо, което съм искал толкова силно, Дот. И когато го получих, то се превърна в прах в ръката ми.

            „Красиви и прокълнати“ е трагичната история на младостта, нехаеща за пропадането по цялото тяло, земетресенията от всяко трепване, от всеки допир с земята. Това е и книга за фаталната загуба на мечтата в мига, в който си достигнал до нея.



сряда, 23 декември 2015 г.

„Алефът" от Хорхе Луис Борхес – ключ към безкрайното

борхес
„Алефът“ (издателство „Колибри“, 2015; превод: Анна Златкова, Роза Хубе.) от Хорхе Луис Борхес е сборник с разкази, които пътува през времето и пространството.  Самият Борхес вмъква при публикуването на книгата през 1949 година послеслов, за да подчертае изключително фантастичния уклон на творбите, поместени в нея. Но „Алефът“ – по Борхесов маниер – предлага много повече от един писмен свят.
Финото съчетание между художествена литература, история, философия и културология превръща сборника в епичен преразказ на вселената, пътуване отвъд времето. Реалност и илюзия се сливат в измислици, висящи на ръба на физичното. Стиловите мимикрии и алгоритми, които Борхес използа, спекулират с читателските очаквания, играят си с материята и оформя поетиката на фантазното.
В 17 разказа Борхес си играе с хладна рационалност с различни кодове и представя пространството sub specie aeternitatis*. Последното парче от пъзела – „Алефът“ обединява в една точка безкрая. Сюжетът се развува в дома на Данери, скърбящ след смъртта на жена, която е обичал, където една сфера успява да заеме въжможно най-малкото пространство и същевременно с това да обхване цялостно битието. Последният разказ е и от изключително значение за осмислянето на идеите на аржентинския писател, който далеч не държи да бъде разбран от читателя. Вдъхновен от автори като Достоевски и Омир, Борхес взаимства идеи, разтягайки ги в една омнипотентност,  граничеща с божественото, макар всички създания, освен човека, са един малък Бог, са трансцедентални:

„Да бъдеш безсмъртен, е безсмислено; всички създания освен човека са безсмъртни, тъй като не знаят нищо за смъртта; божественото, ужасното, непонятното е да знаеш, че си безсмъртен. Забелязал съм, че въпреки различията в религиите това убеждение е извънредно рядко. Израилтяни, християни и мюсюлмани изповядват безсмъртието, но преклонението им пред земното съществувание показва, че единственото, в което вярват, е именно то, тъй като всички останали безброй съществувания са. предназначени да възнаграждават или да наказват земния живот. По-рационална ми се струва теорията за прераждането в някои религии на Индостан: в този кръговрат, който няма начало, нито край, всеки живот е последица от предишния и определя следващия, обаче никой живот не предопределя всички останали животи, взети в тяхната цялост. Поради опитността, придобита през вековете, републиката на Безсмъртните постигнала съвършенството на търпимостта и почти презрение към всичко. Безсмъртните знаели, че в един безкраен срок от време на всеки човек се случва всичко. Поради своите минали или бъдещи добродетели всеки човек е достоен да извърши всякакво добро дело, но е способен и да извърши всякакво предателство поради своите безчестия в миналото или в бъдещето.
Тъй както в хазартните игри четните и нечетните числа се стремят да се уравновесят, така и изобретателността и глупостта взаимно се уравновесяват и анулират; може би недодяланата поема за Сид да е само противовес на един-единствен епитет от "Еклоги" или на някоя сентенция на Хераклит. И най-беглата мисъл е подчинена на невидим замисъл и може да увенчае или да положи начало на някаква тайнствена идея. Знаем за хора, които съзнателно са правили зло, за да може в бъдещите векове да настъпи добро, или пък защото вече е имало добро в миналите векове... От тази гледна точка всички наши действия са правилни, но също така и безразлични. Не съществуват морални или интелектуални заслуги. Омир е съчинил "Одисея"; ако приемем безкраен срок от време с безкраен брой обстоятелства или промени, не е възможно тя да не бъде съчинена поне веднъж. Никой не е специален, а един-единствен безсмъртен човек всъщност представлява всички хора, взети заедно. Също като Корнелий Агрипа аз съм Бог, аз съм герой, аз съм философ, аз съм демон, аз съм вселена, а това е един досаден начин да кажа, че не съм.“

