понеделник, 30 ноември 2015 г.

„Книга на тайните" от Ерика Суайлър – красивото удавяне

„Книга на тайните“ от Ерика Суайлър (изд. „СофтПрес“, 2015; превод: Нели Лозанова) гадае смело по буквите и пренебрегва схващането, че тестето карти таро не трябва да бъде докосвано от никого другиго освен от притежателя му. Напротив, романът сякаш нарочно се опитва да улови мистиката в различни сюжетни линии преди да се е разпаднала във въздуха.
Също като семейният дом на библиотекаря Саймън Уотсън, който виси от ръба на скала, непрестанно взиращ се в спящото око на океана.  Океанът погълнал майката на Саймън, която се е самоубила, хвърлил баща му в дебрите на вечната тъга и по-късно смъртта и прогонил малката му сестра Енола, избягала от дома въпреки грижите на брат си, за да стане гадателка в пътуващ цирк.
Фабулата се разгръща, когато един ден Саймън открива странен пакет, в който е повита антикварна книга, свързана с историята на семейството му. Загадъчна и силно повредена от вода, книгата разказва за пътуваща циркова трупа от края на XVIII век и е изпъстрена с повече от необикновени събития и хора, включително с историята на баба му, умряла съвсем млада също като майка му на същата дата. Наближаващо петно в календара, идващо със завръщането на Енола в града.
С втора сюжетна линия Суайлър ретроспективно проследява живота на една циркова група, нямо момче, плашещо дамите като диваче и постепенно превръщащо се в мощен гадател, и момиче-сирена. Колодите таро се редят тук и определят бъдещето.
Стилът на творбата е приятен, дори мъничко отнесен. Използването на две сюжетни линии, както и силната доза магически реализъм като предпочетен жанр правят романа жив и вълнуващ. Като море миг преди удавяне. За минус бих отчела слабото психологизиране на героите. Безспорно Саймън може да бъде пречупен през доста повече призми. Любовта му към дъщерята на най-добрия приятел на баща му, семейната история, рушащото се настояще са идеални предпоставки за изграждането на доста по-убедителен персонаж. Интересен е изборът на писателката за имена. Не знам защо, но буквата Е се набива на очи и при повторен прочит може би бих се опитала да потвърдя своята теория.
Започвам понеделника с ревю за „Книга на тайните” от Ерика Суайлър, защото книгата бе разпускащото неделно четиво (макар далеч от Сафон, с когото е сравнено на предна корица), което внесе магия сред ветровете на ноемврийското денонощие. Непосилната лекота на магическия реализъм правят света, създаден от авторката необозрим, а мистиката впримчва всяка брънка реалност. Макар да не бях в настроение точно за този тип литература, смятам да предам историята на Саймън нататък – първо ще я тикна в ръцете на сестра ми.  
Изключителни комплименти към издателството за прекрасното оформление. Това бе приятна изненада, каквато не съм виждала на книжния фронт от доста време.

Други ревюта:


четвъртък, 26 ноември 2015 г.

