четвъртък, 30 юли 2015 г.

В света на "Манон, танцьорката" и "Авиаторът" от Антоан дьо Сент-Екзюпери



авиаторът Когато името на един автор се занити предимно за една негова творба, често от погледа на читателя се изплъзват  други негови произведения, които понякога далеч надхвърлят най-популярните му произведения. За мен такъв е случаят и с Антоан дьо Сент-Екзюпери и „Цитаделата”, например. Ето защо когато ИК „Светлозар Минчев” издаде две негови ранни новели – „Манон, танцьорката” и „Авиаторът”, подходих с любопитство (превод Атанас Сугарев). И не се оказах разочарована.
Макар да личи по-ранната възраст на писателя, „Манон, танцьорката” разсъблича деликатно образа на една проститутка. Творбата се чете на един дъх, а атмосферата на тихо, естетически красиво отчаяние е пропито във всеки ред.
Без да се изнася пряка реч, авторът проследява живота на една проститутка и отношението й към мъжете. Фин по своему текст, той не е лишен от известен наивитет и някак личи, че Екзюпери все още не е достигнал зрялата си фаза на писане. Въпреки това изграденият вече стил е налице и е похвално умението му да пресъздаде точно атомсферата на епохата.
Да служиш на мъжете и междувременно да ги презираш, това е участ, която буди съжаление не само у нежната половина на човечеството. С мъжка твърдост и стоичество Екзюпери описва терзанията на младата жена под  формата на обръщение към нейна приятелка. По незнайни за мен причини творбата ми напомни за „Клара” на Стефан Цвайг и „Демиан” на Хесе. Предполагам, че причината се корени в езика. 
Повествованието е в сегашно време, което бе изключително интересен избор, придаващ на творбата привкус на театралност. "Манон, танцьорката" би била добра пиеса. 
Като минус отчитам лекото прескачане от момент на момент и хаотичността на мислите на героите. Читателят се губи в тях и после трудно се намира.
„Авиаторът“ е разказ за преживяванията на пилота Жак Бернис и състезанието му със смъртта. Доста по-кратка от „Манон, танцъорката”, тази новела не остави в съзнанието ми особени следи. Може би заради познатостта на сюжета от други творби на Екзюпери, както и на друг писател-летец – Ричард Бах. Факт е обаче, че „Авиаторът” е предшественик на „Южна пoща” и от тази гледна точка изследването на градацията на авторовото въображение и разгръщане е изключително интересно.
„Манон, танцьорката”, както и „Авиаторът” са лишени от пищността на езика на младия Казандзакис в „Змия и лилия”, но представляват фин поглед на един вече утвърден талант към света през призмата на по-младата му версия. Атмосферата, която те носят, си заслужава пренасянето. Защото е чиста, човешка и все пак изтънчена.

вторник, 28 юли 2015 г.

Вечер във Византия - дневник на самотата през едно горещо лято



Ъруин Шоу прави дупка към театъра. „Вечер във Византия” е книга, след която усещаш ужасен бодеж под краката си. Връхчето на въпросителната в нея се забива неистово в ахилеса на онова безсмъртно и естетическо, което представлява човешката маска.  
вечер във византия            През едно гopещo лятo в Кaн (също като това), на пopедния филмoв феcтивaл оцелявaнетo нa глaвния геpoй четиpидеcет и ocем-гoдишния Джеcи Кpейг се оказва поставено на карта. Пиещ твърде много, разкъсван между липсата на професионални успехи, заплахите на съпругата си, с която е в развод, и неочакваната среща с доста по-млада жена с  нездрав интерес към неговото битие, главният герой е изправен пред най-тежката битка – тази на откриването на себе си.  
Ако се чудите откъде е взаимствана идеята за нашумелия „Бърдмен”, то след прочита асоциацията с „Вечер във Византия” е неизбежна. Защото мaгиятa нa филмовата столица с нейните тежки аромати и фалш се оказва основна муза за последната творба на Джеси Крейг, а страхът от реакцията на критиката налага подписването под псевдоним, но това се оказва ненужно. Познат сюжет, нали?
От няколко места  книгата ми бе препоръчана като най-добрата книга на Шоу. А книгата ме намери съвсем случайно, докато отивах до магазина. Макар
началото да ми се видя доста разтегнато и без особено развиетие, романът наистина може да се мери с моя фаворит от автора – „Младите лъвове”, и далеч превъзхожда най-комерсиалната му творба „Богат, беден”. „Вечер във Византия” по своему е дневник на самотата по пътя към намирането на себе си – пътуване от началото до края, което градира към достойно съществуване.  
Езикът на Шоу  с нищо не натрапва интелектуално превъзходство пред читателя, но още в самия пролог една меланхолия на ума, едно огорчение от статуковото се прокрадва едва забележимо, скрива се от погледа с развитието на фабулата, за да смачка читателя точно накрая на творбата, когато Крейг се намира в болница. Бич за артистичните среди от онова време, творбата все пак е насочена по-скоро към вътрешните преживявания на един човек, захвърлен на света и сякаш лишен от жизени сили (правя уговорката, че читателят осъзнава това едва след като е завършил романа, а самото действие е лишено от прекалено тъмни краски, само невидимо напрежение сякаш е уловило съдбите на героите и дърпа конците).
Персонажите са достатъчно добре развити, макар да ми се искаше Шоу да бе задълбал малко повече във вътрешните светове на главните виновници за пътя на Крейг, а диалозите са лишени от претруфеност. Всяка дума е достатъчно добре премерена, за да полепне на точното си място.
„Вечер във Византия” е дневник на самотата и на сбогуването, написан в трето лице. Дневник за фалша и истината през едно горещо лято. Също като това.