Съчетавайки есеистичното и рационалното с художественото, Борхес доказва, че играта на думи може да преначертае картата на света по милион различни начина. Понятието за света като система от точни компенсации, поетиката на ужаса и безсилието, метафизичните измерения на морал, религия, поезия, човешка емоция и на родовата памет са основни смислови гнезда на тези наглед леки и фантастични разкази, а постоянните препратки към други източници придават енциклопедична стойност на разказите.
„Алефът“, наред с почти цялостното творчество на аржентинския писател, се нарежда сред задължителните четива на всеки почитател на измислиците и на всеки, който се осмелява да надникне в световното минало , засягайки и най-съкровеното. Безценен заради препратките и нивата на свръхсмисли, този сборник е литературен паметник на вселената, макар първият превод на изданието да ми се струва по-добър.


 *От гледна точка на вечността (лат.). – Б. пр.

неделя, 20 декември 2015 г.

„Площите на паметта" от Херман де Конинк – надделяване над собствения си предмет

„Площите на паметта“ от Херман де Конинк (Издателство за поезия ДА, 2015; превод: Боряна Кацарска) е стихосбирка с особен ироничен и илюзиорен заряд. Определян като неореалист, а сам отнасящ се критично към всякакви определения, де Конинк събира късчета действителност, пречиства когинитивните гнезда и връща към спомени, никога не били нещо повече от другост, илюзия:

„Стихотворението, това е твърдо мълчание:
Надгробен камък, който слуша, каквото в него е вдълбано.
Букви, които слушат, докато се пълнят с дъжд“.

Силно автобиографични, стиховете на нидерландския журналист и поет са своебразни прилагателни на живота; подробности, които предлагат свързаност и поносимост на битието. Изострената чувствителност на автора жонглира безпроблемно с кодове и отключва отношения, зависимости. Илюзията е мъглата, която познава всяко кътче на душата, която знае всичко и въпреки това може да забравя.

Къде ще се случват нещата,
след като тук са отминали?
Къде ще отиде мългата,
която тук се е вдигнала
от всичко? Къде ще се трупа сняг,
Без нито снежинка да губи,
та всичко така да остане?
Къде пребивават думите,
над изоставеното ти най-сетне
лице притихнали?
Как се описва полуотворената ти уста със стихове?

Липсата на заглавия в първата подборка на стихове – из „Гъвкавата любов“ – сближава читателя със стиховете. Темите, които де Конинк избира, са близки, приласкаващи  в обятията на осимволените чувства. Постепенно връзката поет-възприемащ; лирически Аз-читател се скъсява. Илюзията става реалност и обратно; въображение и памет се превръщат в огледални братя, сменящи местата си.
„Площите на паметта“ е антология на утехата; терапия на единицата и проста математика на приобщаването. Използваните тропи, стилови мимикрии и ироничният  тон в някои от творбите са средствата за „надделяването над собствения си предмет“, както де Конинк сам описва поезията. Те оформят синтактично безформената плът на чувствата и смислите.

Февруари. Площите на паметта
 са празни. Бъдещето от години е
отминало. Ала сега и миналото. (Ти го
отнесе.) Зимната светлина
прави фактите прости. Студът се чува.
Вятърът скърца. Морето се присмива.
Езикът стои вътре, не излиза от своите думи,
В затворените срички застива.
Нищо. И виждаш това.
Ясна пустош, сякаш далеч отвъд края
в залите на десетичната запетая.

                И доколкото неовладеността на живота е предадена чрез привидната разговорност и подвеждаща простота на изказа, то усвояването на смъртността като действителност е постигнато чрез струпването на образи; чрез създаване на ние-формата.
                Поздравления на Издателство за поезия ДА за този богат сборник, както и на съставителя и преводач Боряна Кацарска. От превод до корица изданието отново е на ниво.
                „Площите на паметта“ е когнитивно гмуркане в битието на общността. Пречупването на индивида, така че да се оформи едно съвместно изживяване. Читател и лирически стават едно, а на полето на поезията „прелитат значения“.



събота, 19 декември 2015 г.

