четвъртък, 26 февруари 2015 г.

Овладяна лудост в 12 части – "12 любовни разказа" от Иван Марков

       
 За мен тя е „куче от Ада“, което глозга сянката ми. Боли ме по цялото тяло. Приема образите на мъж, на жена. Сменя цвета на косата си. Достига неочаквано, стопля и също толкова неочаквано си тръгва. Казано по съвсем женскому, любовта е разказ за целуване с неочакван край.
         Когато разказите станат 12, едното ми око се затваря и сюрреалистичните ми бълнувания се връщат – от ръцете ми пълзят проказите на много раздели и се разрязвам при спомена за всяко събиране на длани.
         „12 любовни разказа“ от Иван Марков (ИК „Сиела“, 2015)  са апостолите на Опита да съчетаеш различни измерения на любовта. Приемайки да прочета книгата, бях ужасена от факта, че навярно ми предлагат нещо твърде сантиментално за вкуса ми, възхваляващо или оплакващо в крайности намирания и загуби. В крайна сметка, сборникът излизаше около 14-и февруари, което не вещаеше нищо добро, а и аз така и не разбрах какво прави точно този месец „Месец на Любовта“. Може би защото не виждам нищо любовно в обяснението на сива и безснежна София в студ и плюш.
         Оказа се обаче, че Иван Марков се е справил нелошо със задачата да не ме отврати допълнително от календара по това време на годината. „12 разказа“ не е най-великата книга с разкази, която можете да четете. Не е и най-добрата онтология на любовта, но е приятна и на моменти дори извеждаща от състоянието на „оголен“ живот, разстелило се по българските улици.
         Синята корица със стрелки ужасно ми напомни на часовника на Пепеляшка. Из тези страници обаче кристална пантофка няма. Има криминале, има жена детектив, двойка хомосексуалисти, има приказка, сюрреализъм, научна фантастика, песимизъм, екология, музика и...
         Езикът на Марков е изчистен, семпъл и близък до ежедневието. Структурата на разказите му – стегната, с правилно премерена височина. Фабулата се разгръща дотам, докъдето е нужно. Без излишности и без превъзнасяния. Героите – хората от плът и кръв. Които са нито добри, нито лоши. А просто са влюбени.
         Любимите ми истории остават разказ номер 2  „Приказен любовен разказ“  и разказ номер 3 „Трогателен любовен разказ“. Не заради тяхната оригиналност, ами заради настроението на отнесеност, съвсем лек привкус на сюрреализъм и насечените диалози в стил Блага Димитрова, които авторът е изградил. Като минус отчитам обаче целенасоченото търсене на цифрата 12. Сборникът би спечелил и би се превърнал в доста по-спокойно небе, ако някои от разказите бяха отпаднали при селекцията, тъй като стоят като кръпки – сюжетът не е достатъчно развит или си е направо абсурден в един не-дотам-добър смисъл, липсва дълбочина на образите и нужен психологизъм за въздействие. Само бегъл пример за посочения по-горе от мен като любим „Трогателен разказ“ – ако не бе стилът на Марков, разказ с подобна предвидима и тривиална фабула не би минал през ситото.
         Въпреки това „12 разказа“ е едно четиво, което може да ви усмихне или просто да ви съшие към чуждите истории, които навярно биха могли да бъдат и ваши. Да ви разчовърка, без да разкърви, и да ви предложи един по-ясен спектър на емоция, която често представлява заплетено кълбо от нюанси лудост. Поздравления и за редакцията на Ганка Филиповска и коректорската работа на Стойчо Иванов, които допълват усещането за едно щастливо целуване, което тази книга ще ви остави. Стига да решите да я разгърнете.
                 

         

вторник, 24 февруари 2015 г.

"Светлината, която не виждаме" – не всичко, което блести, е злато

         Видим спектър или видим диапазон на светлината се нарича онази част от електромагнитния спектър, която може да се възприеме от човешкото око. Засега не са установени точните граници, но е ясно, че цветът на даден обект във възприятието на хората е този на отразяваната или излъчвана от него видима светлина. Всичко, извън горепосоченото, остава невидимо за очите; остава догадка, която само въображението може да реши.
       