събота, 25 юли 2015 г.

"Свещена билка. Тайният бележник на Фрида Кало" - дарът в името на вечността

Ако приемем, че аrs longa, vita brevis est*,  то едва ли има творец, към когото Смъртта да е била така благосклонна, както към мексиканската художничка Фрида Кало. С една подарена целувка живот в ранна възраст „Кръсницата” подарява миг вечност, макар и на цената на огромна болка. Символ на чувствеността и страданието, образът на Фрида за мен винаги е бил цветна мозайка на страданието и чувствеността,  а творбите й – проява на първична и помитаща откровеност. Затова и появилата се наскоро нейна биография от мексиканския автр Ф.Г. Хагенбек (ИК „Колибри”, 2015) нямаше как да не предизвика интереса ми.
Предполагаемият таен дневник на художничката става център на творбата, която представлява една съвсем нетипична биография, граничеща до чиста художествена измислица и приказност.
Признавам, че макар да съм запозната с фактите около живота на Кало, трудно можех да следя за неточности, главно защото стилът на писане на Хагенбек сякаш с магия замъглява съзнанието. В даден момент представата, че се чете за реално съществуваща личност, чийто развой на жизнения път е пределно известен, се размива и читателят се оказва захвърлен из американската или мексиканска лудост на миналия век.
През април на търг в Ню Йорк бе предложена колекция от 25 писма на Кало - над 100 страници на места еротична кореспонденция. Писмата на Фрида Кало насочват към неизвестни досега събития от живота й - включително и бременността. Но те също така съдържат интимни детайли. Според историята сред личните вещи на Фрида Кало е намерен малък черен бележник, подарък от нейната приятелка Тина, който представлявал сбор от готварски рецепти за Деня на мъртвите, 2 ноември. Рецептите са дословно предадени в биографията, което превръща книгата в своебразен наръчник за кулинари –  нещо като въведение в мексиканските специалитети на поетичен език, към който е придадена и щипка хумор (добре, де, аз така и не ги изчитах докрай, готвенето никога не е било моята стихия).
Започвайки от детството, фикционалната биография на Хагенбек проследява основните събития в живота на художничката и жонглира взривоопасно с непокорния й нрав, упоритите й опити да има деца, с развитието й като художник и чувствеността й.  Едва на 47 години Фрида Кало напуска живота, но пътуването й между раждането и смъртта е осеяно с изпитания и възходи.


„– Повиках те, за да занесеш съобщение на Кръстницата ми. Искам да променя срещата ни. Тази година няма да има дарове за Деня на мъртвите. Искам да дойде утре. Кажи й, че се надявам пътуването да бъде радостно и че този път не желая да се върна.”
Фрида с Диего Ривера
Завърнала се няколко пъти от инобитието, Фрида се среща и изиграва главна роля в живота на колоритни личности като Диего Ривера, Лев Троцки, Пабло Пикасо, Джоджиш О’Кийфи, Хенри Милър, Ърнест Хемингуей. Основен акцент в биографията й се оказва пагубният брак с Диего Ривера. Заслепяващата страст, изпепеляващата ревност, бездънната тъга от невъзможността да има дете са емоциите, които доближават и отличават Фрида от другите жени.
 „Не рисувам сънища, нито кошмари, а моята собствена действителност.”
„Свещена билка” е една нестандартна биография. В самото начало читателят би могъл да срещне известна трудност в навлизането на текста (може би е от превода, може би и самият Хагенбек не е могъл да се концентрира при избора на една или друга дума в това неразплетено кълбо мисли, което оставя срещата с творбите и с личността на Кало).