„Огнехвъргачките" от Роберто Арлт – чудовищата излизат на свобода

roberto-arlt
„Огнехвъргачките“ от Роберто Арлт (изд. „Панорама“, 2015; превод: Мария Георгиева-Монтеро) е дългоочакваното от мен продължение на откритието ми за 2014 година „Лудата седморка“.
Няма да се спирам пространно върху красивата корица, дело на Иво Рафаилов, нито върху удачното оформление, те видимо не отстъпват по никакъв начин на първата част, а книгата  сама по себе си е неизбежната развръзка на един роман, който търпи не едно или две преповтаряния във времето.
Издаден през 1931 г., „Огнехвъргачките“ въвежда читателя в мрачния Буенос Айрес от първата половина на XX век. Тук главни герои отново са Ердосаин, Астролога, Печалния Сводник, Кривогледата, Куцата и Елса. Тук битието отново е предвидимо непосилно, възторгът и тъгата в романа се надбягват и в недоброжелателния капиталистически свят черното и бялото се сливат в една странна смесица от сиво, която оформя стегната примка на шията, а лудостта се превръща в нормалност.
След като Ердосаин се оказва въвлечен в една неосъществена все още революция, преоткрива самонаказанието, обвързвайки се с Кривогледата, а Сводникът среща своята неочаквана съдба на мъртъв бог, Арлт експериментално превръща въпросите от първата част в лайт-мотив на героите. Внимателно изграденият сюжет дава възможност да се разгърнат сложните вътрешни промени, през които преминава Ердосаин, докато търси още болка в контекста на живота без смисъл:
– Защо си направил всичко това? Не знаеш ли, че в злото няма щастие?
        А ти откъде знаеш дали търся щастие? Не, аз не търся щастие. Търся още болка. Още страдание.
...
        Луд ли си?
Ендорсиан запали бавно цигара:
        Кажи-речи, права си. Не съм луд, но съм угнетен, което е същото.“
(стр. 212)

        Невъзможността да понесе тъгата на собствената си плът, невъзможността за бягство на главния герой са катализатор на единственото търсене, останало константа – това да бъдеш бог.
темз
Снимка: Личен архив
        Новаторските техники на Арлт, както и сочният език умело насочват читателя към достигнае на нивата свръхсмисли, които писателят залага. Кървящата социална тишина  е полепнала по стените на пансионите, публичните домове и магазините, в които персонажите се подвизават. Арлт e самобитният разказвач на предградията на Буенос Айрес, на бедняшките улици, имащи свои правила. Образите, обречени на страдание, на живот в най-жестоко унижение, изпълващо съществото със злоба и умопомрачение, са тези, които омагьосват. Онези, които носят, но и изпитват погнуса от изживяното.
Неслучайно книгата първоначално е носела името „Чудовищата“ – в онея огрубяването на света, на човека е изведено на преден план и докато в „Лудата седморка“ Арлт нежно разкрива упадака на героите си, в „Огнехвъргачките“ те отварят сърцето си към омнипотентното зло, чиято паст не щади нито невинните, нито самотните, а красотата  е само подтик към още по-голям ужас, към по-голямо страдание.
Блестящ, що се отнася до повествование, Арлт е достоен опонент на Борхес.  Романът спокойно би могъл да бъде с около сто страници по-кратък, но обемът не намалява качеството на текста. Фабулата на книгата и техниката на аржентинеца са в стилистиката на „Престъпление и наказание“ от Достоевски, както и на Кнут Хамсун, а кинематографския тпохват на моменти улеснява навлизането в текста. Наративът е безцеремонен, интертекстуален, с подбрани изречения, така че всяко да играе двойна роля. От една страна, като се подчинява на авторската задача, от друга – като пробужда енергията на произведението.

        Бог трябва да бъде изтезаван – мисли Ердосаин. – На кога да се отдаде смирено човек?
Клати глава.
        Да се отдадеш на огъня, Да изгориш жив. Да идеш в планината. Да вземеш печалната душа на градовете. Да се самоубиеш. Да се грижиш всеотдайно за някой болен звяр. Да плачеш. Това е големият скок, но как да го направиш? В каква посока? Истината е ,че съм изгубил душата си. Дали се е скъсала и оследната нишка? И все пак изпитвам нуждата да обичам някого, да се посветя непременно на някого.
        Ще те погребат и няма да иксаш да бъдеш в ковчега. Тялото ти няма да иска.
Ердосаин става. Едно подозрение назрява в него:
        Мъртъв съм, а искам да живея. Това е истината.

„Огнехвъргачките“ е дълго чакано продължение. Макар да не предлага нова тематика, книгата е слизането в по-долен кръг на човешкия ад. Поглед, отправен от слепец,  и мисъл на луд. Без да предлага изненада с развръзката си, романът и преводът заслужават внимание.
               