„Синът на акордеониста" от Бернардо Ачага– мелодията на един свят

синът на акордеонистаДумите като онова, което остава, и думите като издадена от акордеон въздишка са човешкото своеволие, присвояването на идентичност като средство за бягство от бесмислието на nascentes morimur*. В „Синът на акордеониста“ от Бернардо Ачага (изд. „Панорама“, 2009; превод: Мария Пачкова) те разказват историята на Давид - син на акордеонист, произхождащ от селцето Обаба в Страната на баските до Калифорния, САЩ; Давид– жив и Давид – мъртъв. Давид като герой и Давид като разказвач.
Йосеба посещава дома на своя стар приятел Давид. Давид  е починал, но споменът за него поскача по буквите, които гравират на надгробната му плоча, докато Йосеба разговаря с жена му. Попадайки на записките на  другаря си, последният решава да ги дооформи в книга, страниците на която се превръщат в преразказ на миналото; еманация на колективното съзнание и преживяване.
Потокът на съзнанието в „Синът на акордеониста“ елегантно обгръща прозата на Ачага, изкоренява индивида от света, за да го завърне към себе си. Творбата е  посягане към миналото като своебразен акт на спасение на паметта. Фабулата на романа оставя темите за смъртта, живота, принадлежността и любовта отворени рани на мисълта, а езикът е изразното средство, инструмента, чрез който болката от о-съзнаването покълва и пробива всяка преграда на механичното ежедневие.
                Оригиналният език на книгата е баски, но сантиментът единствено към него е привиден. Ачага сякаш изгражда една нова Вавилонска кула, от която висят ръцете и краката на много думи. Всяка сричка е поставена на мястото си, всеки символ изпълнява двуяка задача – да разделя и да обединява. В описанието на баския народ авторът вплита различни нации, прецизно дощрихова микропортрета на „народеца“, на провинцията, за да обобщи човешката съдба, в която смъртта е просто липса на усещания, а трескавата тревога пред лицето й е прелюдия към обезоръжаващата лекота на осъзнатото безсмислие от страха.  
"Синът на акордеониста" е експеримент, който не води до мигновени резултати. Книгата е художествена фикция, но сякаш облягаща се на гърба на цял исторически преход. Бавното четене е удоволствие, а не принуда и надскачането на границите и припознаването оса неизбежни. Избраната форма на повествование и майсторският преход от сегашно към минало време; от разказ за Давид към разказ от Давид придърпват читателя, припознават го в случките, в атмосферата, в спомените. Персонажите са колкото фиксирани, толкова и разтегливи във времето – представляващи огледало на самите нас.
Поздравления на издателство „Панорама“ за избора да издадат тази оригинална творба, обличайки я в такава елегантна форма. Лесно разпознаваема е корицата на Капка Кънева, а Мария Пачкова се е справила похвално с нелеката задача да обедини толкова езици под поетиката на Ачаговия изказ.
„Синът на акордеониста“ е въздишка, Padem, Padem – мелодията, която сме си обещали, че никога повече няма да свирим, но тя никога не ни напуска. Оригинално поднесен портрет не само на една провинция, но и на индивида като единица мярка за света; наивен и чист детски спомен, придружен от носталгията на съзряването.

*раждайки се, умираме (лат.)


Друго мнение:
http://izumen.blogspot.bg/

вторник, 24 ноември 2015 г.

Да подадеш „Другата ръка". От Крис Клийв

През повечето време ми се ще да бях британска монета от една лира, а не момиче от Африка всеки би се радвал да ме види.

крис клийвКогато по тялото ти пълзят белезите на два свята, личната  история привидно изглежда безкрайно малка и незначителна миниатюрна почти колкото една пчела. Временно впечатление, което скоро бива победено от жуженето, предвещаващо буря.
С едва доловимо жужене започва  Другата ръка на британския автор Крис Клийв (изд. ICU, 2015; превод: Невена Дишлиева-Кръстева). Историята на едно африканско момиче, държано под ключ в Център за имигранти на шейсет километра източно от Лондон, акостира на български бряг сякаш нарочно, сякаш навременно и иронично добронамерено.
Пчеличката умее да жужи на два езика родния й език и кралския английски. Свързващото звено между две различни вселени се побира в една дума думата бежанец. Абежанецвърви по буквите насамотен“. В седем знака се побира всяка история, която започва с мъжете дойдоха и...“ и завършва с а после ме затвориха тук“. Ужасът е еднакво тих, а клетката с променливи граници, но винаги заключена, а най-сигурната възможност за спасение е само самоубийството:
„Когато ме вкараха в Центъра за временно настаняване, ми връчиха кафяво одеяло и бяла пластмасова чаша чай. Още с първата глътка ми се прииска да скоча обратно на кораба и да се върна у дома. Чаят е вкусът на моята родина: тръпчив и топъл, силен и резлив от спомени. Вкус на копнеж. Вкус на разстоянието между мястото, където се намираш, и мястото, откъдето идваш. Освен това чезне вкусът на чая изчезва от езика ти, още докато устните ти парят от чашата. Чезне като плантациите, които попиват в мъглата. Чувала съм, че вашата страна пие повече чай от всяка друга. Колко ли ви натъжава това като деца, закопнели по отсъстващите си майки.“
  „Понякога се чувствам самотна като английската кралица. (...) Ако разказвах това на момичетата от моето село, щеше да се наложи да им обяснявам как е възможно човек да се дави в река от хора и в същото време да се чувства ужасно, ужасно самотен.“
            Сравненията не са случайни, а противопоставянето на Пчеличката с различни персонажи – търсен ефект. Нейният по детски наивен, но изстрадало мъдър глас пресява думите, лакира   в червено свидните спомени и бързо маскира следите от щастие. В огромния град едно нигерийско момиче разказва себе си и пътува през континентите, за да запознае читателя със Сара – редакторка във вестник; със съпруга й Андрю; с Лорънс. Една случайна среща на плажа в Нигерия кръстосва пътищата им, а ретроспективното връщане към нея се оказва повторение на мрака, изнасилване на човешкото и изпитание за волята.
            Двата женски гласа в историята се редуват, за да обединят гледните си точки, за да създадат света отново. И за да могат героите да го изстрадат отново. Смяната на изразните средства, очите на „момичетата вкъщи“ (еманация на гръцкия хор от античната литература), вперени в ужаса, съчетаването на ирония с поетичен изказ, ретроспекцията като използван похват правят текста на Крис Клийв изключително динамичен и гъвкав. Персонажите дишат, отблъскват, печелят читателски симпатии. А темата бяга от помпозност и нарочност.
Земя, в която един свят може да изяде безскрупулно друг свят, замаскирайки канибализма си със заучени фрази за толерантност и съпричастност, се оказва земята, на която живее Сара, на която живеем и ние:
„И така, късче по късче, нашето бъдеще става ваше. Най-тежката фракция, мъдростта на предците ни, бе използвана за настилане на шосетата ви. Фракциите по средата – скромните и грижливи спестявания на майките ни, състоящи се от заделени след вършитбата дребни монети – отидоха за гориво за колите ви. А най-леката фракция – чудноватите сънища на нас, децата, в притихналите часове на лунните нощи – се превърна в газ, който бутилирахте и прибрахте за зимата. Ето как мечтите ни щяха да ви топлят.”
               