  Светлината, която не виждаме“ от Антъни Доер (ИК „Ciela”, 2015) е бегъл прочит на пътуването на две коренно различни деца из мрачния тунел на Втората световна война – тунел, в който добро и зло са огледални образи, взаимнозаменяеми и тежащи като бъдеща присъда над главите на нищо неподозиращите неволни участници. Това е роман за военното битие, но не от тези, които са ни познати изпод перото на Ремарк,  Лител или Солженицин. Той е по-скоро литературно бягство, крадец на време живот в традицията на „Крадецът на книги“ (Маркъс Зюсак, ИК „Пергамент“, 2010).
         Пайзажът на книгата разкрива ретроспективно пред читателя предвоенни Франция и Германия. Германия – унизената и търсеща възмездие; Франция – спокойна и самоуверена, (не)подозираща, че на всяко действие следва противодействие. След ниво нула авторът прави времеви лупинг от 10 години назад, за да представи героите – Мари-Лор и Вернер Пфениг. Линиите на дланите им така и не се пресичат до края на творбата, където не ме очакваше предречената от мен след първите няколко глави любовна история. Какво е общото между двамата обаче и защо двете им истории не могат да бъдат разказани независимо една от друга, е тайна, която сами трябва да разкриете. В повечето страници на романа Доер концентрира различията между двамата, за да обясни логично разсейването им в общо и разкриването на загадката.
         Мари-Лор е шестнайсетгодишната дъщеря на ключаря на парижкия природонаучен музей. Поради вродено перде, лош късмет или мистериозно проклятие, тя губи зрението си. Баща й се опитва по всякакъв начин да направи живота й по-лесен и пълноценен – строи макети на Париж, за да може момичето да се ориентира по-лесно, купува й книги с брайлово писмо. Първите облаци на Войната ги отнасят насилствено далеч – на морския бряг на Нормандия. При един чичо, когото Мари-Лор не познава. И чиято къща трепти от сигналите на скрити радиоапарати и технология за изпращане на съобщения отвъд родината. Където баща й трябва да скрие „Лумналото море“ – скъпоценен камък, носител на легенди и проклятия, по чийто следи е тръгнал немски офицер на име фон Румпел. Без да се превръща в герой на времето си, Мари-Лор успява да помага по свой начин на прочутата Френска съпротива, докато тишината лекува всичките й страхове, вълнения и съмнения, често бушуващи като непокорен океан в душата й. Дали заради тайнствения диамант, дали заради самата Фортуна, тези морета тъга до края не заглъхват.
         Вернер, за сметка на това, е трептение. Той е сирак с руса до бяло коса, свързан със света само чрез сестра си Юта и малкия дом за сираци на фрау Елена. Вернер няма избора, който днес имат повечето деца. Когато стане на 16, той ще бъде изпратен в мините, няколко метра под земята. Без право на помилване. Рохката земя и камъните са далеч от интересите на младия германец, който преоткрива вътрешния си свят, когато намира едно изхвърлено на бунището повредено радио и успява да го поправи.
         Войната, в която Хитлерюгенд (Hitler-Jugend) прекроява границите на младостта и чертае нови пътища в тъмнината на мозъка на подрастващите, Вернер вижда като спасение от така нежеланата съдба на миньор. Как общовалидното зло може да се пречупи през една безкритична призма като добро, Доер структурира ясно и с любов, като оставя една тънка връв, един „отровен“ примес – Юта– да е острието, което пробожда притъпеното внимание на Вернер, опитвайки се чрез капчиците кръв, които може то да донесе, да преобърне мирогледа му.
       „  – Твоят проблем, Вернер, се състои в илюзията, че разполагаш с живота си."
         Конструкцията на „Светлината, която не виждаме“ е стабилна, изчистена от недоглеждания. Личи запознатостта на автора в дълбочина с особеностите на епохата. Предвоенният и военният са предадени автентично и читателят ту се лута из немските улици, потръпвайки от строгия тропот на маршируващи младежи, ту се оказва на една обладана от паника гара, на която мирише на страх и молитви.
         Историите на двамата протагонисти са изложени последователно, логично, но с осезаема нежност и разбиране към вътрешните им търсения. Сякаш Доер сам се превръща в говорещия французин по радиото, чийто въпрос отеква като ехо на всяка страница, на всеки ред, под всяка буква:
„Как става така, деца, че мозъкът, който живее без искрица от светлина, изгражда за нас свят, пълен със сияние?“
         Предимно литературен, а не военен, романът не е една от най-великите истории, които сте чели, но поставя въпроса за наболели във времето теми. За пропагандата, за формирането на самосъзнание, за изборите или бунта ни срещу тях, за любовта, която може да чака. В тази книга злото и доброто са неразпознаваеми по критериите, по които ги разделяме. Онтологиите им се сливат, знаците им и носители им са идентични. Така Доер плете едно небе, което се разпростира пред очите – зрящи и незрящи – и чрез болката и страданието, с които надвисва, учи на човечност и воля.
         Като минус отчитам липсата на натуралистични картини, които са били неизменна част от пайзажа на героите. Били са не само заден фон, но неотлъчен спътник. Но като се има предвид, че писателят залага на човечността на книгата, може би разбирам този му подход, както и вплитането на нишката мистерия с историята за прокълнатия диамант.
         Корицата, дело на Стоян Атанасов, ми допадна повече от оригиналната, защото с меките пастелни цветове препредава с точността и със сензитивността на четка на художник дълбочината на бурята, която ще настъпи, а изборът на формат  (70/100/16) от страна на издателството ми се стори доста нетипичен и с това придава по-голямо удоволствие от четенето на тези 413 страници.