Стилът е разказен, езикът запазва ежедневното си звучене, а книгата се преполява неусетно. В тези 300 страници оживява приказка, чийто край е справедлив, а мистификациите и фантастичните моменти засилват впечатлението за необикновеност. Хуморът и горчивината се преплитат в едно.
            „Свещена билка” от Ф.Г. Хагенбек безспорно крие изненади. Лично аз може би останах до известна степен неудовлетворена от беглото споменаване на самото творчество на Фрида и все пак забележимото прескачане от момент на момент от живота на художничката, но въпреки това книгата предполага съвсем различна нагласа, тъй като за разлика от сухите и на моменти доста отегчителни биографии, залага на щрихите емоции за сметка на фактите, като подсилва нюансите им, така че читателят да се окаже омагьосан от един чужд живот.
           Сет Годин пише, че „ако няма дарове, няма изкуство.” Дарът на Фрида е най-ценното нещо, което притежава един човек. С цената на собственото си щастие тя завещава на човечеството едни от най-цветните и спорни изображения, отражения на една човешка съдба. ВСет Годин пише, че „ако няма дарове, няма изкуство.” Дарът на Фрида е най-ценното нещо, което притежава един човек. С цената на собственото си щастие тя завещава на човечеството едни от най-цветните и спорни изображения, отражения на една човешка съдба.
            В „Свещена билка” Хагенбек е успял да долови точно това. 
            


*Животът е кратък, изкуството – вечно. (Хипократ)

четвъртък, 23 юли 2015 г.

„Човешка комедия" на Уилям Сароян

choveshka komedya            Въздишките по време на война, които препускат по семеотводните канали на времето, са тежки, стряскащи, каращи човек да се влюби в спокойствието. Или точно обратното – далеч от фронта затишието е страшно и всяко мълчание е придружено от сянката на своите необратими последствия.
            „Човешка комедия“ на американския писател Уилям Сароян (преиздадена от ИК „Бард“, 2015; превод на Никола Митев) не е първата книга на автора, за която бих се сетила. Името на Сароян за мен остава неизменно свързано със сборника разкази „Нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света“. Въпреки това повестта му е считана за негова най-известна творба, а антивоенното послание в нея с лекота може да обясни защо.
            По-горният въвеждащ абзац спокойно би прозвучал клиширано, ако четящият тези редове не се е сблъсквал със стила на автора досега. Сароян съвсем неангажиращо и с лекота, без тежки и сложни за възприемане метафори съумява да изгради една реалистична картина на живота на очакващите живите или мъртви свои близки, както и на цялото американско общество, намиращо се в разгара на Втората световна война. Картина, в която  има както натежали игли по загубени улици, онемели жени без ръце, без деца, никакво лично пространство и едно пулсиращо очакване, така и доброта, любов и надежда.
            Действието на романа се развива в град Итака, Калифорния, а двамата братя Омир и Одисей са главните персонажи, които хващат читателя за ръка и го повеждат из ежедневието на един американец, останал далеч от фронта, но живеещ по време на война. През погледа им Сароян пречупва различни култури и нации, обединени от стремежа за добър и спокоен живот. Границите между личността, стояща извън зоната на комфрот, онази невидима заплаха от чуждото, и личното, сакралното е тотално размита. Няма враг пред портите, а коренът на злото се крие във военния конфликт.
            Фабулата се завърта в момента, в който четиринайсетгодишният Омир започва работа, за да издържа семейството си, тъй като по-големият му брат е мобилизиран на фронта. Омагьосан от магията на телеграфа, Омир е твърдо решен да бъде един от най-бързите телеграфисти в Запада. Но това носи със себе си и големи отговорности, защото невидимата преграда между него и живота на другите семейства в града пада и той се превръща в неволен свидетел на човешки емоции в най-първичния им и силен вид – в онзи момент на научаването.
            Предимно момчешка, „Човешка комедия“ може да се мери с четива като „Спасителят в ръжта“, както и „Повелителят на мухите“, защото дори и през идеалистична призма Сароян проследява до болезнена детайлност пътя на съзряването, а с всяка глава се поставят общочовешки, неразрешими въпроси:
            „Дори Одисей никога не плаче – защото... какъв смисъл има да плаче човек? Но снощи аз просто не можех да се сдържа. Плакай и не мога дори да си спомня дали ме беше срам. Струва ми се, че не. След като започнах да плаюа, не можех да си дойда направо у дома. Отидох с колелото до „Итакски  вина“, но сълзите ми все още не спираха и тогава пресякох града, та чак до училището. По пътя минах край една къща, деро рано вечерта имаше увеселение. Сега къщата тънеше в мрак. Бях занесъл на тия хора телеграма. Ти знаеш каква...[…] По-рано си мислех, че пoрасне ли веднъж, човек не може да плаче, но изглежда, че той именно тогава започва да плаче, защото тогава почва и да разбира какво става по света. Почти всичко, което човек узнава за живота, е или лошо, или тъжно.“ (из „Животът всякога причинява болка“)
„Човечеството воюва срещу своите недъзи. Но ти не се тревожи, защото доброто е вечно и непобедимо, а злото бива прокудено още щом се появи. Здравето на болното тяло и на болния дух всякога бива възстановено. Те могат да се разболеят отново, но всякога оздравяват…“
            Чрез ясни метафори (имената на героите), както и прости въпроси писателят оголва човешкото същество докрай. И го оставя между края и началото.
Защо с тази корица, „Бард"? :( 
            Макар „Човешка комедия“ да ми се стори твърде идеализирано четиво и да не се класира като номер едно в любимите ми антивоенни романи, със своето послание и дълбок психологизъм повестта със сигурност оставя траен отпечатък в съзнанието. Защото описва свят, който дори изправен пред трудности, се стреми да надскочи границите на човешкия живот и да открие доброто. Свят, който се опитва да свали спокойствието пред случващото се от гърба си, за да бъде щастливо.
  