четвъртък, 17 декември 2015 г.

„Кървави разкази" от Александър Чакъров – разказ за мъжи времена

         
александър-чакъров
  „Кървави разкази“ от Александър Чакъров (изд. „Сиела“, 2015) бе наглед лекото четиво, към което посегнах, докато дочитам „Огнехвъргачките“ от Роберто Арлт (издателство „Панорама“, 2015; превод:). Оказа се голяма грешка, защото първо съвсем не се оказа леко, второ – съвсем не плувах в свои води. Въпреки това тези разкази ще омагьосат почитателите на Хайтов, Божинов, Йовков, Делчев. Защото много елегантно съчетават съвремие с минало, прескачат географски ширини и бягат от бесилото на клишето.
В 130 страници онази клета Македония, населена от турци, българи и гърци, сменя своята премяна пред читателя и го посвещава в дивостта си в най-красивия  смисъл. Познати и непознати образи като хубавата Калина, открадната от бея, поп Ристе, който губи Господа си, Таньо войвода, на когото национализират мелницата, малката Бодана, синята пустиня, балканската мадона и други препускат по страниците на „Кървави разкази“, за да възкресят истории за крадене на девойки, за хайдути, за чест и за достойнство.
Въпреки силните думи на Хайтов и Делчев за литературния похват, който Чакъров използва, самото навлизане в живота на този сборник е трудно – тромаво, отчасти поради факта, че съвременният читател е отвикнал от проза с такъв цветен и сочен език, отчасти заради режещия диалект и постоянен изповеден тон, сливащ разказ с разказ.
„Щото аз, кога го знаех, черен ми беше като кучи гъз и на пъпа си баш я бе турил Македонията: ни да го чешеш, ни да го ръгаш. Бяс беше тоз свят – разбесува ни сичките – какви сме, да не се знаем – таквиз ни направи… Кипяхме ѝ, вряхме ѝ на Европата в акъла, горяхме ѝ, изгоряхме ѝ – сичкото мина замина, сичкото ни са забрави… Ама едно да ма питаш – умрял да съм, пак ша ти го река: българин са родих, български поп ма е кръстил и ей туй име ми е турил – Варадин. Пък ей тоз балкан е Али ботуш планина и дорде дишам, дорде очите ми гледат, за българска ши я знам, за моя ши я броя. Пък светът де ши я туря, чия ши я пише… майната му!

 Ножове, пушки, куршуми, сблъсъци на характери и животи – Чакъров пренася читателя  в едно люто време и липсата на метафоричност и прямотата на изказа няма как да не бъдат също толкова парливи.  Разкази за мъжки времена, „Кървави разкази“ е сборник, който може да омагьоса с балканската си мощ, но може и да подразни със съзнателното негласно идеализиране на героите. Защото макар и реалистично описани и ругаещи, у читателят винаги се прокрадва симпатия към всеки един от тях.
            Забележитлено е обаче умението на автора да избира точния момент за край. Съвсем неслучайно ми се вижда включването на разказа „Балканска мадона“ в немската антология „Българските разкази на ХХ век”, редом до Емилиян Станев и Радичков. „Синята пустиня“, може би разказът, който ме грабна най-много, също хваща без свян за гърлото и доказва, че да се пишат разкази в диалектична форма може да бъде също толкова разтърсващо  и оригинално.
            Комплименти на редактора Ганка Филиповска, не знам доколко се е намесила в повествованието на Чакъров, но със сигурност автентичността на сборника е запазена и това се усеща още на страница първа.
            „Кървави разкази“ е сборник, който кръвожадно изяжда съвремието и пренася в едни други, диви времена, в които хайките за вълци са били ежедневие. Силно препоръчителен и не по-малко силен от  Хайтов, Радичков, Русков или Делчев – Чакъров определено има какво да разкаже, макар и леко плъзгайки се по ръба на вече познатото и четеното.


вторник, 15 декември 2015 г.

„Летя над всичко" от Уолт Уитман – триумфът на истински свободния стих

„Летя над всичко“ на Уолт Уитман (изд. „Критика и хуманизъм“, 2015; превод: Огняна Иванова) е стихосбирка, която пътува из поетиката на непознатото, прекрачва границата на общоприетото и индивидуализира една Америка от 19 век.