         „Светлината, която не виждаме“ от Антъни Доер е приказка-трептение. Сигнал, че изход от тунела, по който се движим, има и  че страхът от мрака не бива да надвива движението. Защото на всяко действие следва противодействие, а понякога наистина светлото крие твърде много тъмнина в себе си.





Още мнения:

понеделник, 23 февруари 2015 г.

„Рязко" на Людмил Станев – забавно за сериозното

Преди да прочетете текста по-долу, направете следното – седнете на един стол и започнете да се смеете. Силно и невъздържано. Смейте се така, докато не ви се привиди една черна резка, прилична на зеницата на разярена котка през деня. Продължете да се смеете, докато не се почувствате безпредметно и непоносимо развеселени. При правилно изпълнение на инструкциите би следвало вече да сте я видяли. Тънка книжка с бежови корици или по-конкретно „Рязко“ от Людмил Станев.
Навярно за някои името е познато, други тепърва ще се превърнат в част от забавната компания на публициста. До вчера „Рязко“ бе първото нещо, което аз разгърнах, но невъзпитано отнех една бройка от „Няма такова място“ (ИК „Зограф“ (?)) от един приятел, за да мога да оформя обективно преценката си за този автор, доколкото една читателска преценка може да бъде обективна.
Още бродейки из страница първа на този сборник с разкази, читателят разбира, че е оплетен в мрежите на изкусен разказвач. От онези, с които на следващата сутрин главата боли най-много, а спомените се размиват в заговорническа усмивка.
Сред героите на Станев са герои, необозримо разхождащи се из ежедневието ни – от известни наши интелектуалци и артисти, през малцинствени групи, до приятели; случките – непримиримо реални и чудати.
Езикът на Станев е най-приобщаващият му коз. Той съсредоточава в себе си толкова виталност и хумор, че няма как читателят да не се окаже с подпряна на едната ръка брадичка като заслушано в приказки дете. Както една позната се изрази – „Станев е natural story teller”.  Великите послания са предадени просто, като илюзиите се разливат в различни метафори и анти-тези, настроенията се сменят рязко, а парадоксите остават преценките на четящия да се реят свободно между „жълтото“ и „тъмнозеленото“.
Не мога, обаче, да не си призная, с риск да ме заклеймят, че за мен това не бе по-добрият сборник, който е излизал под перото на автора. Или поне в първата си част книгата ми се стори далеч не така грабваща откъм сюжет в сравнение с „Няма такава книга“. Някои истории като „Осми март“, „БДЖ“, чиито замисъл така и не ми стана понятен. След това, обаче, разбрах едно-две неща за хъркането, за депресията, за жълтото и пастеленото, след което финалната история „Рязко“ ме върна в точка начална – не знаех къде се намирам. От смях, човечност и мъничко тъга.
„Рязко“ на Людмил Станев със своето минималистично оформление, дело на ИК „Жанет 45“ и художника Румен Жеков, остроумно жонглира с очакванията, приобщава, ухилва до уши и оставя читателя с усещането, че след прочита навярно е спечелил поне един приятел, който да извади от борчето яйца в студената зимна вечер. Но за какво по-точно говоря, ще разберете, ако прочетете сборника. Или наберете 112 и си поръчате един доктор Станев.






събота, 21 февруари 2015 г.

За достойнството и предаността в "Остатъкът от деня" на Казуо Ишигуро

,,Ако не ти трябваше да получиш толкова,
Щеше да получиш повече.
,,Как наказва Бог”, Катерина Стойкова-Клемър, изд. ICU