                       

            

вторник, 21 юли 2015 г.

"Любовният еликсир" на Ерик-Еманюел Шмит – любовта между науката и емоцията

            Скъпи ти, който ми препоръча тази книга с думите, че ще открием обща кореспонденция в нея,
                   Ако искаш да ме прочетеш, здравей.
                   Ако не, пак здравей.
          
  Пред очите ми е малката книжка с маслено красива корица, за която ми говори. „Любовен еликсир“ на Ерик-Еманюел Шмит (ИК „Леге Артис“, 2015; превод Светла Лекарска) се оказа точно това, което ми описа. Минало, но достигнало до идеализирано бъдеще; история за края на любовта, с нейните митологии, с малките й безполезни магии.
            „Любовен еликсир” (италиански: L’elisir d’amore) е комична опера (опера-буфа, опера giocoso) в две действия, четири картини, от Гаетано Доницети по италианското либрето на Феличе Романи. Подобно на нея, Шмит създава комичен роман за любовта в две действия – смях и драма, преобърнати начало и край:
„Когато един път свършва, се очертава друг.“
            Абсолютно реалистично погледнато, историята на Шмит не блести с оригиналност. Двама бивши любовници (приключили петгодишна връзка) разменят писма от момента, в който Тя (Луиз) заминава надалеч в опити да избяга от миналото, а той (Адам) се опитва да съхрани поне думите, ако не страстта помежду им:
 „Адам, 
Ако приятелството е приют за умираща любов, мразя приятелството.
                                                                                                                              Луиз 

Скъпа моя Луиз, 
Пласт кожа дели любовта от приятелството. Тънък е...
                                                                                                                             Адам“
            „Неовладяна, несръчна, бунтуваща се“, искаща всичко или нищо, Луиз все пак откликва на молбата на „предпочитащия лова пред дивеча“ Адам. Макар и хапливи, писмата продължават да летят през океана и спомените и философските разсъждения за любовта и приятелството  изграждат нов мост между двамата, изначално опознаване чрез крепкото им привидно обезстрастено общуване. Всичко това, докато не се появят една Лили и един Брис, всеки носещ щастие, даващо основа на взаимно перчене.
            Точно заради универсалността си обаче, в комбинация с езика на Шмит, тази история успява да уцели Ахилесовата пета на почти всеки читател. Нереалистично или не, припознаването на собствени любовни истории е неизбежно.
            Признавам, че и аз се открих, макар и от двете страни.
„Не се ли умори от този постоянен лов?На твое място бих умряла от скука. Повторението на авантюрите никак не прилича на авантюра.“
„Откакто се преместих, твоите писма останаха на прага на живота ми – жалки посланици от един отмрял свят, изгубили се по пътя овехтели картички, чиито цветове са съвсем избелели.“
            Изграден изключително върху диалози, този кратък роман (клонящ към новела) рови надълбоко в ковчежето спомени, които са забравени на дъното, понякога дори забранени. Чрез препратки към „Опасни връзки“, „Тристан и Изолда“, „Дон Жуан“ и Фройд, Шмит поставя въпроса какво е любовта и имаме ли пълна свобода да се избираме:
„Флиртът не е любов, а желание за любов. Губиш е в абстрактни понятия. Слез на земята, Луиз.
Адам“
„Красотата на първата любов произлиза от това, юе тя не се страхува от края, вярваме, че този момент е вечен, не знаем нищо за изхабяването.След това гангрената на умиращата първа любов заразява останалите.   
      Луиз“
 Образите на Адам и Луиз са плътни, поглъщащи, неоставящи избор – читателят очаква поредната схватка между двамата с всяка следваща страница. Авторът е намерил с изключителна точност перфектната дължината на текста,  така че той да не доскучее, а всяка дума е на мястото си (тук е моментът да поздравя Светла Лекарска за поредния й чудесен превод).
            „Любовен еликсир“ гарантира смях и лекота (предполагам, че ако скоро е приключена такава връзка,  елементите тъга ще са неизбежни). Като единствен минус отчитам ала приказния финал. Звучи невероятно аз да го пиша, но дори и там, където е текло, пак да тече, залепването на счупеното ми се струва невъзможно от сегашна гледна точка и ми се щеше романът да бе завършил по-запомнящо се, по-шокиращо, дори по-тъжно.
              Скъпи ти, който ми препоръча тази книга, благодаря ти. Смях се.
          Скъпи ти, който ще прочетеш тази книга – направи го. Философските въпроси, които ще те застигнат заради собствената ти история, са поднесени с лекота, но могат да се окажат решаващи някога. Когато страстта срещне приятелството.
           
