четвъртък, 25 юни 2015 г.

"Загадъчната логика на сърцето" от Прия Базил – другото Аз

Oт всичко що е за пазене, най-много да пазиш сърцето си – най-трудното начинание.
А да се отдадеш на безапелационната капитулация на разума пред пулса ти,  стъпка пред експлозия се оказва действие, подчинено на... „Загадъчната логика на сърцето“ (ICU, 2015).
Романът на Прия Базил е втори за авторката, но първи, преведен на български език у нас (превод на Надя Розова). Казвам това, сякаш е поредното дежурно описание, но спокойствието в гласа ми е само привидно. Защото всичко започва с едно закъснение...
Часовникът издава закъснението ми. Някак никога не ми се получава да стигна навреме. Представям си как тя нервно гледа покривката на масата пред себе си. Също както Анил се взира във фигурите, докато чака Лина (интервюто тук).
            „Загадъчната логика на сърцето“ е историята на другото ви Аз, което може би все още не сте открили. И на онова странстване до собствените си ограничения по релсите на въпросите, без което колелото на живота най-вероятно би спряло.
            Лина и Анил – главните герои в романа – са твърде различни: Анил произхожда от богато светско семейство на сикхи, а родителите на Лина са религиозни мюсюлмани. Двамата се запознават в университет в Лондон. Въпреки консервативното си възпитание Лина се влюбва в Анил и връзката им неочаквано се случва. Противоречието на тези отношения с религията и волята на семейството на Лина обаче се оказват отблъскващата сила. А на всяко действие следва противодействие – нейната нерешителност поражда неговата несигурност. И обречеността изглежда неизбежна.
            Логиката на сърцето се превръща в единствения антидот срещу отровата на света, впрегнат в ярема на разума, на политиката и на религиозните догми. Различните касти определят различна реакция спрямо едно и също събитие, а разликата в поколенията се оказва последния пирон в ковчега. Докато на фона на всички противоречия не се намеси една друга любовна история – един монолог в писма, който крие семейна тайна...
            До тук беше сюжетът, сега следва червената нишка на емоцията.
            Макар и привидно концентрирана върху историята на една невъзможна любов, Прия Базил по-скоро се опитва да достигне до своята истина, изгубена някъде в дебрите на доста по-социални тематики. В малко книги ще срещнете сюжетната линия за нелегалната търговия с оръжие в Източна Африка, за ефективността и методите на международните миротворчески организации. С малко ще попътувате на три континента, докато не разберете, че любовта и уважението към всяко едно човешко същество, е основата, плодородната почва, върху която трябва да вирее всяко общество, но с падането на Вавилонската кула хората сякаш са забравили да слушат сърцето си.
            Сюжетът се развива плавно, всяка страница е премерена и на мястото си, лишена от очакваната емоционалност или сладникавост. Езикът на Базил е ежедневен, но едновременно с това близък, стоплящ и създаващ атмосфера на меланхолична влюбеност. Персонажите се сливат в един образ, често авторовият почерк прозира, но сякаш това не отблъсква, а още повече приближава читателя до написаното. Припознаването става по-лесно, смяната на времето в сърцето е неизбежна, а личното отношение и обичта на преводач (Надя Розова) и издател (Невена Дишлиева-Кръстева) са осезаеми на всяка страница.
            „Загадъчната логика на сърцето“ е нестандартен роман. Роман не само за любовта към едно същество, но и любовта към семейството, към общността и към собствените ти граници. Книга за религията, която проповядва любов, а разделя. За фанатизма, консервативността и нежеланието на очите на обществото да се отворят широко. Защото най-трудно е да надскочиш себе си и Аз-а си, за да достигнеш до другия Ти. Дори когато се вслушваш в шепота на пулса си. И само изборите предопределят пътя на Фортуна.
            Oт всичко що е за пазене, най-много да пазиш сърцето си... единственият начин да е чисто в теб и около теб.
            Понякога е нужно малко, за да го чуеш.
           
           

Друго мнение:




вторник, 23 юни 2015 г.