Когато обезводнените мигове на деня се сплетат в своя остатък накрая, точно на границата, хвърляща към бездната на нощните сенки, мисълта е най-ясна. Тогава всичко е по-страстно, по-уморено готово за разждането на един хармоничен хибрид на равносметката. Тогава наистина ...“Изглежда все по-вероятно, че аз наистина ще предприема пътешествието…”
С такова отдалечаване от деня и ежедневието и потапяне във видоизменящата привечер започва „Остатъкът от деня” на Казуо Ишигуро (ИК „Лабиринт”, 2015). Заглавието навярно ви е познато или от самата книга, или от екранизацията по нея от 1993 г. За мен, обаче, това бе първо кимване към света на потомствения иконом Стивънс, който след 30-годишна вярна служба в имението Дарлингтън Хол предприема едноседмично пътешествие из Англия.
За да се извадиш от естествената си среда, която се е впила дълбоко в съзнанието ти и те е оковала в консерватизма на навицитие си, е нужна случка. Събитие, което да изпълни ролята на отблъскващата сила. Събитията при Стивънс са няколко – поредица от „дребни грешки”, последвали след смяна на благородния господар на имението с нов, съкращаване на персонала (малка смърт за едно добро домакинство) и пристигането на писмо от бившата камериерка в Дарлингтън Хол.
Въвеждайки читателя в минималистичния аристократичен свят на иконома, Ишигуро пестеливо разгръща темата за професионализма и човечността, като оставя много въпроси неотговорени. Стивънс е подчинил всяка жестикулация на емоцията. Нито една излишна мимика не е останала неуловена. В света на добрия иконом място за недоизпипаност няма. Всичко в името на господаря, на когото трябва да служиш. На господаря, на който следва да предоставиш собствените си морал и схващания, да оставиш действията на него, за да си сянката, която да бди и  го подкрепя под нападението на слънцето и деня.
Пътуването на Стивънс в света на „обикновения” англичанин, на делничния човек го убеждава, че този свят не е неговия. Че неговата същност е пречупена през призмата на резервираността и чувството за дълг, водещо до крайни и строги решения към самата личност. Но пък го учи на човечност. И именно там се поражда антагонизмът между схващанията за чест и човешко. Емоциите избуяват, макар и тихо, елегантно, загатнато. Неизживяната любов от миналото се изправя лице в лице с яростната съпротива срещу промените. Защото ,,човек не бива да се вглежда в добрите си качества. Човек носи отговорност за пороците си, а не за добродетелите си.”, както  пише Константин Павлов в своите записки*.
Пороците на господаря са и пороци на служителя. А опозореното име на бивш господар на Стивънс, подкрепил нацистката партия в края на живота си, тежи като камък на шията. Остава алена буква, която забранява всякаква радост. Но поражда въпроси:
“Не мога дори да кажа, че сам съм извършил грешките си. И ето сега се питам – какво достойнство има в това?”.
Езикът на Ишигуро съчетава по рядък начин японската пестеливост с английската сдържаност. Лишена от драматизъм, педантична в своите детайли, тази история венчае читателя с тъгата от достойно понесения крах след самоанализа. Усещанията на героя са изложени логично, изцяло спокойно, въпреки вътрешните бури, но оставят дълбоки резки в съзнанието, тъй като пораждат противоречиви емоции – от ирония, през възмущение до съчувствие и възхищение. Романът предлага нов свят, нова тема, отдалечена от българската народопсихология.  Леко наивен, краят все пак не разочарова. Преживяното от Стивънс се превръща в личен опит на читателя, а съмнението в собствените убеждения се оказва посято.
Оформлението на издателство „Лабиринт” с удивителна точност препредава меланхолията на четивото, а преводът на Правда Митева е съхранил атмосферата на дистанцираност и минималистичност.
„Остатъкът от деня” на Казуо Ишигуро е образцов роман, който няма да стане историята на живота ви, но пък може да се окаже нужният тласък към преосмисляна на миговете на деня и делата и целите, с които ги обвързвате, а да го четете в остатъка от деня си, по време на залез, ще бъде едно удоволствие, спрямо което съвестта ви не би посмяла да се бунтува.




*Павлов, К. „Записки 1970-1993”.


Други мнения виж тук:







           



           


неделя, 15 февруари 2015 г.

Нов Льоса в "Герой по неволя"