                Поздравление на ICU за избора на актуално заглавие, а и автор (имах възможност да проведа Skype интервю с него , което скоро ще може да прочетете, и това бяха най-забавните час и половина откровения и литературни препоръки), поздравления и за професионалния превод на Невена, която видимо е вложила цялото си сърце в ръкописа.
Макар романът да излиза през 2009 година със заглавие „Пчеличката“ се радвам, че единият от издателите на Крис Клийв е предпочел името „Другата ръка“. Защото посланието в него е прикрито крещящо. Като жужене от пчела, която с миниатюрността си струва светове. Ръката, която заграбва или ръката, която се протяга за помощ? Вие избирате.


четвъртък, 19 ноември 2015 г.

„Ключове" от Йорданка Белева – красота, която (не) може да се понесе

            Някой би казал, че толкова много поезия не би понесла на прозата й. Че ще я погуби и удави в меланхолии. Вместо това езикът й натежава – като връзка ключове в джоба, миг преди да стигнеш познатия праг.
йорданка белева            „Ключове“ на Йорданка Белева (изд. „Пергамент“, 2015) е красива книга – красива по форма, красива и що се отнася до съдържанието. И не само. Този сборник с разкази е открехване, деликатно надзъртане в едно погребано и изживяно себе си. Пренастройване на механизма и елегантно изпъване на болките.
            15 разказа, само един от които безименен, дискретно побират ежедневните ръбове, краестишията и тайните на изговарянето. Всяка една история е необикновена, красива в тъгата си и безпощадна в оболването, в оголването на човешкото.
            Да се разхождаш по ръба, да размиваш границите с думи не е лесна задача. И дори на моменти да се залюлява утвърденото, приетото за прилично, този сборник и така се харесва. Изял удачното, отсяващ важното в живота, култивирайки го в един непосилно лек език, чийто невидими пластове носят изненадата на моженето. Моженето на всякакви тъги.  
            Първата пукнатина се появява още след „Ключове“.
„Да имам ключодържател за няколко болки“
            След това разпадът на познатото е гарантиран. Вдъхновението е единствената храна, дала живот на тези 15 текста, които горят раните и крият в себе си лицата на множество читатели. Защото сборникът е обща история, общо кратно на съдби, които често се делят една от себе си (безименният разказ ще ви убеди в това). Тук са любовните момичешки истории, детските жестокости и военни самоизяждания, литературните действителности, историите на най-добрите баби, остаряването и грима на смъртта.
„Скъпа, не прекалявай със смъртта. Това би могло да означава да си почива повече. Да не прекалява със смъртта, звучи все едно ѝ напомнят да не се тъпче с шоколад или да не се гримира обилно, какво друго да е прекаляването – шоколад и грим, вътрешно и външно нтежаване."
            Поезията на Белева не е в многословието, а по-скоро в липсата на думи. Лаконичността  е ключът към онази хладна красота на изказа, която плаши, но и покорява. Красотата, до която не смееш да се приближиш, но тя сама нахлува царствено в ума ти и остава една единствена, незабравима. Не смея и не искам да я цитирам. Защото да издавам думите е като да издам тайната на разказите й. Мистерията на подредбата и намирането на точната дума, на точната поредност на разказ. Да измеря изживяването. 