Осъзнат празник с "Празникът на незначителността" от Милан Кундера

       
Милан Кундера
    ,,Празникът на незначителността“ (ИК „Колибри“, 2015)  е странна книга. За българския читател тя е празник, защото е чакана трепетно (лично аз с нетърпение се взирах в секция „предстоящи заглавия“  поне от началото на годината). От друга страна, тя наистина триумфира с изненадата и сладкото очарование от инкарнацията на незначителността в нейно лице.
            Романът е първата от 13 години насам творба, която е излизала изпод перото на чешкия автор, и подобно на много от неговите книги се основава на противопоставянето като водещ мотив – той е смес от живота и мечтите на измислени герои, иронично и приказно украсени с  исторически факти и философски разсъждения.
 Както и при други негови романи като „Шегата“, „Животът е другаде“, „Книга за смеха и забравата“, „Непоносимата лекота на битието“ и сборника „Смешни любови“„Празникът на незначителността“ е разделен на седем части, а структурата му спазва обичания от Кундера огледален похват – читателят трябва да бъде в състояние да си спомня началото, когато завърши книгата.
За разлика от другите му творби обаче тук  иронията и хуморът изобилстват, а философските мисли не заемат челни позиции – по-скоро само се допират до историята, сякаш за да докажат твърдението на Хегел, че истинският хумор е немислим без добро настроение. Страница след страница четящият се запознава с Ален, чиято майка напуска семейното жилище, когато е бил само на няколко месеца, и която вижда за последен път на 10-годишна възраст; Рамон, пенсиониран интелектуалец; Д‘Ардело, нарцис, който отегчава колегите си с „дълбоки“ прозрения и остроумия; "Калибан", кръстен на последната си актьорска роля; и Шарл.
книги и шоколадРоманът започва с Ален, който размишлява върху еротиката на оголените пъпове – новата мода в облеклото в Париж, а именно той, пъпът, става темата в книгата, пречупена през различни призми: еротичното му настроение; връзката между майката и детето; липсата му при ангелите (след като ангелите не са родени от жени, те нямат пъп); еднородността му ( за разлика от други еротични части от тялото, всички изглеждат сходни).  И макар  с реални психологически травми героите на Кундера остават по-скоро фантастични и алегорични и се приближават до настронието в „Ние, предците“ на Итало Калвино (друг мой любим автор). „Човешкото същество е изтъкано от самота“  и е „обградено от самотници“, казва голямата Франк, а в рамкираното от тъга битие всеки един съществуващ иска да се забавлява. Поемайки в този дискурс, привидно смешната история придобива нови измерения и дори изборът на думата „празник“ при превода на заглавието, дело на чудесната Росица Ташева, насочва към Кундеровото послание – празнотата, властваща над човешкия живот.  
Философските дискусии включват теории от Хегел, Кант и Шопенхауер, а фигурата на Сталин остава дълбоко презирана и обект на шеги и закачки. След последната страница у читателя се загнездва тягостната равносметка на Рамон – на човек му остава само да се радва, когато приеме незначителността на битието си.  
Като минус бих посочила единствено липсата на силни женски образи. Жената тук е само загатната като майка или сексуален обект. Но докрай остава почти безмълвна и скрита в сенките.
Основана изключително много на диалога, „Празникът на незначителността“ е достъпна и бързо четима. Книгата не носи мрачната атмосфера на „Непосилната лекота на битето“ или „Животът е другаде“, а елегантното издание на „Колибри“ допълва усещането за среща със значим автор, макар и по-скоро среща с една негова по-хумористична и иронично намигаща версия.
“Празникът на незначителността“ е дълго чакана. Макар да не се нарежда сред любимите ми книги на Кундера (а както по-редовно четящите знаят, списващата този блог е луд негов почитател), романът носи своето послание по един нов начин – незачитащ каквито и да е правила и критики. И смехът му, весел и самотен, се носи дълго в залата на съзнанието.



неделя, 21 юни 2015 г.

Да ви се случи "Смяна на огледалата" на Аксиния Михайлова

         Когато счупиш огледалото, в късовете му откриваш примките на безброй междуметия, които са били части от теб.
          
  Когато попаднеш на „Смяна на огледалата“ на Аксиния Михайлова (ИК „Жанет 45“, 2015), рискуваш както да се порежеш, така и да се откриеш.
            Това е втората стихосбирка на авторката, която разгръщам. През 2014г. Аксиния Михайлова спечели престижната френска награда за поезия “Аполинер” за стихосбирката си Ciel à perdre (в превод “Небе за изгубване”, “Галимар”, 2014), с което привлече вниманието ми. Макар „Разкопчаване на тялото“ да ме заплени далеч повече, в „Смяна на огледалата“ онова тихичко порязване на зрялостта рисува върху кожата на четящия и променя перцепцията. Четири сезона са минали. И думите се наместват в поредно очакване.
„…ще тръгнеш ли с мен,
когато ме застигне
тъмната вода?“
            Между трите раздела „Сбогуване с наречията“, „Отместване на сезоните“ и „В плитчините на примирението“ линията на сърцето се отклонява, читателят губи почва под краката си, а гладката повърхност на действителността се пропуква, за да изтече всичко онова, което е мълчано. Без да дави, без да помита. А отмивайки прахта по битието.
„...порастват резци на думите
и мълчанието се превръща
в единствената ми свобода.“
            Метафорите, които Михайлова използва са неочаквани в своята очевидност. Нежни, но същевременно придружени от една нотка суровост, думите се разхождат по страниците оголени до истинност, която боде, задира, задържа към себе си.
„Сега, с тишина в сърцето,
гледам как гладкия корем
на августовската луна потрепва
в порцелановата чаша,
но ти не можеш да влезеш в този пейзаж,
защото от раменете нагоре си зима.“
            Познатите тропи и фигури придобиват ново звучене, защото четящият се запознава със сезоните, с предметите, с времето именно на лирическия/лирическата. И някъде в това припознаване открива себе си, оглеждащ се в огледалото на общото, изначално заложеното търсене. На онова отвъд и на свободата.
„Лепкав здрач напоява завесите
смокинова лудост узрява в устата
дори не питаш откога е посадена там
изваждаш чук и пирони
и двадесет години поправяш
все същото счупено кресло
метеш усърдно стърготините му
но не можеш да гo изхвърлиш
също като хилядите други пропадания
които окръглят битието ти“
            Макар със „Смяна на огледалата“ дълго да се гонихме и често да не бях в настроение за дочитане, поглъщане, преглъщане докрай, стиховете на Аксиния Михайлова идват в мислите. И отекват там с очевидността на красотата си.
„каквото и да се появи в живота ти,
позволи му да се случи.“
            Позволете й да ви се случи.