         Противно на всички правила на писането на есе/ревю/статия ще ви попитам два много важни въпроса, основополагащи за по-нататъшното четене на долното. А именно: помните ли сержант Литума? А капитан Силва?
         Ако сте фенове на Марио Варгас Льоса няма как веднага да не се сетите за кого говоря, защото романите на испанско-перуанския автор са изградени на базата на доста ярки персонажи, които повеждат читателя през множество лабиринти и отразяват красивите, но често и гротескни фабули на ежедневието.
         Литума и Силва  са двама любими герои от това далечно и близко битие на романите му, които може да срещнете отново в „Герой по неволя“ (ИК „Колибри“, 2015) – последното произведение на Льоса, излязло на българския пазар, а до момента и може би най-оптимистичното в рамките на цялото му творчество.
         „Герой по неволя“ ще завърти вашия февруари и ще го замести с топлината на Перу. Ще се подиграе на европейската ви култура и ще ви сблъска с друга непозната действителност (или поне добре прикрита).
Фелисито Янаке е скромен собственик на транспортна фирма, който най-неочаквано получава мистериозна бележка от банда, която обещава да гарантира сигурността му, стига той да заплати поисканата от тях парична сума. Шокът на Янаке от факта, че става жертва на изнудване, е огромен и пробужда у него спомена за бащиния съвет никога да не се оставя да бъде мачкан. Подадените жалби в полицията не помагат, заплашителните бележки следват несклонимия Фелисито навсякъде, а предупрежденията на личната му „врачка“ и стара приятелка се разтилат като черни облаци, вкопчили безоблачното небе на предприемача.
Междувременно, някъде на същите географски ширини в Лима Исмаел Карера, влиятелен собственик на застрахователна компания, готви план за отмъщение срещу алчните си синове чрез сватба със своята метреса.
Полифонията в романа загатва неизбежното преплитане на съдбите на тези двама мъже, а криминалната интрига се разкрива поетапнно и остава неразгадана почти до края на романа.
Образите на главните действащи лица са стегнато развити. Емоциите и вътрешните им светове са предадени хладно, но реалистично.  Читателят се запознава със ценностите на мъже, изградили своята личност около оста на  непримиримостта към потъпкването и неуважението на свободата.
Езикът на Льоса е ежедневен, но същевременно с това интелектуално дистанциран. Метафорите са простички, думите понякога гравитиращи около цинизма, но в крайна сметка издаващи богата обща култура и премереност.
Това, което може да ви отблъсне от Льоса, са именно лекият поглед отвисоко и мудността на сюжета към средата на книгата. Прекалено разтегнати или прекалено обстойни, главите се нижат в един град на хаоса, в който читателят се чувства захвърлен, самотен, леко неудобно и същевременно с това изключително подразнен от това своеволие на автора да го остави сред тази банда хора.
В крайна сметка, обаче, ако досегашните книги на Льоса не са ви харесали поради мрачния му поглед към себеподобните, „Герой по неволя“ има огромен шанс да ви върне към него, тъй като из страниците й се прокрадват надеждата и вярата в човешката воля и сила. Неочаквано Льоса за пръв път застава зад гърба на своите персонажи, отстоявайки правото им да живеят пълноценно, издигайки ги до нивото на тихи герои, които заслужават своето място в пантеона на историята. А криминалната нишка прави творбата по-бързо прелистваща се в търсене на въпросите „Кой?" и „Защо?"
„Герой по неволя“, макар и да ми се щеше да беше излязла под друга корица на българския пазар, е значим роман по своему, съчетавайки по уникален начин присъщите Льосови хладнина и рационалност, ирония и подигравка към заобикалящата ни действителност с убедеността, че все още денят има своите ценности, спасяващи ни от  лудостта.

         

понеделник, 9 февруари 2015 г.

Mноготочието на един лондонски квартал в „NW" oт Зейди Смит

NW oт Зейди Смит (ИК „Жанет 45“, 2014) завалява тихо и задушаващо. Подобно на лондонски дъжд. Първо поетично погалва, а след това изпраща по мисловни улици, по които читателят не е подозирал, че ще тръгне.