             „Ключове“ е кратко изживяване. Като красива „малка смърт“*, без пошлостта на понятието. Деликатната корица, дело на Иво Рафаилов, е ключалката, през която читателят надзърта преди да се сблъска с голямото. И някой би казал, че е неприлично да се воайорства, но това е сборник, който не може да не бъде разтворен; истории, които не могат да не бъдат шпионирани. Макар щастието от прочита да е толкова голямо, че да не може да бъде понесено. И после дълго се сънува болката.

Друг текст за книгата:

вторник, 17 ноември 2015 г.

„Обещавам ти провал" от Педру Шагаш Фрейташ – биография на любовното безумие

 „Да живееш на обратната страна на болката, означава да живееш на опакото на живота.“


Любовта с нейните малки подводни камъчета, с нейните разпятия и причастия и любовният  дискурс, чийто фрагменти често не подлежат на изказване. Не се побират в категории и символи, не умират. Просто се израждат, а разсейките са малката смърт на разумността. Любовта като болест, любовта като обещание за непосилна лекота е разглеждана в не един или два литературни мирогледи – от  “Пирът” на Платон и “Любовна болка” на Сафо през “Страданията на младия Вертер” от Гьоте и “Ода на славея” от Кийтс до “Щрихи върху теория на емоциите” от Сартр до „Фрагменти на любовния дискурс“ от Ролан Барт. Никое от последно изброените, обаче, не се врича така категорично и директно в безумието като „Обещавам ти провал“ от португалския автор Педру Шагаш Фрейташ (изд. „СофтПрес“, 2015; превод: Илияна Чалъкова).

„Обещавам да разбирам, обещавам да желая, обещавам да вярвам. Обещавам да настоявам, обещавам да се боря, обещавам да откривам, да уча и да се уча. Всичко това, за да ти кажа, че ти обещавам провал. И Бог да ти е на помощ, ако не ми обещаеш същото. Ако пак се провалиш, кълна се, че ще те обичам завинаги… И тя се провали.“ 

„Обещавам ти провал“ е поток на мисълта, странстванията на един влюбен мъж, който си спомня, припомня, призовава; и на една жена – откликваща или не, съществуваща или още несрещната. Имена няма. Те са аmantes, а аmantes amentis („влюбените са безумни“). 
В една постмодернистична творба, която изненадва със своята откритост, на моменти дразни със сантименталността си, но предимно изживява, Фрейташ тови в думите, докато върховете на пръстите започват да пулсират от напрежение.

 „За какво служи мозъкът, ако не за страдание?“

Авторът съчетава универсална тема с поетичен стил на писане. Липсата на фабула, подслоняването на цяло едно човешко население в два събирателни образа, откровеното разбиване на граници чрез избраната Аз-форма на повествование правят тези 463 страници заглавие, което няма как да не жегне поне в един свой ред читателя.
           
„Сутрин се будя и не знам дали те обича, и точно така се обичаме.“

Накъсаните изречения задават темпа на четене. Подобно на река, мислите на персонажите текат и се вливат в морето на съ-преживяването. Поезията на изнемогата, търсенето, тревогата, очакването, криенето, катастрофата, блуждаенето, изгнанието, ревността, обичта редува вълнообразно всевъзможните фази на копнежното чувство. Обликът на влюбения и на загубилия любовта са Алфата и Омегата, в които четящият се размива и преоткрива.

„Втренчването в нещата е началото на ужаса, сега го проумявам...“

обещавам ти провал „Обещавам ти провал“ не е най-великата любовна антология, която съм чела. Сама по себе си, книгата можеше да бъде доста по-кратка. Но има притегателната сила на искрена биография и красотата на Поезията. Тя увлича, обвързва, обещава пълен провал на опиталия се да избяга от нейните ласки читател. Дневник, който току довява две-три букви, точка или запетая към емоциите. Все едно никога не са били чужди. Среща в тъмното, от която изникват лицата на безброй желания.
Поздравления на издателство „СофтПрес“ за избора, очевидно предпанаирно са решили да оставят почитателите си без избор на кой щанд да се спрат, както и на преводачката Илияна Чакърова за удачния превод.