Други отзиви:
           


петък, 19 юни 2015 г.

Птичката си намери кутията или "Кутия за птици" – Джош Малерман

         
  Първият ми досег с „Кутия за птици“ на Джош Малерман беше през един тих и спокоен съботен ден. Точно бях разгърнала инак чудесното издание на издателство Deja Book (2015), когато... се оказах без ток и тотално заключена в една книжарница (съвсем не се шегувам с това). Не че идеята да си заключен в книжарница е лоша поначало, но с оглед на първите няколко реда от книгата и поредицата злополучия, сполетяли ме през по-ранните часове на деня, признавам си, успях за стотна от секундата да усетя нещо като паника. „Не пипай тази книга.“
            Няколко седмици по-късно спомените от онази събота избледняха, а постоянните хвалебствия за романа така и не утихнаха. Време беше да видя за какво става дума, макар по начало да бях изключително скептична заради масовия внезапен призив към Малерман (добрият вайръл ефект понякога се случва неочаквано или е съвсем обосноваем с оглед на чудната корица на Живко Петров).
            "Кутия за птици" е постапокалиптичен роман. Жанрова литература, която обаче повдига превръзката за очи и излиза от рамките на жанра си.
Резюмиран, сюжетът би изглеждал така: Малори е млада жена, която отглежда две деца в изоставена къща. Книгата започва с и пътя й с лодка по реката, като от самото начало Малерман ретроспективно връща лентата назад. Във време, в което очите са могли да бъдат широко отворени. В настоящето обаче мистериозна сила дебне всичко що е зрящо и не носи превръзка – хората просто полудяват и сами слагат край на живота си. Единственото спасение пред пъплещия поглед на злото. Макар и постапокалиптична, фабулата сякаш нарочно не кани апокалипсиса по страниците, отредени на героите. Само нишките на слуховете, алармите на медиите и тягостните потъмнени прозорци занитват в атмосферата аромата на безнадеждността.
Действието в романа се развива от гледната точка на Малори, която тръгва да търси спасение на тайнствен адрес, като повествованието се разтяга в пет години подготовка. Подготовка за живот без музика, без цветове, без небе. А Малерман събира в един малък социум краха на цялата цивилизация, изправена пред унищожение от неизвестен враг. Група хора, затворени в една малка къща, очакващи или края, или спасението. С широко затворени очи.
Ето тук книгата не успя да ме изненада. Макар стилът на автора да е грабващ, забиващ напрежението чрез кратки изречения, подобен сюжет грабна сърцето ми доста по-назад във времето, при първата ми среща със „Слепота“ на Жозе Сарамаго (ИК „Колибри“, 2008) – една от любимите ми четива през последните години. „Слепота“ (1995) е може би най-известният роман на аржентинския автор, в който в един неназован град, докато чака на светофара зад волана на колата си, eдин мъж внезапно ослепява. Това е началото на епидемия, която се разпространява светкавично в цялата страна. Затворени в болница или оставени сами на себе си, лишени от всякакъв ориентир, слепците са изправени пред най-примитивното у човека – волята за оцеляване на всяка цена. Предвожда ги една жена – единственото същество, което не е поразено от „сияйната белота“.
И докато стилът на Сарамаго е доста труден за четене, изисква известен читателски напън през първите 50 страници и пълно съсредоточаване, „Кутия за птици“ притежава една от онези магии, които те карат да не спираш да разлистваш и се поглъща за сравнително отрицателно време. От онези книги, в които просто искаш да знаеш какво-ще-стане-по-нататък, както пише Мартс Касабов в „Изумен“.
Признавам, че въпреки факта, че съм чела нещо доста по-психологически задълбано, по-голям минус за мен бе краят на историята. Останах искрено разочарована от нелогичността му. Толкова много нагнетяване на материя, принуждаване на читателя да излезе от зоната си комфорт, учестен пулс, а накрая... е, няма да ви казвам.
Все пак накрая се оказва, че книгата ме е спечелила. Дали заради превода на Невена Дишлиева-Кръстева (който отново си е чуден), дали заради добрата коректура на Ива Колева, дали заради корицата, дали заради избора на хартия и оформление от страна на Deja Book, дали заради хитрия подход на Малерман или просто заради чистата психологическа схватка, която предлага. Бърза, покачваща адреналина, но сравнително безболезнена.Като за дебютен роман, авторът определено се изстрелва в класациите ми (не като шедьовър, но като добра литература, каквото и да значи това), а изборът на време при превода определено грабна интереса ми.
Най-хубавото е, че след като я затворих, не се оказах заключена. Или пък съм се оказала птичката, която кафезът е търсил, както пише Кафка („Ein Käfig ging einen Vogel suchen“, „Кафезът отиде да си търси птица.“), и съвсем не осъзнавам какво дебне зад гърба ми. Затварям очи.