И все пак...
NW не започва с дъжд.
 NW e пощенският код на северозападната част на Лондон, където „угоеното слънце се помайва край високите антени...“ и където „всеки знае, че не може да е толкова горещо“. NW e и домът на Лия и на нейния съпруг Мишел. Както и на нейните приятели и неприятели. NW e ,,внушително възвишение“, непознато за световната литература, а историите, които скрива в себе си, са дълбоки пещери, в които надничащото читателско любопитство в повечето случаи остава непосилно.
Аз никога не съм била в Лондон за тези ми 23 години. Затова романът ми се стори труден и чужд в началото. Имената, малките офиси, уличките, сергиите, вестниците с чужди имена. Всичко това ми бе непознато или смътно понятно от разказите на приятели, които живеят там. Но същевременно с това ,,NW“ е и роман, превръщащ в изследовател. Не само на английския ареал, но и на индивидуалността на героите. И притежаващ нещо, което го направи мой  личен – поетичността на езика на Смит.
Страница след страница погледът на читателя се разфокусира. Мислите на героите се преплитат с действителността – границата между тях и обозримото се размива, случките от ежедневието губят своите контури и единственото, което поглъща вниманието е ефирността на атмосферата с всичките й цветове и аромати.
Героите на Смит са носители на вечното търсене на смисъл в човешкото съществуване, на поетапното осъзнаване на несъвършенството на човешкия живот и на ясното наслагване на добро и зло в съзнателно и несъзнавано.
„Не са добри хора. Не са достатъчно почтени дори да бъдат хора, които не се притесняват да бъдат добри хора.“
В тази книга център е не читателското внимание, дори не и битието на персонажите, а странстването на думите. Наполовина завършени мисли, звуци, картинни описания. Страниците на „NW“ са многоточието, което оставя отворен въпроса за неблагодарното човешко време. Те са и гръбнакът на повторението на битието.
За да четеш NW ти трябва търпение. Езикът е поетичен, структурата типографска и скоковете във времето и пространството могат да се окажат изнервящи за читателите, които не са свикнали да плуват в свободни морета от думи без ясни правила и логични контури. Асоциацията с Джойсовия „Одисей“ е неизбежна, макар че „NWe далеч по-четивна и разгадаема.
В крайна сметка, обаче, романът на Зейди Смит постига своята цел – да те приучи към търпение и към живеене едновременно. Това не е разказ за едно приятелство, а по-скоро съзнателно неправене, за да се отсеят гледките на един дишащ квартал с неговите битовизми и екзистенциални окови. За да се зададат въпроси за съществуването просто, ясно и въпреки това категорично. Признавам, че навярно съм по-впечатлена от тази й книга, ако трябва да я сравнявам с „Бели зъби“ (ИК ,,Жанет 45”, 2014), която макар и по-забавна, последователна и социално мащабна, не предизвика у мен такова задъхване, каквото „NW”.
Огромен респект и към труда на преводача Невена Дишлиева-Кръстева, която още с предговора към книгата (макар и навярно без да иска) издава любовта си към нея. Интимност между преводач и произведение личи и по-нататък, където всяка дума намира точното си място след избор от редица синоними конкуренти и заема мястото си в мрежата от словосъчетания, съществителни и глаголи, изграждащи дишащия организъм на Лондон. Макар и да не съм разгръщала оригинала на книгата, този превод е достатъчен, за да ме увери в развитието на Смит като автор и мащабността на труда й.
Пъстра мозайка от съдби без събитийност, „NWe жест, движение, ключ към бездната на човешкото съзнание. Как живеем, как говорим, как обичаме и докъде се разгръщаме – всичко това Зейди Смит разказва в едно многоточие от 395 страници. А нюансите му са повече, отколкото човек може да понесе. Защото... „ако Лия Хануел кажеше, че цветето е синьо, а Кийша Блейк също кажеше, че цветето е синьо, как биха могли да са сигурни, че с думата „синьо" описват едно и също явление?"