 От дълбоко личното и съкровеното стихът на Уитман се цели в голямото, в необятното. Непуликуваните творби в това нежно издание олицетворяват чрез индивида и чрез природата действия, процеси; концентрират вниманието на читателя върху онези елементи на отделната личност, върху онези нейни потребности, чрез които се разгръща едно по-широко поле на трактовката „що е демокрация“.

Своебразен урок по история, тази стихосбирка бяга от политическото, а обръща вниманието към свободата по-скоро като природен модел на човешкото. Единство и хармония  – трансценденталният поглед в поезията на Уитман обединява външно и вътрешно, телесно и духовно, а душата е сложната картина на прекрасното. 

летя над всичко

Да опознаеш света и себе си чрез другия – езикът на американския поет предава естествеността, еротичната наслада от процеса. Езикът тук е средство за съзерцание. Но не притихнало и примирено, а хармонично, овладяло страсти и желания. Жаргоните и диалектите, които Уитман използва, не оставят кръпка, а по-скоро допълват реалистичността на звученето на стиха. В контекста на гражданска война поезията не би могла да звучи по друг начин, а всяка елитарност е ненужна поза.  

Комплименти към преводача Огняна Иванова, защото е успяла да съхрани напевността и уникалното бучене на стихията Уитман.
Гласът на дъжда
„А ти какво си?“ - тихо
попитах сипещата се вода
и тя най-неочаквано ми отговори -
(предавам думите ѝ):
„Аз съм поезията на Земята -
каза гласът на падащия дъжд.
Неуловима, вечна, издигам се от сушата
и от бездънното море;
отивам на небето, а подир това,
с неясна форма и напълно променена,
но все пак същата,
изсипвам се, за да измия
изсъхналите дребни твари,
праха, по земното кълбо натрупан
и всичко по света, което
без мен е спящо, неродено семе.
Завинаги през нощите и дните
живот на собственото си начало давам,
пречиствам го и правя го красиво.“
Защото песента, от родното си място тръгнала,
щом стигне до целта и спре да скита -
почитана или пък пренебрегвана, -
с любов при нас се връща непременно.

В петдесет стиха и една книга-пътуване Уолт Уитман успява да прелети над историята, да обедини вярванията и да осъществи духа. Едно ярко обобщение на света, достигане до преомислянето му и своебразен триумф на истиснки свободния стих. От тази стихосбирка се усеща свобода и хармония, очарователна разконцентрираност на ума, която обхваща всичко и вижда и отвъд. И това я прави едно  рядко срещано (природно) съкровище.
           

              

петък, 11 декември 2015 г.

„Когато изпратим деня" от Пиер Мейлак – да колекционираш човешки настроения

                Вчера изпратих деня със спомена за едно чудесно интервю, което проведох. Това с младия малтийски писател Пиер Мейлак. Пиер гостува в България по покана на издателство ICU и тези два дни може да се срещнете с него на щанда на „Жанет  45“ в петък, както и на панаирната сцена на НДК в събота.
Сборникът му с кратки разкази „Когато изпратим деня“ излезе на пазара тази седмица и вече се радва на не един или двама читатели. Защото...
пиер мейлак
„Когато изпратим деня“ (изд. ICU, 2015; превод: Невена Дишлиева-Кръстева) е четивото, към което можете да посегнете, когато дойде най-съкровеното, най-интимното време, размиващо сенките, омекотяващо чертите, пречупвайки ги през лунна светлина. Моментът, в който започва голямото пътуване –  пътуването из себе си.
Разказите на Мейлак са реалистични, кратки, стегнати, без излишно разпиляване на думите. Една паралелна реалност, която би могла да се случи на всеки, но въпреки това изглежда причудлива и невероятна, властва по страниците на сборника. Всяка сюжетна линия е човешко лице, човешка емоция. Мейлак колекционира настроения, характери, животи, без да отделя фантазното от битовото.
                Персонажите са онези малки герои на деня, които оцеляват в неговия край. Онези, чиито съдби са мигове от живота на едно общо цяло и онези, носители на човешкото, съчетаващи в себе си простотата и непосилността на битието. Първата половина на сборника нагарча. Още началният разказ, в който старец се разхожда по улиците с повредената дъска за гладене на жена си, оставя усещането за една нескрита меланхолия, за най-трудното в литературата – създаване на носталгична атмосфера, спускаща се бавно над читателя, но успяваща  да се промъкне в най-съкровенните спомени, без да руши, а преподреждайки хаоса; за премереност на изказа, за липса на излишество на думи и послания. Краят идва винаги някъде на средата  и читателят съвсем не знае това край ли е или с идването на деня ще се случи нещо ново, историята ще оживее и ще се продължи сама, сякаш авторът нарочно я е пуснал на свобода, за да може тя да се (пре)открие.
Пиер Мейлак
                Стилът на Мейлак напомня краткостта и привидна недовършеност на ранните разкази на Капоти от „Дървото на живота и други истории“. Без ненужно оригиналничене или парадиране, това са истории от живота, с които да забравиш живота. Разказите се обединяват в спомените, в спомнянето на любимия, на любимите и в пътуването. Мейлак оставя настрана географските дефиниции и се концентрира върху общото, защото накрая на деня желанията на различните хора сякаш си приличат и се сливат в едно.
За нива на свръхсмисли тук едва ли може да се говори, но това в никакъв случай не намалява очарованието, което авторовите измислици носят. Малтийският писател сякаш следва предварително измислен шаблон, в който колекционира собствените си емоции и въображение.
                „Когато изпратим деня“ е свеж горчивосладък сборник, който прави Мейлак проницателен писател, чийто премерен тон и размах заслужават читателския прочит.  