Други отзиви (пригответе се):


понеделник, 15 юни 2015 г.

"Чудото в Поскокова Драга" на Анте Томич – хумор за балканци

            Често абсурдите дремят в детайлите. В онези моменти, в които научаваш „десетките рецепти за приготвяне на качамак, за грешките при прането на цветни дрехи и за супата в пепелника“. В които „сърбите не умеят да губят, а накрая започва да вали, което никак не е зле“.
     
       След като Анте Томич грабна сърцата на българския читател с „Какво е мъж без мустаци“, ИК „Колибри“ смело хвърля лятна ръкавица и предизвиква морето. Защото четенето на плажа на „Чудото в Поскокова Драга“ – втория преведен на български език роман на хърватския автор – няма да ви даде възможност нито да плувате, нито да се гмуркате, нито да събирате мидички. Просто защото няма да можете да се отделите от сигнално жълтите корици, а мускулите на корема отдавна ще са ви заболeли от смях.
            Фабулата се завърта около стария Йозо и четиримата му синове – Крешимир, Бранимир, Звонимир и Домагой. Малко диваци, малко грубияни, главно първични балканци, главните герои живеят високо в планината и всичко в този мъжки свят се развива прекрасно, докато Крешо не решава да си намери съпруга, която да се грижи за домакинството. Престрелките и преследванията с коли са малка част от всички чудеса, които се случват около петимата юнаци, а те (като повечето наши събратя от полуострова) смело се гмурват в абсурда на събитията с пиене, бой и... хърватска музика.
 Ако всичко написано дотук ви напомня филмов сценарий, впечатлението ви не би било погрешно. Томич сякаш нарочно прескача от сцена в сцена, сменя действащите лица, елегантно щрихира диалозите така, че поне усмивката да изгрее на лицето на разгръщащия страниците.
“Чудото в Поскокова Драга”  е от онези комедии, които се четат бързо и леко, и в които може  да бъдат открити елементи на уестърн, романтика пародия в едно.  Сред забавата изплува сблъсъкът между старото и новото, между мъжете и и жените, макар и в този роман авторът да е заложил почти изцяло на хумора и по-малко на промушването на сериозни идеи зад огледалото на смешното. Последното може би ще се окаже минус за читател, който е в търсене на размахваща пръст сатира, но самият роман е умело съчетание на стил, език и идея, така че дори „скучняци“ като мен, който се оказват невероятно придирчиви към комедията, да се окажат (пре)задоволени.
А и нали вече е лято. Важно е човек да научи „няколко полезни съвета за обзавеждане на дома“ между „дискусията върху тезата на Шопенхауер, че волята е по-силна от разума“, докато „на бензиностанция се спори разгорещено за превъзходството на бялата раса“.


петък, 12 юни 2015 г.

"Богат, беден" от Ъруин Шоу – без нужда от преразказ

            Далеч преди да стопирам душевните си вълнения от прочетена книга в кадър от този своебразен книжен дневник - блог... поглъщах също толкова огромно количество книги, за които понякога много ми се ще да ви разкажа. После необоримата презумпция в главата ми, че вече сте ги прочели и са ви докоснали или че ще ги откриете сами рано или късно, ми казва да се спра. Може би затова не виждам смисъл да се спирам  върху сюжети на класики, които са били толкова основополагащи за развитието ми като човек, че без тях сигурно дори облика ми в огледалото би бил съвсем различен.Когато обаче на книжния пазар бъде преиздадена такава книга, няма по-голямо щастие на земята. И за нея следва да се пише.
            Под логото ИК „Сиела“ преди броени седмици се появи „Богат, беден“ от американския писател Ъруин Шоу. И макар старите издания все още да могат да бъдат открити въргалящи се по кашоните от книги за 2 лева, осъвремененият превод от Ваня Томова, твърдите корици и офсетът превръщат новото издание в безпорно бижу, което е подходящо за подарък, който да се помни дълго (с правилния цитат посвещение).
            Ако сте гледали телевизионната адаптация с участието на Питър Строс и Ник Нолти,то вероятно представа какво ще се крие под твърдите корици на „Богат, беден“. От миркосвета на едно бедно емигрантско семейство – семейство Джордах – авторът буквално запраща читателя в не съвсем, но все пак познатия свят на страната на неограничените възможности. От книга за сътресенията в границите на близкото – неразбиращи се родители, изострени отношения между братя, тотално откъсната сестра – романът се превръща в елегантен и ненатрапчив бич американската действителност на 60-те години. И в своебразен летопис на последиците от Втората световна война.
„Ню Йорк е хистеричен – каза Бойлан. – Прилича на неудовлетворена неврастеничка. Не е град, а стара нимфоманка.“
„Лицемерие, синко, лицемерие, навсякъде лицемерие.“
„Законите са внимателно премислени така, че богатите винаги хвърлят шестици, а всички останали – само двойки.“
            Конфликтът между братята Джордах е конфликт между две ценностни системи с недвусмислено изразен идеен характер. Самоуверен и амбициозен, единият отстоява правото си да преуспее в живота с цената на непосилни жертви. В стремежа си към материален успех той се лишава съзнателно от пълноценни контакти с другите. Любовта и алчността, честолюбието и корупцията се изявяват сред сложни взаимоотношения и драматични ситуации. Богатството и бедността с неподозирани измерения променят битието на героите.