           
           Друго мнение:
           
           
           
           
           
           


неделя, 19 юли 2015 г.

„Моята прекрасна книжарничка" от Петра Хартлиб

            Една от най-често чуваните реплики след като започнах работа в книжарница преди две години беше „Ей, супер, седиш и си четеш по цял ден.“. Странно е колко малко представите на познатите ми отговаряха на истината. Защото за да работиш на книжарска позиция, се изискват изключително много търпение, безсъние през определени месеци, здрави нерви при инвентара в началото на годината  (обикновено в студеното хале), а и яки  ръце и як кръст за разнасяне на кашоните пратки и преподреждане на прашните складовите помещения.  Няма да споменавам и цялата документация и отчети, които трябва се правят.
petra hartlieb, moyata prekrasna knizharnichka            „Моята прекрасна книжарничка“ от немската авторка Петра Хартлиб (ИК „Сиела“, 2015; превод Алеко Дянков) е доста по-различна от предизвикалите фурор преди няколко месеца книги, посветени на тези храмове на книжната покупко-продажба. Защото макар и сбито, реално предава усещането на всеки един книжар – от моментите на пълно умопомрачение и желание да убиеш половин свят до вдъхновението, което те изпълва след разговор с клиент, споделящ твоя литературен вкус, или такъв, който си е тръгнал доволен и щастлив благодарение на препоръките, които си му дал.
            Да пиша за този текст означава да пиша за мои собствени преживявания. Не вярвам да съществува книжар в България, който да не е имал поне една от въздишките, които Хартлиб описва. А те обещават, както усмивка, така и искрено съчувствие.
            Петра Хартлиб и семейството й се местят след прибързано решение във Виена, където отварят мака книжарница. Подобно преобръщане на света има своите неизбежни рискове – как да убедиш сина си тийнейджър, че трябва да зареже дома  си, страната си (Германия); как да замениш мечтите си да бъдеш критик, мениджър, издател с чара на кашоните, мръсните тениски и напуканите ръце, извънредната работа и  заплахата Amazon. Стъпка по стъпка семейство Хартлиб успява да намери своето достойно книжно място, а срещите с автори като Джонатан Франзен и Т..К.Бойл са само черешката на една торта, която се оказва заслужена награда.
            Езикът на „Моята прекрасна книжарничка“ е стегнат – авторката не изпада в излишни описания. В 160 страници са сумирани редица часове и седмици, редове и книжни лавици. Хуморът на Хартлиб смекчава възможното впечатление за „мрънкане“, както и (може би за жалост) доста от драмата на критичните моменти. Ако сте свикнали на романтични истории за книжарници, то тази книга е по-скоро документалистика с чувство за хумор. Резюме на един човешки живот, посветен на книгите в една от понякога най-неблагодарните професии и най-вдъхновяващата и каляващата.
петра хартлиб
В моята книжарничка
            Въпреки горното твърдение този роман е все пак приказен. Цялото повествование може да се стори на читателя до известна степен идеализирано – нещо, което не е непременно лошо в свят и в държава, в които намръщените физиономии преобладават. Като минус мога да отчета краткостта на романа. Историята може да бъде доста по-задълбочена. А и си признавам, че не ми се искаше да свършва.
            Поздравления за превода на Алеко Дянков, успях да поразгърна части от немскоезичния вариант и за разлика от преводите от други езици (като италиански или испански), за които мога да съдя само по усет и впечатления, тук мога да съм сигурна, че към текста е подходено прецизно. Браво и на ИК Ciela за оформлението, както и на Дамян Дамянов за чудната корица.
            „Моята прекрасна книжарничка“ е книга, която ще ви направи част от непосилната лекота на книгите и книжния живот. Ще ви поведе по стъпките на хората, които се грижат за едно от хобитата ви, една от страстите ви и със сигурност ще ви накара да се замислите на прага на живота на една книжарница дали сваляте превръзката на очите си или оставате с нея, или се губите по пътя на лавиците. Забавлението в 1-2 часа четене са гарантирани, изживяването на една мечта – неизбежно, а след прочитът й съм убедена, че ще зарадвате поне един книжар с приветлива усмивка и благодарност за работата му.