сряда, 4 февруари 2015 г.

Извисяването по пътя надолу с „Лавина"-та на Блага Димитрова

Tрудно е сама да се откажа от образите. Трябва времето да ме засее, да ме подслони под облаците, да ме прелети, подобно птича сянка, замърсила езерото. Миг спокойствие и предизвестие преди лавината на мислите да ме завърти в бясната центрофуга на спомена от една книга-живот и една книга-смърт.
         Тялото ми – като птичка. Хвърковато, леко и превило се под напора на меланхолията.  Във главата ми пак крача бодро в планината. След дружината. Броя на ум – една, две, три. Само няколко стъпки още нагоре. Аз съм Дара. Дара Непокрната. Дара Вироглавата. Не мога далеч от групата. От подвига.
         По пътя на „Лавина“-та на Блага Димитрова (преиздадено, ИК „Хермес“, 2014) няма води, които да се плъзгат змиеподобно, няма Господ, който да говори с хората. Има само оголени чукари човешки страхове, трепети и страсти. В една планинска дружина сякаш малко можеш да побереш, а от нея сякаш стърчат краката и ръцете на целия свят.
         „Всекиму лавина според темперамента.“
         Препрочитам тези страници за пети път. Зная пътя нагоре и пътя надолу почти наизуст. Предвиждам думите, издишам преди героите въздишките. Винаги когато непосилната лекота на битието ме налегне, винаги когато животът ми се плези по най-непочтения начин, имам нужда от допълнителното и съживително стискане за шията. Защото писането на Блага Димитрова е мъчителна извисеност. Може би това е първата дума, която идва на устните ми, когато я чета. Извисеността на тъгата, извисеността на духа са омнипотентният малък бог, скрит в поетиката й. Твърде емоционална, твърде метафорична за някои, тази авторка е блестящ пример, че драматичните сблъсъци и промени могат да бъдат описани с тиха обич към света и всяка сричка може да обещава спасение по човешки.
„Диря остава, когато се върви по неутъпкано.“
         Да пишеш за любима книга като цяло е опасно начинание. Особено когато трябва да опишеш в кратко  резюме нещо голямо и всеобщо. Защото „Лавина“ е роман, оплел различни поколения в мрежите на своята универсалност. Група млади хора потеглят на поход, на мисия в планината. Те са алпинисти изследователи, готови да жертват спомените, близките си, градския си живот, удобството на столовете зад бюрата за дъх свобода. Дори и бил той последен.
         Всеки един от героите има своето конкретно място, а като зъбци на колело заедно те представляват едно пепетуум мобиле. Найден, водачът, Присмехулникът, радист, Деян, отсъствуващият, Горазд, Зорка, Асен, Философът, Поетът, Бранко, Скулпторът, Зиморничавият, Слав, операторът, Рад, Мълчаливецът, Димо, Момчил, Суеверният, Андро, Дара, Никифор, Амбициозният са персонажи, с които допирате погледи още пред огледалото. Навярно се разминавате с някои от тях и на улицата. Заедно представлявате зрънца от обществото. Заедно се сливате в едно цяло, без дори да го знаете, в Ние-то, което остава. Но за групата нищо не остава скрито. Горе, в планината, тези междуличностни връзки стават още по-осезаеми, разтварят се в разредения планински въздух и раздират дробовете или ги разтварят широко за по-свободно дишане.
„Трябва да се научиш да се браниш от стръмното! Гледаш: скала, препречена пред тебе, и спираш. А не знаеш, че скалата е също път. И то най-прекият и най-щедрият - ще те възнагради за усилието с най-красивата гледка, невидена от никого!“
         Романът на Блага Димитрова залага на опростения стил и на кратките изречения. Съществително и глагол. Насеченост на речта, като прорез, пукнатина в леда или одраскване по кожата на езеро. Но това е роман-философия, роман-психология, защото изследва дълбините на човешката душа там, където тя би трябвало да се намира най-високо и най-близко до слънцето:
„Можеш себе си да загубиш, но да не загубваш височината!“
И именно тази стилистика характеризира най-точно категоричността на автора: смъртта се превръща в окончателна присъда за нов живот на мястото, на което почвата под краката е най-несигурна и пропуклива.
„Човешкият живот в крайна сметка е едно поражение.“
„Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние. Ние сме, когато станем своята противоположност.Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си. Ние сме онова, което прави от нас любовта.“
         Героите, олицетворение на Сизиф, поемат към високото, снегът помита цялото изградено групово Аз, всички мечти и копнежи отново към тленното, градското, човешкото, към страховете, въжделенията, съперничеството, но духът и целувките на смъртта и на любовта пришиват нови криле.
         Още дълго мога да пиша, но подобно многословие е като камък, хвърлен срещу зейналата паст на снежно торнадо. След тази лавина читателят излиза пречистен, прероден. Сянката е преминала над езерото и дори да е докоснала водите му, хармонията е възстановена. Белотата е опазена чиста въпреки незабравките, срещнати по пътя. И как инак. Човек трудно би могъл да се откаже от образите, когато е бил част от групата. Той остава безименния 18-и член, който се е научил да пада. За да се изправи на друго място.  