„Най-благоразумно е никога да не изпадаш в положение, от което можеш да се разочароваш.“
 „Човек трябва да е пестелив с преброените си дни на тази земя, синко. Защото има заговор да се окове във вериги всеки жив човек, да се завърже за един стълб и да се хвърли в най-черната дупка, а онези представят всичко в розова светлина и правят всякакви дяволии, за да те накарат да повярваш, че това не е дупка, нито стълб, нито вериги, но ти не бива да се подвеждаш.“
            Магията на книгата се крие именно в универсалността на сюжета. Читателят лесно може да се припознае в персонажите, да се влюби в тях, да ги заобича и по този начин да съпреживее случващото се до степен на личен катарзис. Езикът на Шоу е простичък наглед, но абсолютно стилистично издържан, а именно благодарение на този изказ (макар и тежък и не винаги особено оптимистичен) романът не допуска оставянето му. Атмосферата засмуква във водовъртежа на събитията и читателят се оказва прелистващ страница след страница без право на избор  да спре.
            „Не всичко е хубаво, когато е явно."

            Мога само да изкажа искрените си благодарности на ИК „Сиела“, че са обърнали поглед към тази модерна класика. Защото в крайна сметка се оказва, че колелото се върти и където и да се намира човек няма да е все така, а само смяната на позициите богат-беден е еквивалентна на вечност.




Текст на отговорния редактор на изданието Христо Блажев тук: http://knigolandia.info

неделя, 7 юни 2015 г.

"Край на носталгията" от Алеш Дебеляк

Носталгията полепва по върха на пръстите ми. Гъста смес с неопределен цвят от емоции, която оставя следи, каквото и да докосна. Оплита се в косите ми, а после трябва да ги режа кичур по кичур преди да са успели да ме задушат напълно.
Там, където аз я срещам, той си тръгва от нея.
„Край на носталгията“ от словенския поет Алеш Дебеляк (Издателство за поезия ДА, 2013, в превод на Людмила Миндова) е книга, чиято тъмна материя просто те кара – кара те да чувстваш, да мислиш; принуждава те да дишаш. В нея сякаш всичко е намерило точното си място – от избора на хартия, на корица, на шрифтове,  до обличането на смисъла в букви и знаци.
Първите няколко стиха от „На края на носталгията“ са писани в ранните 20 години на Дебеляк, но от тях започва пътят не на дете, а на зрялост, която продължава да се вплита в нишките на живота и да забива карфици във възлите му.
Съвет към младия поет

Преди да се оставим да ни хванат като виещи
кучета пред барака, напусната от обитателите,
разяждащ страх от непознати оръдия,
подземни тунели до свободни територии.

Преди да се оставим да ни прокълнат като пророци,
не чухме новините за правата на животните
и на растенията, не забелязахме камъните, а
спящите поучавахме и покорни химни пеехме.

Преди да се оставим да ни опозорят като търговци,
отведохме децата и старците от продадените къщи,
а за това, ако ме питаш мен, не трябва много,
освен покварен нрав и дъх на бягаща сепия.

Преди да се оставим да ни удавят като адмирали,
изгубихме компаса и семейното сребро
и ще ти кажа само следното: същността на нещата
се открива за оня, който иска да служи, а не да владее.

Поетът странства в една по-различна метафизична литература, в която небитието е тъга, самота, тишина и думи. Безспокойствието и прахта от вътрешните разпади на спомена наслагват една бавност на стиха, която обаче само засилва усещанията. Без право на антестезия. И в постоянен тих тремор.