            

събота, 18 юли 2015 г.

"Седем добри години" от Етгар Керет - когато авторът е пред обектива

            Трябва да призная нещо, което навярно тотално ще срине доброто мнение за мен. Честта ми обаче изисква да прегърна срама си, да поема дълбоко дъх и да го изрека:
            Аз съм интелектуален воайор.
Ето, казах го.
Навярно звучи скандално, но това е тъжната истина, а историята как достигнах до моето откритие може да бъде събрана в един много кратък сборник с разкази. Сборник за първите седем.
sedem dobri godini etgar keret    Името Етгар Керет е познато на повечето от вас заради рошавите му истории в „Изведнъж на вратата се чука”, ,,Момичето на хладилника”, „Автобусният шофьор, който искаше да бъде боги „Асамтой”, част от поредицата „Кратки разкази завинаги”. Под зелената корица на „Седем добри години” ( ИК „Жанет 45”, 2015), дело на Люба Халева, обаче са събрани не въображаемите странствания на автора, а приказките за един реален лудак на име Керет, Етгар Керет.
     
            Фейлетоните са публикувани в международния печат от раждането на сина му Лев през 2005 г. до смъртта на баща му Ефраим през 2012-а.  По своему цветна художествена документаристика, появата им на български език успя да събере пълна зала зрители, нетърпеливи да се срещнат с автора и да открият за себе си нещо много важно – че надничането през ключалката в интимния свят на този човек искрено ги забавлява и не сваля усмивката от лицето им.
Точно така, на 16.07 в Студио 5 на НДК се бяха събрали банда интелектуални воайори, включително и аз, които жадно поглъщаха всяка дума, не пропускаха мимика или жест, защото всяка глътка смях им бе безценна и доставяща болкоуспокояващо удоволствие. Въпреки социалния реализъм, бодящ измежду думите, въпреки тежестта на политическите наблюдения.
Казват, че първите седем години са най-важните. Керет пък казва, че добрите седем години са най-незабравими. „Седем добри години“ не е сборник с къси разкази. Той е сборник с къси спомени. От онези, които ревниво пазим в някой албум, стара кутийка и никога няма да изхвърлим. От онези, които искаме да споделим при срещата с любим човек. Да разкажем всичко, за да го изживеем наново. Това прави и той – разказва на своите любими читатели и непрестанно възкресява миналото.
Когато живееш между рамките на раждането и смъртта, се научаваш да обичаш и хубавите, и тъжните моменти. Просто защото ги има. Израелският писател обича. Обича съпругата си, обича сина си, обича държавата си (както признава, малко по-малко, отколкото сина си), обича баща си, обича майка си, обича религиозната си кака, обича батко си. Обича и ежедневните главоблъсканици, които му предлага действителността и които решава чрез своето упорито рошаво въображение.
Всеки един от тези разкази ще ви сблъска с частица политическа реалност, далечна на българския читател, но и ще ви научи, че най-вкусен е сандвичът с пастърма. Именно последният разказ „Пастърма” остана моят фаворит, защото изкусно успява да съчетае болката от безсилието пред големите с топлотата и усмивката на човешкото. Как да обясниш на сина си, че играта на сандвич е играта, от която може да зависи дъха му. Не само смелост, но и креативност е нужна, за да бъдеш личност в някои региони на света, която запазва морала си.
В 153 страници се побират седем години и цял един свят. Между редовете Керет е разпръснал както история, така и приказност. Три поколения се срещат, за да намерят своето място в сбърканата ни действителност, в която дебелите котки невинаги са добри герои. Трагикомичните образи на таксиджии, сервитьори, издатели, писатели, роднини, случайно срещнати спътници се превръщат в посланици на бунта на автора  на бунта срещу всяко ограничение на свободата и правото на щастие.
Езикът на Керет е въздушен. Сборникът се изчита неусетно, а хумористичният ъгъл, през който са пречупени времената, прави разочарованието от изчитането на последната страница  още по-голямо. Защото ти се ще да те понатъжи и поразсмее още малко. Да е приказка безкрай без завръщане към действителността. 
Ако следва да се търси посланието на всяка книга, то „Седем добри години” има доста простичко и понякога невъзможно такова:

– Обичам живота – инатливо се усмихна баща ми. – Ако качеството му е добро, чудесно. Ако не, пак добре. Не съм придирчив.


Да обичаш света такъв, какъвто е, за да запазиш снимката на себе си цяла. Без значение дали в нея ще успееш да съчетаеш нюансите на една, две, седем... колкото може години. Ако са добри, чудесно. Ако не, пак добре. В крайна сметка, човек не трябва да е придирчив, пък бил той и интелектуален воайор. 
***
 Признах си. И се надявам и вас да съм повела по „грешната” пътека на гледането през ключалката. В света на Етгар Керет през неговите  „Седем добри години”.



