сряда, 29 април 2015 г.

Да яхнеш зимата – „Леденият дракон" на Джордж Мартин

            Да чувстваш устните си, опитали от зимата понякога носи усещането за свобода. Свобода, която изтъркано може да бъде сравнена с полет.
      
      Един такъв полет си позволих тази събота, когато доброволно се завърнах в сърцето на зимата, изградих стена от одеяло и зачаках дракона – „Леденият дракон“ на Джордж Мартин.
            Изданието на издателска къща „БАРД“, включващо илюстрациите на един от любимите художници на готик- и стиймпънк обществото Луис Ройо, излезе като предвесник на пролетта и заслужи най-искрените ми адмирации, защото офромлението придава допълнително плътност и хармония на тази приказка, която бяга от бруталния и свиреп образ на Мартин, властващ в  поредицата „Игра на тронове“.
            Адара не е обикновено момиченце. Единствената радост в живота й е зимата. Зимата с ледените си замъци, с ледените си гущери и с ледения дракон – легендарно и страховито създание с огромни размери, което никой не може да опитоми, а когато прелита в небесата, оставя след себе си земя, обвита с лед и плащ неяснота дали „студът ли носи ледения дракон или леденият дракон носи студа”.  Когато обаче същата тази земя е потъпкана от войната, назрява момента Адара да се доближи максимално до студа, за да може да се усмихва отново.
            „Леденият дракон“ е писана доста преди „Игра на тронове“ и с прочита й на истинските фенове би се изяснило откъде Мартин взима някои идеи, свързани с драконовите образи в творчеството му. Макар светът на Адара да няма нищо общо нито с Кралския чертог, нито с Уинтърфел, магията на разказвача пъпли по страниците на тази мрачна приказка и завладява с универсалността на тематиката си – семейството. Комбинацията от фентъзи- свят, мистериозност (авторът задава много въпроси, които остават неотговорени) и топлина на изказа на писателя правят книгата подходяща за малки и големи читатели. Като се прибавят илюстрациите на Ройо, вярвам, че няма да има човек, на когото да му се иска да излезе бързо от този леден, но красив капан.
            Сезоните се завъртат и преливат в едно, за да може читателят по-лесно да се усети на крилете на хармонията между образ и слово. Няма смисъл да ви се разказва за „Леденият дракон“. Той трябва само да ви се покаже. И сами ще поискате да влезете в неговия свят.
           


петък, 24 април 2015 г.

Да знаеш улиците на тъгата – "Пътища в нощта" от Гайто Газданов

                  
      Цяла седмица се лутам по тъмнитеПътища в нощтана Гайто Газданов (ИК Аквариус“, 2015). СледПризракът на Александър Волфостанах очарована от автора, представител на руската емигрантска литература, и с нетърпение очаквах да разгърна превод на друга негова книга, за да се докосна до поетика, която сякаш остава чужда на съвременните писатели. И ето ме сега, пет дни по-късно безмълвна и абстинентно стенеща.
            Денят това разглезено дете на времето гони сенките и слага униформата на благоприличието (страх ме е от това щастие, което носи, макар да знам, че то няма да трае вечно).
Нощта тази царица на мрака, която приютява невидиимите за слънчевите лъчи въздишки (и пробужда демоните).
            Денят и нощта са двете начала, двете отправни точки на един път, който се вие надолу, към недрата на човешката нищета и безплодност. „Пътища в нощтазапочвапреди няколко дни“, докато главният герой ена работа, в късна нощ на абсолютно безлюднияплощадСент Огюстен“. Следвоенен Париж оживява, за да смачка каменно последния дъх надежда на съществуващите извън нормата, за да неправи невъзможно слагането на стена срещу тъгата (освен ако тъгата не е своя собствена тъга“*).
            Главният герой е емигрант, шофьор на такси и наблюдател на всички животи- възходи и падения на старата столица - колаборация между величественост и упадък. Спасителен пояс по пътя му срещу течението са  кафенето до гарата, където обичайно пие чаша с мляко, и домът му под наем, в който се прибира за няколко часа сън. Там тази тежест от вътре, която предизвиква низът от заглъхващи души и образи, изчезва и гони състоянито на транс, предизвикано от сливането на деня и нощта.
            По улиците на нощта броди дъх на безнадеждност. Редовните клиенти са проститутките, с които споделят една и съща съдба, както и онези сенки, влизащи в колата и изчезващи, остаяйки алкохолен дъх на празнота, сутеньорите и „бившите хора“. Изгасващият пламък в очите им отразява безсмислеността на съществуването им, а покварата на стремежа към забогатяване в рамките на средата пълзи по косите и по дрехите им. Платон, Ралди, Алис, Сюзън и Федорченко са трагични недоразумения на цивилизационния модел, към които (макар и различен) протагонистът запазва топлотата на човешкото съчувствие към екзистенциалните им търсения и чрез които той умело успява да се слее с обстановката и да заговори езика на своите братя по неволя.
            „Гигантската лаборатория, където се извършват експерименти с формите на човешко съществуване“, Париж, неизбежно води до носталгия по родината, която прогонила децата си все пак държи кръвната връвчица, късането на която няма. Ако си бе останал у дома в старата къща, със старите стаи, със старите лавици на библиотеката, дърветата, снежните зими и северната пролет, с очарованието на семейната хроника, докато един ден се превърне в своя дядо, заслушан в шума на листата, за да отнесе звука му и в смъртта си“ – щастието може би щеше да е сигурно. Но тогава истината щеше да остане някъде неизслушана, неразбрана. Човекът на Газданов се бори със себе си, докато се победи, за да може да проумее социалните граници, които обричат или награждават, които бягат от естественото и налагат изкуствена подборка на съдбите:
Ние виждаме аномалия още в изходната точка. Защо искате всичко останало да бъде естествено?
            Героят на Газданов остава анонимен, скрит зад разказвача Между него и читателя се е спуснало булото на скръбта. Подходът на повествование е изключително подходящ, защото такаа на преден план се откроява не индивидуалната, а общата съдба – съдбата на един изгубен свят, бавно вървящ към собствената си смърт. В него личния товар е само частица от взаимния спомен, превръщаш се в бродещ по улиците призрак:
„До ден-днешен всеки път, когато остана сам и нямам нито книга, която да ме защити, нито жена, към която да се обърна, нито най-сетне гладки листи хартия, на които да пиша, аз, без да помръдвам, чувствам до себе си – може би до вратата, може би по-нататък, призрака на нечия чужда и неизбежна смърт.“
            Противопоставянето на деня и нощта  създава един изключителен град на светлосенки, в който читателят поема своята вина, после цялата и се разтваря в атмосферата. Вижда конците, от които е изплетен светът, разбира, че не всеки има ореол и че светлината се вижда само при известно осветление.
            Да знаеш наизуст улиците на тъгата, това са „Пътища в нощта“. Гайто Газданов за втори път ме влюби в себе си и мога само искрено да благодаря на ИК „Аквариус“, които с малкото си красиво издание, с чудната си корица, с превода на Жела Георгиева и с редакцията на Даря Хараланова, ме потопиха в един болезнен свят. За да ме пречистят от сенките.