            Със своите семпли метафори и ежедневни ситуации Дебеляк отнема всичко на читателя, а последният се оказва притиснат о ръба, задушен от клаустрофобията на собствените си мисли. И макар стихът на словенския автор сам да подрежда пространствата, те се оказват лишени от личен читателски вакуум, а плътни и смазващи, населени с различни образи, след срещата с които сигурна остава единствено несигурността.
            Краят на носталгията идва по трагичен начин – със загубата на невинност.Утеха сякаш няма. И макар това усещане да е привидно, то завладява по такъв начин, че читателят се оказва свит в най-тъмните ъгълчета на душата си. В крайна сметка обаче се оказва, че от всичко и от всяко едно страдание на този свят има смисъл. Дори и да е преживяно безстрастно.

На мястото на ятото скорци е зейнал въздухът.
Догаря бавно в печките горивото. Изглежда като рай.
Не е. Не е и ад, все още. Старците протяжно пеят
под напуканите сводове. Едно дете, което да ги слуша

там някъде в чужбина, е достатъчно. Отекването на баладата
да го държи изправено. Насън се плъзгат тежки, мрачни птици
и светлината идва само от нагоните. Бръснач просветва
по невинното лице и нежната му форма е геройство. Разпадите

на спомена не стават дори за чернова на плах сонет – така говорят.
възможно е. А черновата ще е черна. Но за мен сега е важна
недостатъчната страст на думата, която кара семената

да се пръснат в неистова експлозия от цвят. Така че
почти физически усещам – ненапразен е целият кошмарен вой
на спящите, духа и тялото на този век насочвам към акведукта на речта.

(„Недостатъчната страст на думата“)

„Край на носталгията“ е глътката въздух след смъртта. И със сигурност представлява удоволствие за четене, което всеки естет трябва да си причини. Очарована съм и засрамена, че не съм се задушила в тишината на тази книга по-рано. Но явно сега е било времето за...


вторник, 2 юни 2015 г.

Стълб човешка надежда в "Стълп от прах" на Борис Христов

"Летим над книгите като над рифове опасни, затворили очи от страх – да не попаднем на Смисъла, спотайващ се като чудовище в дълбокото." – Б.Христов

           
            На дълги въжета се спуска мълчанието и няма антология, която да ме е изпълвала с толкова много лятна меланхолия и радост.
       
     „Стълп от прах“ от Борис Христов (ИК „Рива“) излезе преди няколко месеца в две издания – с твърда и с мека корица. Подборът на текстовете в нея е направен от самия автор и 328-те страници носят най-важното, зеницата от светоусещането на поета и писателя.
            Макар да не предлага нови текстове, изданието заслужава мястото си в която и да е библиотека, защото преповтаря красивото, естетически издържаното и достойното по един нов начин (някой някога беше казал, че трябва да има ред, а различният ред предопределя едно различно битие, нали?). Борис Христов не само намира точните метафори, но и създава атмосфера, която сгромолясва деня и прочиства реката на мислите. Която удря неочаквано като гръм и после дълго отново надига небето.
Върти ни живота под жаркото слънце
                        и трием нозе от горещия камък...
Но щом вечерта от небето се спусне,
                        ще взема тромпета и ще седна на прага.
Стига край тия стени съм се лутал
                        като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
                        тишината - само викът да остане.
Искам да гръмне горещия вятър
                        и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
                        след кръстоносния марш на щурците.
Искам бодливата тел пред дома ви
                        с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
                        на глух, да възвърне слуха си.
Искам да върже своите пръсти
                        крадецът, сърце да си купи пазача.
Искам да капна от моите сълзи
                        в окото, което ръждясва.
Искам отново при нас да се върне
                        панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
                        този, който умира от скука.
Искам над мъртвите като на стража
                        до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
                        че има време да се наспиме...
Трябва да свиря в глухата вечер,
                        докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
                        Или на някой архангел невидим.
                                                                                          („Вечерен тромпет“)
Цялото творчество на Борис Христов е вик, в тоналностите на който се крие болката заради потъпканата хуманност и жестоките последствия от безразсъдството на една идеология, бунтът на съвестта заради подмяната на човешкото с безсмислието.
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,   
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,     
            а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
                                                                                              („Самотният човек“)
Стиховете на Борис Христов са реалистични, до учудване познати и актуални и днес. Те са живот – нищо повече и нищо по-малко от това. Езикът на поезията му   като своебразно откровение, „разтопено от слънцето захарче“, не крещи и не вдига шум.  Тази книга сякаш е свидетел на кръста на цял един живот, на цяла една вселена. И остава всякога, остава увереното раздвижване на въздуха.

        Вдигнеш ли ръка, за да погалиш
                   разместваш въздуха
                   на цялата вселена. 
                                                                                                      („Жест“)

            Опитвам се с усърдието на дете да ви разкажа. С буквите всичко може да се напише, всичко може да се премълчи. Но когато говоря за него, изреченията бягат, думите криволичат, ставам по детски непохватна и възтрожена. Затова не искам да подреждам там, където друга душа е живяла. Само мога да ви кажа, че след „Стълп от прах“ е хубаво. И изпълнено с някаква човешка надежда. А изданието на "Рива" е хармонично преливане в реката от мислите на един български автор, който не бихте могли да забравите.