                

вторник, 8 декември 2015 г.

Зимен панаир на книгата 2015 – приказка за Храбрия рицар на книгите

TO-READ лист на книжния рицар

            В едно кралство живеел щастливо Храбрият рицар на книгите. На него винаги му се случвали малко по-чудни неща, отколкото на другите. То е, защото обичал да пътува и търсел неуморно приключения, дори когато си оставал вкъщи.  
Веднъж над кралството паднала гъста мъгла. Било декември – студ сковал земята страхотен ураган връхлетя, прекъсвайки за миг всeки достъп до интернет. Над страната настанала паника и за да успокои народа си, кралят решил натовари Храбрия рицар на книгите с  една на вид проста задача: да напълни няколко торби с най-ценните неща на света, с които да помогне за спасяването на кралството.
            Не била лесна задачата на Храбрия рицар. Той дълго умувал кое е това най-ценно нещо на света, което може да спаси света в една безинтернетова страна, откъсната от всичко що мърда. Един ден, докато рицарят отчаяно се разхождал из мъглата, се озовал пред огромен дворец. От него той видял, че излизат усмихнати хора с торби, досущ като неговите. Приближил се до един дядо и го попитал какво носи в торбата си, а дядото само му се усмихнал и казал: „Най-ценното нещо на света, синко!“ Храбрият рицар се плеснал по челото от вълнение, нещо, което съвсем не приляга на един рицар, и помолил дядото да му помогне да събере и той още от най-ценното на света, но старецът му отвърнал, че той сам трябва да намери най-ценното из залите на двореца.
            И така Храбрият рицар на книгите се отправил на своето пето по ред приключение. Смело пристъпил в замъка и открил море от най-ценните книги на годината, а и не само. Многообразието било толкова голямо, че решил да направи списък, който да документира подвига му за следващите поколения. Защото никога не се знае кога пак ще се наложи да спасява едно кралство от тъга.
            Първата зала, която посетил, бил тази на:

Издателство „Колибри“, щанд 315, етаж трети

Там рицарят открил своята далечна братовчедка милейди Темз, която щом чула с каква задача го е натоварил краля, веднага му дала специална еко торба, пълна с няколко  ценни имена. Филип Рот и неговият „Писателят призрак“




било задължително четиво за всички любители на книгите, както и „Литературни есета“ на Вирджиния Улф и „Алефът“ от Хорхе Луис Борхес. Изтанцували един „Валс на раздяла“ по Милан Кундера и рицарят си тръгнал още с „Дневник на крадеца“ от Жан Жьоне – книга, апотеоз на грозното, почти шедьовър, що се отнася до внушение и и размах на изпълнението; „Ще се видим там горе“ от Пиер Льометрнито криминален роман, нито военен роман, а историята, която се плъзга по страниците на измислицата. С антивоенен заряд и език – глътката свежест преди стартирането на следващата война – тази да се върнеш обратно след смъртта, без напълно да си жив.
Там рицарят се срещнал и с Хосе Карлос Самоса – известният испански автор, чиято нова книга “Тетрамерон“ рицарят точно бил започнал да чете, но все още не бил довършил, но пък знаел, че „Клара и сянката“, „Стръв“ и „Пещерата на идеите“ били прекрасни.
След това рицарят по стара традиция се отправил към:


Издателство „Жанет 45“, щанд 325 , трети етаж

Когато става дума за „Жанет 45“, всеки рицар знае, че може да намери нещо рицарско за себе си. Не само че „Сърцето тинося (в сърцето си го нося)“ от е.е.къмингс е едно от най-красивите книжни тела, които били излизали по тези 
земи напоследък, а преводът на Манол Пейков бил направен изключително професионално, но и сред техните книжни редици вече се мъдрели още книги на Туве Янсон – „Дъщерята на скулптора“, преиздадно било едно „Сараевско марлборо“ от Миленко Йергович – чудесен сборник с разкази, а „Между Рая и Ада“ от Стефансон била кратка, но поетична история за мъглите  на морето и Исландия,


говорело се и за невероятно стряскащата творба „Любовен живот“ на Цруя Шалев и „Седем добригодини“ на забавния Етгар Керет, „Където за кратко е имало куче" от Боряна Нейкова и „Кротките" от Ангел Игов. 










До „Жанет 45“ били и

ICU, щанд №325




Те като добри орисници вече виждали какво се е случило с рицаря, затова съвсем подготвено му подарили чудна торба със скъпоценности: „Другата ръка“ на Крис Клийв – разказ за живота на едно момиче, оказало се в бежански лагер, а след това и насред лудницата на огромен метрополис като Лондон; „Куфарът на брат ми“ – история за пътешествия и живот в чужди земи – такива, каквито рицарят толкова обичал, както и се запознал с най-новия им автор – симпатичния Пиер Мейлак, представянето на чиято книга „Когато изпратим деня“ било в събота, от 14:00 часа.

            Точно срещу тях
Ozone.bg, щанд №320



       
  И издателство Deja Book се опитали да помогнат със своята „Кутия за птици“, която рицарят мъдро прибрал и решил да подари на своя по-малък брат.             



„Хермес“, щанд №326




му подарили „Копнеж“ – сборник със стихове на една от любимите писателки и поетеси на кралството – Блага Димитрова; историческата криминална история „Дъщерята на палача“, както и „Да се взреш в слънцето“ – психологията на Ялом щяла да му помогне при странстването из човешките дебри.



                Нежна революция направили  и 
„Бард”, щанд №324



Те самоотвержено подали ръка на рицаря и му подарили своето най-скъпоценно: „Човешка комедия“ от Уилям Сароян, „Спускане от върха“ от Бърнард Шоу, „За литературата“ от Умберто Еко, „Уморените коне ги убиват, нали?“ от Хорас Маккой, сборник с разкази от Уилям Фокнър, както и фентъзито „Американски богове“ от Нийл Геймън. Рицарят сърдечно им благодарил за милия жест и побързал да се отправи към следващата земя за преоткриване:

ИК „Панорама“, щанд №А11  и винаги бягащ от погледа




Тази земя била слабост на рицаря. Малко ли пъти се бил губил в нея. Из страхотната им книга „Елияховият стол“ от Игор Щикс, из „Бар Флобер“ на Алексис Стаматис, през „Синът на акордеониста“ от Бернардо Ачага, из „Очи“ на Едо Попович, „Буик Ривера“ на Миленко Йергович, „Братът“ от Давид Албахари“ до най-прекрасната изненада за рицаря – продължението на „Лудата седморка“ от Роберто Арлт – „Огнехвъргачките“. Нещо, което рицарят четял в момента и бил в-ъ-з-х-и-т-е-н.



            Ясно било, че рицарят има сантимент към издателството и каквото и да получел от него щяло да бъде ценност, но се насилил да продължи по пътя на важната си мисия към:

„Парадокс“, щанд щанд Б11



Където „Крематорът“ на Фукс тайно го очаквал, както  и цял сборник на Хенри Милър.



           





 Но един рицар не е рицар, докато не мине през лабиринта на:
„Лабиринт”, щанд №439


       


Лейди Емилия не само предложила на рицаря „Светилата“ в един изключително изпипан и издържан вид,  го въвели в света на „Приказки от Мъгливия Албион“ – британски рицарски приказки с едно от най-красивото оформление, което книга може да види, както „Пътешественикът във времето и неговата жена" на Одри Нифнегър и „Ребека" на Дафни дю Морие.