Воайор с мен на  тази среща бе Деси Желева. Нея може да прочетете тук:

сряда, 15 юли 2015 г.

"Бар Флобер" от Алексис Стаматис – Итака на себеосъществяването

„Каквото бъде декодирано, умира.“

bar flober
Послесловът на романа „Бар Флобер“ (изд. „Панорама“, 2015; превод Здравка Михайлова) от гръцкия автор Алексис Стаматис оставя читателя там, където го е открил – на Итака на очакванията, Итака като метаобраз на реалността, Итака като начало и край.
Пътуването е ключовата дестинация – започва още из картата на корицата, а дестинациите са невидимият контур на себеосъществяването. Нощното лятно небе прерязва действителността, оставя огромна цепнатина в собствената атмосфера и историята на Лукас Матеу засмуква въздуха в нежни водовъртежи.
  „Бар Флобер“ не е велика книга, но е интелигентно и очарователно четиво (с уговорката, че преводът на места може би излишно полира специфичните авторови грапавини) –  жанрова литература, която доближава един писател до читателя, оказвайки се безболезнена инжекция живот; „редакция на хаоса“.


На попрището жизнено в средата
сред мрачни дебри сам се озовах,
че пътя прав изгубих в тъмнината.
Данте, „Божествена комедия“
            Главният герой Янис Лукас е журналист на свободна практика, с баща  известен писател и с приятели журналисти и поети. Янис има един дефект, маркирал докрай личния ми живот, дългогодишна връзка, която отдавна е обезстрастена, и живот, изпод чийто пръсти Музата се измъква необратимо. Последното се оказва превратна точка по пътя към приемането на „доброволното скиталчество“ на Янис. В издирването на потънал в неизвестност гръцки автор, чийто ръкопис случайно попада в ръцете на журналиста в Синята библиотека на баща му, той поема по своята одисея към себе си.
            Мотивът с откраднатите картини на Пикасо (за които ще разберете още в Бареселона) и рамкирането на текст в текста по приятен начин съчетават похвати, познати от книги като „Името на розата“ от Умберто Еко, през „Сянката на вятъра“ на Карлос Луис Сафон, до жанрова и доста по-лека литература като „Шифъра на Леонардо“ от Дан Браун.
            Вплитайки философски, криминални, митични и реалистични елементи, романът разделя странстванията на главния герой в пет глави: между пет града – Барселона, Флоренция, Берлин, Аркадия и Атина – повествованието циклично завърта пътя, сарсуелата, самотата, падението, скитането в Ада и извисяването в Рая. Литературните препратки – битническото движение, имена като Бекет, Бъроуз, Керуак, цитатите от Дантевата „Божествена комедия“,  символиката на четирите откраднати картини на Пикасо (Знамението, Бълнуването, Зона, Велики пости)  и имената на героите  (Христос, Лукас, Лито̀, Матеу, Янис) не са случайно подбрани. Читателят се оказва на средата на лабиринт, от който може да излезе само чрез решаване на кубчето на Рубик, а словото се оказва диво животно, чието опитомяване превръща в роб на инстинктите.
„Каквото бъде декодирано, умира.“
„Не съществува нищо, освен езикът, който те е сътворил, за да те погълне.“
Макар гравитиращ около стари мотиви – дилемата между съдба и чиста случайност и откриването на себе си, когато си изгубен в навика – „Бар Флобер“ се оказва толкова многопластов, че читателят сам се губи в тази поетика на търсенето, за да се открие в Градината на Матеу (преповтаряща  „Градината на Финци-Контини“ на Джорджо Басани, в която двама души се срещат на неподходящо място, по неподходящо време и се разделят).
Мъжките образи, наситили тази европейска география на литературата, са плътни, далечни на читателя, но реално дишащи, а женските ключови персонажи (Катерина и Лито̀) са по-скоро безплътни и въздишни, заключващи в себе си идеята за Музата. Езикът на Стаматис съчетава поетичната меланхолия на гръцката литература, естетиката на елинизма и култа към индивидуалността с универсалността и стегнатостта на латинската литература. Една творческа контракция е деляла въображението на Стаматис от създаването на наистина смайваща литература (преобладаващото застиване на романа в дебрите на криминалните мотиви е нещото, което тласка оценката назад до „интелигентен литературен трилър“).
И все пак с  „Бар Флобер“ се откриваш. Не в романа. А в действителността. Той  е мястото, на което се вливаш в багрите наоколо. Разливаш се по листа, преди да опънеш платната за поредното си  отпътуване от тази Итака, в която си се превърнал. Макар и жанрова, тази книга е доста по-смайващо четиво от масовите бестселъри и мога само силно да ви я препоръчам. Като една Пандора и с риск за вътрешен Апокалипсис. В послеслова ще стане ясно дали виелицата ще ви напусне, дали вятърът ще си отиде и ще се отпуснете в обятията на дома си, или по залез ще отплавате. От и към Итака. Към „Бар Флобер“.