Още едно мнение:
http://www.karmina.bg
            

понеделник, 1 юни 2015 г.

Интервю с Прия Базил – да следваш "Загадъчната логика на сърцето"

            Часовникът издава закъснението ми. Някак никога не ми се получава да стигна навреме. Представям си как тя нервно гледа покривката на масата пред себе си. Също както Анил се взира във фигурите, докато чака Лина. Така започна срещата ми с авторката на „Загадъчната логика на сърцето” (ICU, 2015) – като по книга.
За незапознатите: Прия Базил е родена в Лондон през 1977 година. Детството и младежките си години прекарва в Найроби, Кения, където семейството й, по произход от Индия, се мести да живее. Завършва английска филология в Бристолския университет, след което, твърде респектирана от творбите на литературните си кумири, за да се осмели да пише сама, започва да работи в рекламата. Три години по-късно се зарича никога повече да не се обвързва с работа в офис.
Когато партньорът й, немският журналист Матиас Фридрих, я кани да живее с него в Берлин и да напише романа, за който отдавна мечтае, Прия напуска работата си и скача в неизвестното. Лондон, Найроби, Берлин, Делхи - смяната на дома и пътуванията й спечелват определението „британско-кенийска-индийска писателка, пребиваваща в Берлин“.
Две години след преместването й в Германия, се появява романът й „Страст и аромат“ (Ishq and Mushq, 2007), който до голяма степен разказва за собствения й живот – пътешествията на героите й между Индия, Кения и Великобритания, са отражение на миграцията на собственото й семейство. Този дебют е удостоен с няколко номинации за престижни литературни награди, сред които Commonwealth Writers' Prize и IMPAC Dublin Literary Award.
Романът на Прия Базил „Загадъчната логика на сърцето“, който вече е факт на български, излиза през 2010, последван от новелата „Непознати във влака в 16:02“ (2011). А освен на български и английски, читателите на Базил могат да четат книгите й на нидерландски, португалски, руски, сръбски, немски, италиански, хърватски. 
        
    Безспорно не очаквах да срещна някого с толкова добро излъчване. Нещо в нея ми напомни за една близка приятелка в скорошните ми гимназиални години. Това, което ще видите по-долу е бегъл опит да съкратя над 30-минутен разговор, който бе прекъснат от преводачката Надя Розова поради факта, че Прия имаше уговорено интервю в телевизията след това. Интимностите остават на моите спомени, на вас оставям едно описание на книга, дадено от самата авторка. Пък после, после може и аз да ви разкажа.


1.                  Здравей, Прия, като начало бих искала да те поздравя за втория ти роман.
Преди няколко месеца, намирайки се в един от онези периоди, в които сякаш нищо не те грабва, попитах Невена (Невена Дишлиева-Кръстева, издател на българския превод на романа) „Какво да чета сега?“ , а тя веднага ми даде „Загадъчната логика на сърцето“, тогава все още нередактирана окончателно. Сега имам възможност (колкото и глупав да е въпросът с оглед на факта, че ти си автор на книгата) да те попитам кога да прочете българският читател „Загадъчната логика на сърцето“ и защо?  Би ли разказала сама за книгата?
От тази позиция наистина ми е трудно да отговоря на въпроса „Защо?“. Toва, което мога да кажа, е, че подобна книга би заинтригувала всеки, който е любопитен да разбере по-добре природата на два конкретни вида любов: едната между двама души и другата – към бога. Изследването им стана отправна точка за създаването на тази книга. Лина, главната героиня,няма право да обича човек, който не изповядва нейната религия, защото е мюсюлманка. Парадоксалното в случая е, че на теория всички религии проповядват любов. Това разделение е интересно и мисля, че всеки един от нас е виновен за подобна дихотомия на любовта. А как човек, който е изцяло посветен на религията си, ще реагира на една подобна забранена връзка между двама? Например бащата на Лина. В процеса на писане трудно разбирах мотивите му, с които отхвърля избраника за сърцето на дъщеря си. Освен това, извън религиозния конфликт, книгата поставя на преден план и друг тип дилеми като избора между любов, семейство и вяра, между желания и това да си „добър човек“. В днешно време, в едно интернационално, мултикултурно общество, в което изборите са все по-трудни, а хората често живеят разделени, се оказва почти невъзможно да запазиш представата си за лоялност, да останеш верен на себе си въпреки изискванията към нас. Затова се надявам читателите да намерят себе си между страниците на „Загадъчната логика на сърцето“, да намерят убежище.