ИК „Леге артис“ , щанд №418

 
            Макар погледът на рицаря веднага да попаднал на  Ромен Гари и „Обещанието на зората“,  посегнал към „Любовен еликсир“ от” на Ерик-Еманюел Шмит.

                                      

 Еднорог”, щанд №309     
     

             „Еднорог” рицарят свързвал с двете книги-чудовища на Дона Тарт – „Щиглецът“ и „Тайнатаистория“. Артуро Перес-Риверте  и „Танцът на последната гвардия“ също било едно симпатично бижу за по-леки дни.      



Милениум”, щанд №101




                      
 надарили Храбрия рицар на книгите с един изключително любопите прочит на „Юда“ от Амос Оз, а прекрасната му корица била известна чак в десетото кралство.







„Изток-Запад”, щанд №209

       
 
           „История на легендарните земи и места“ от Умберто Еко, „Залезът на Запада. Том 2“ от
Освалд Шпенглер и „Метаморфози“ от Овидий били чудесата, които рицарят открил в залата на „Изток-Запад“.


„Рива“, щанд №314

               
Издателите от „Рива“ изненадали рицаря с една наистина ценна книга – „2666“ от Роберто Боланьо – един свят, който никой не трябвало да изпуска.








„ФАМА“, щанд 407


От „Фама“ били толкова мили, че изненадали Храбрият рицар на книгите с „Света Богородица на цветята“, „Голият обяд“ от Уилям Бъроуз.



Софтпрес”, щанд №115

  


freitash   

Прекрасната лейди Милена дала на рицаря най-бързото решение – да прочете „Книга на тайните“от Ерика Суайлър, както и му разкрила, че „Обещавам ти провал“ от Педру ШагашФрейташ – прекрасен поток на мисълта за любовта.

    

„Сиела”, щанд №111


gluhovskiЛейди Рия и милорд Блажев пък препоръчала на рицаря  „Баба праща поздрави и се извинява" – бестселъра на издателството, „Нови римски разкази” от Алберто Моравия, „Бъдеще“ от ДимитрийГлуховски, „Богат Беден“ от Ъруин Шоу и „Моята прекрасна книжарничка“ от ПетраХартлиб.



„Критика и хуманизъм“, щанд №415


    

            Само заради „Избрани стихове“на Рьоне Шар  и „Летя над всичко“ на Уитман всеки рицар трябва да се открие в земята на „Критика и хуманизъм“.







Издателство „Унискорп“, щанд 323

        
    А „Унискорп“ зарадвали рицаря с най-красивото „Океан море“ от Алесандро Барико, книга чакана и очаквана, дълбока и лична като морето, както и „Чучулигата“








Издателство „Прозорец“, №211


„Жените на Лазар“ била една от най-силните истории, които рицарят бил чел, така че нямало как да не прибере и нея в торбите.








Издателство „Ентусиаст“, щанд 202
„Красиви и прокълнати“ от Франсис Скот Фицджералд, както и цялата поредица Vintage била достойно богатство за всеки един рицар.
















Издателство „Факел Експрес“, щанд №438

От издателство „Факел експрес" добавил и „Подчинение" от Мишел Уелбек – за

разбунване на духовете. 




Издателство за поезия „ДА", щанд №А11

Бъбривата лейди Чолева се погрижила поезията и красотата да попаднат в сърцето на Храбрия книжен рицар със стихосбирките „Кой кой е?" от Томаж Шаламун, „Кой си, какво си?" от Енис Батур, както и „Площите на паметта" от Херман де Конник











Издателство „Обсидиан", щанд №110

Нямало как да пропусне  и „Шумът от падащи неща" от Хуан Габриел Васкес, тъй като имал слабост към испаноговорящи страни. Те били любимите му приключенски дестинации.

Издателство „Ерго“, щанд №416



При издателство „Ерго" книжният герой открил последния щрих – сборникът с разкази „Ключове" от Йорданка Белева, както и последната й стихосбирка Й – книги, чиято студена красота и поезия били зимната приказка и спасението срещу мъглата.





И така Храбрият рицар на книгата се завърнал при краля с няколко торби пълни с вълшебство. Отваряйки книгите, магията им полетяла над цялото кралство и вдигнала мъглата. Цялото това чудо станало за седем дни – време за сътворяване на цял един нов свят.