“Bar Flaubert” by Alexis Stamatis – the Ithaca of self-fulfillment

Whatever is decoded dies.”

The afterword of the novel “Bar Flaubert” (publisher: “Panorama”, 2015; translator: Zdravka Mihaylova) by the Greek author Alexis Stamatis leaves the reader there where it has found it – in the Ithaca of expectations, Ithaca as a meta image of reality, Ithaca as a beginning and an end.
Travelling is the key destination – it starts within the map of the cover, and destinations are the invisible contour of self-fulfillment. The night summer sky slices through reality, leaves a vast slit in the personal atmosphere and story of Loukas Matthaiou, and sucks the air in gentle whirlpools.
“Bar Flaubert” is not a great book, but it’s intelligent and charming reading (on condition that there are places where perhaps the translation polishes needlessly the specific crudities of the author) – genre literature that draws one writer nearer to the reader, proving to be painless injection of life; “editing chaos.”

Midway upon the journey of our life
I found myself within a forest dark,
For the straightforward pathway had been lost.
Dante, “Divine Comedy

The protagonist Yannis Loukas is a freelance journalist with a father who is a famous writer and friends who are journalists and poets. Yannis has a flaw that has marked his personal life from end to end, a relationship of many years that has been passionless for a long time, and a life under whose fingertips the Muse is irrevocably slipping away. The latter is found to be the landmark on the road to accepting the “voluntary wandering” of Yannis. When tracking down a Greek author immersed in obscurity, whose manuscript has accidentally fallen into the hands of the journalist in the Blue Library of his father, he starts threading the path of his own odyssey to oneself.
The motif of Picasso’s stolen paintings (for which you will find out as early as Barcelona) and the text in the text frames combine in a pleasant manner devices known from books as “The Name of the Rose” by Umberto Eco, through the “The Shadow of the Wind” by Carlos Ruiz Zafón to genre and much lighter literature like the “The Da Vinci Code” by Dan Brown.
Weaving in philosophical, criminal, mythical and realistic elements, the novel divides the roaming of the protagonist into five chapters: between five cities – Barcelona, Florence, Berlin, Arcadia and Athena – the narration turns cyclically the road, the Zarzuela, the loneliness, the downfall, the wandering in Hell and ascending into Heaven. The literature references – the beatnik movement, names like Beckett, Burroughs, Kerouac, the quotations from Dante’s “Divine Comedy”, the symbolism of the four stolen Picasso paintings (The Omen, The Delirium, Zone, Great Lent) and the heroes’ names (Christ, Loukas, Letò, Matthaiou, Yannis) are not randomly chosen. The readers finds themselves in the middle of a labyrinth out of which they can only escape by solving the Rubik cube, and word turns into a wild animal, whose taming transmutes oneself into a slave of instincts.

Whatever is decoded dies.”
“There is nothing except language that created you to devour you.”

Although gravitating around old motifs – the dilemma between destiny and pure chance and finding oneself when one is lost in habit – “Bar Flaubert” proves to be so multilayered that the reader loses themselves into this poetics of searching only to find themselves in The Garden of Matthaiou (repeating “The Garden of the Finzi-Continis” by Giorgio Bassani where two people meet in an inappropriate place, and in inopportune time and separate.)
The male images that saturate this European geography of literature are dense, distant to the reader, but tangibly breathing, and the key female characters (Catherine and Letò) are more ethereal and aerial, locking in themselves the concept for the Muse. The language of Stamatis combines the poetic melancholy of Greek literature, the aesthetics of the Hellenistic period and the cult towards individuality with the universality and neatness of Latin literature. Stamatis was one creative contraction away from creating really astounding literature (the predominant petrifying of the novel in the maze of criminal motifs is the thing that shoves the rating back to “intelligent literary thriller.”)


However, you find yourself with “Bar Flaubert.” Not in the novel. But in reality. It is the place where you infuse yourself into the hues that surround you. You spill on the paper before you crack on sail for another departure from that Ithaca you have turned into. Although genre this book is quite more amazing reading than the mass bestsellers and I can only recommend it strongly. As a Pandora and with a risk of inner Apocalypse. In the afterword it will become clear whether the blizzard will leave you, whether the wind will go away and whether you will relax back into your home’s embrace, or you will set sail at sunset. From and towards Ithaca. Towards “Bar Flaubert.”

Тranslator: Nataliya Yaneva