2.      А докато изграждаше персонажите на Анил и Лина, откри ли нещо ново за теб самата? Зная, че не си вярваща, а пишеш за религия с главна героиня мюсюлманка?
Не толкова много, рисувайки Анил, защото съм атеист, а мисля, че всеки един от нас е бил за
the obscure logic of the heart
кратко в позицията на Лина – малко несигурен, объркан. Най-голямата трудност бе изграждането на образа на бащата на Лина. Никога не съм била екстремна в религиозните си възгледи, като проф. Ричард Докинс например, но все пак е нормално при едни публични дискурси, в които фундаменалистите обясняват кое е правилно и кое не, да реагираш по-остро. Това, което забелязах, е, че сега, след изследването на другата позиция, съм станала по-толерантна,  при това без да съм преминала на страната на агностицизма. Сякаш навлязхох в една по-спокойна фаза, в която атеизмът ми е по-примирен и даващ право на избор. В днешно време всички сякаш се обиждат по-лесно и се опитват да привлекат вниманието върху себе си. А дори и атеистите могат да звучат фанатично, пропагандирайки идеите си твърде агресивно и шумно.


3.      А как достигна до точно тази идея за сюжет. Конкретна случка или?
Преживях  много смекчена форма на дилемата, през която Лина преминава със семейство, което не приема човека, с когото си, и съм виждала подобно нещо да се случва и с други жени. Предполагам, че последните винаги са малко или повече по-потърпевши от подобна история. Винаги съм била малко изненадана, че това се случва отново и отново, особено с оглед на това, че живеем в сравнително отворено общество – да не одобряваш някого. И то защото не отговоря на твоите представи и разбирания.

4.      Бях оставила този въпрос за накрая, но споменавайки това, каква е според теб ролята на жената в днешното общество? Ограничена ли е свободата им?
Зависи от конкретното общество и от класата на съответното семейство. Във Великобритания например няма значение какви са корените ти, но в други страни, считам, че жените са подценявани, по-ниско платени, имат по-малко влияние в правителството или в медиите, в литературата. Освен това все още съществуват много консервативни общества, дори в Англия, където имаме уредени бракове, а жените са наистина потиснати. Естествено, трудно е да се генарилизира подобна тема, но като цяло смятам, че този тип отношение към жената все още съществува в низшите касти, може би по-скоро извън Европа. А единственият начин да се помогне е да се накарат тези жени да говорят за това и да не мълчат.

5.      Говорейки за литература, имаш ли любим автор жена?
О, да, мисля, че имам. Обичам Вирджиния Улф, Джордж Елиът. От модерните автори харесвам Алис Мънро, макар да бях малко разочарована от последната й книга. Бе някак недовършена.

6.      Докато четях книгата, имах усещането, че постоянно уча нещо ново. Че любовната история между Анил и Лина не стои изцяло в центъра, а сякаш страниците носят много по-дълбоко послание. Може би е заради позицията ти спрямо корупцията, разделението между хората и фанатизма?
Това е интересна гледна точка, защотомакар да има политически оттенък, в „Загадъчната логика на сърцето“ държа на добре развитите отношения между героите. Не бих искала да давам приоритет на една от двете сюжетни линии,но мисля, че политическите послания нямаха да имат каквото и да е значение, ако не бе личната история. Ако харкатерите не са достатъчно изложени.
Естествено, писането за мен е начин да открия собствената си позиция за един или друг проблем, да изкристализирам за мен самата къде стоя. Да се опиташ да разбереш по-добре другата страна, е изключително важно. Но ми се иска това да се случва по-скоро органично и в хармония с историята, а не да стои изкуствено.
7.      А мислиш ли, че книгата ти би променила нещо? Темата за търговията с нелегални оръжия, която е централна в книгата, сякаш седи далеч от българския читател.
Зависи какво разбираш под промяна. Смятам, че ако хората знаят малко повече, може би ще могат да заемат позиция и да имат оформено мнение. Промяна в начина на мислене – със сигурност се надявам на това.

8.      А мислила ли си за друг край на историята? Няма да разкривам подробности за читателите, неразгърнали все още „Загадъчната логика на сърцето“, но имаше ли как книгата да завърши по различен начин?
Де факто, първо ми хрумна краят на книгата, така че от самото начало знаех накъде се движа. Естествено, имаше възможност за промяна, но в крайна сметка запазих първоначалната си идея.

9.      Какви са реакциите на читателите спрямо този край?
Различни. Доста бяха натъжени и силно разочаровани, други смятаха, че това е най-логичното развитие.
10.     А какво предстои за Прия Базил? Работиш ли върху нова книга?
Да, започнах трети роман. Много е странно да пиша отново – малко плащещо, но същевременно много вълнуващо. Но се надявам да постигна това, което към което съм тръгнала като идея.

11.  Благодаря ти за този разговор. Искаш ли да кажеш нещо на българските си читатели преди срещата си с тях и как могат  да се свържат с теб?
Като начало бих искала да благодаря на всеки един от тях.  За мен е чест да бъда преведена на български. Никога не съм си представяла, че ще достигна до това място, а ето ме в София, на час време от лекцията в библиотеката на Софийски университет. Надявам се книгата ми да им хареса и ще се опитам да отговоря на всеки, който пише на страницата ми. А след това... след това може би ще си говорим и за третия ми роман.


Интервюто е публикувано и в www.diaskop-comics.com