Други ревюта четете на:
        


вторник, 3 февруари 2015 г.

7 хайдути и едно магаре от детството на Бранислав Нушич

         Eдин от най-ранните ми детски спомени е как отивам до библиотеката и се впускам в неистово търсене на нови заглавия. В паметта ми са картографирани редица от вечните класики на издателство „ПАН“, сред които един слънчев ден попадна и автор, обичан, както по-късно се оказа, и от майка ми, и от баща ми, и от баба ми, и от дядо ми, и, и...
         Трябва да призная, че подобно единовкусие в дома ни е рядкост, тъй като моето семейство, подобно на други животни, се отличава с изключителна вироглавост, пропила родословното дърво от корените, та чак до листенцата, сиреч аз, сестра ми, братовчед ми и 2-3-ма такива, които не съм виждала от години, но дълбоко вярвам, че разпръскват ината и „уникалността“ си из българските земи. Ето защо предвкусвам богато угощение, когато след малко им предам страхотното издание на „7 хайдути и 1 магаре“ от Бранислав Нушич с илюстрации от Дамян Дамянов, излязло наскоро под логото на издателска къща Ciela и в превод от сръбски на Ася Тихинова-Йованович.
         Началото бе с „Автобиография“, а сега, 13 години по-късно, чета предислова на дядо Нушич и се усмихвам:
„ а това ще рече, че в тази книга се разказва за живота на едни деца, които са дядовци на днешните дечица.
         Ако тази книга няма с какво да поучи малките читатели, вярвам, че ще има на какво да се посмеят. Може би, най-много на мен...“
         И дядо Нучиш е прав, защото патилата на седемте юнаци – Жика Кръпката, Миле Врабеца, Сима Глухото, Мита Търтето, Лаза Дребосъка и героят, наименован аз, – разсмиват от умиление и просълзяват с реалистичността на детските си фантазии и наивни прегрешения.
         „–   Не си си научил урока – казва учителят.
       Научих го, но баща ми ме наби преди да тръгна за училище и аз го забравих – оправдавам се аз.
       А защо те би, момче? – пита учителят.
       Не ми се ходеше на училище, а той ме караше насила!
       Така значи - казва учителят. – Е, синко, поздрави татко си от мен и му кажи, че съм го помолил като селски помияр да те ступа. Поздрави го и така му кажи!
       Ще го поздравя, благодаря!
Такъв бях аз. А само да знаете какви бяха моите приятели, с които всеки божи ден се събирахме при стария дъбов дънер.“
         Аз не си спомням да съм имала такова детство. Мен никога не са ме били заради „дреболии като счупен прозорец“, разбита врата. При мен неделята не е била „друга работа“ и не съм имала хайдушките неволи на седмината другари с невиността, с която те са ги имали. Това не прави ранните ми годни тъжни, защото и аз катерех дърветата и преобръщах диваните, играейки си на войник с Митко, Теодор Високия и Илийката. Но пък е факт, че никога не сме хващали Балкана, далече от даскалски контрол и не сме си имали магаре за другар. Признавам си, не сме! А това прави смелата дружина – седмината оставят писма на родителите си, нарамват секира и потеглят на път из дебрите на свободата, в които се оказва, че дебнат не една и две опасности. И едно своенравно...магаре.
         Различните разкази из леса, както и фантасмагориите, които раждат детските умове са преразказани от Нушич по един толкова лек и хвърковат начин, че читателят на всяка възраст се смее с глас и в очите му проблясва пакостливо пламъче (Преразказани, да, да не мислите, че той сам си ги измисля? Напротив, той почтено признава, че всичко написано е истината и само истината.) А накрая идва занданът на реалността и боя.
         „Общинският пандур се спря.
       И това магаре, и то ли е хайдутин?
       То... – започна да заеква Глухото, – да, и то тръгна с нас.
       Хубав приятел си имате! – засмя се пандурът. – Да не би случайно той да ви е Харамбашия?
       Не, аз съм Харамбашия! – събуди се гордостта на Чеда.
       Виж ги ти, моля те! Ами да, акълът ти е колкото магарешкият.
Очите на Чеда блеснаха, но осведе поглед и преглътна обидата.
       Е, хайде, водете тогава и приятеля си! – заповяда пандуринът и ние осмината – седем хайдути и едно магаре, тръгнахме пред него.“
Приключенският дух на тази книга облада и това ревю. Моля да простите Хъкълбери-Финовото ми поведение, но навярно вече се досещата, че в главата ми се въртят мисли много далеч от предстоящия ми последен изпит или работните ми странствания.
Подходяща за деца на всяка възраст, „7 хайдути и 1 магаре“ е книга, която не само разсмива, но и учи – защото, естествено, като във всяка книга поука накрая ще да се открие, а и редакторският екип, съставен от отговорни редактори Наталия Петрова и Мария Найденова, редактор Жела Георгиева и коректор Стойчо Иванов, се е справил доста добре и грешките в самата книга са минимални, за да не кажа, че няма.  Илюстрациите на Дамян Дамянов добавят допълнителна и значителна щипка авантюризъм към тези 194 страници, така че изданието да представлява един урок по правопис, граматика и красота в едно.
След като прочетете тази история на Нушич, обаче, трябва да обещаете, че на никого няма да кажете. Инак много хора ще хванат гората. Защото ще се смеят изпод бюрото в офиса. Или мъжът ви ще обърне дивана вкъщи, за да ви хване по-добре на прицел с играчката пушка непокорното куче. Ще вземем да си спомним, че сме пораснали деца. И ще ни разкрият. Всичките хайдути. Че и едно магаре.




        

         

неделя, 1 февруари 2015 г.

За живите – истината. "Мъртво вълнение" от Линда Ле

            „За мъртвите или добро, или нищо“ (бълг. поговорка)
               
„Мъртво вълнение“ от Линда Ле размъти водите на европейската сцена с номинацията си за „Гонкур“, а от една седмица раздвижва и българското книжно пространство.
         Френската авторка от виетнамски произход залага на най-сигурното нещо в този живот – смъртта, като с размах подлага на ексхумация едно семейство, проследявайки живота му след смъртта на бащата Ван.
Сюжетът започва своето плавно разгръщане именно с откровението на вече мървия Ван, блъснат от автомобил, управляван от жена му, когато е напускал дома на любовницата си.  Разказът му е простичък, той не съди, а обективно излага причините за оформянето му като точно такава личност, за поемането на живота му в една или друга посока. След неговата изповед следват хладните разсъждения на дъщеря му - бунтар и пънкар, на педантичната му жена и еманация на класицизма  Лу, както и на сродната душа Улма, която се оказва твърде късно срещната.
„Никога не съм бил бъбрив приживе. Но в ковчега...имам само едно желание: да се оправдая, да обясня ролята си в случилото се...Оставям зад себе си три жени, край които научих значението на думата ЛЮБОВ, съпружеска любов, бащина любов, забранена любов, три жени, които вероятно не съм успял да обичам както трябва...“
Въпреки че на пръв поглед книгата изглежда леко отегчителна, по-задълбоченият и внимателен читателски поглед веднага би открил още на първите страници следите, насочващи към сериозна социална тематика. За Виетнам, за Франция и за емигрантството. Построен сякаш върху огромни колони, романът на Ле залага в героите си тихото и споделено усещане за безвъзвратна загуба на твърда почва под краката; съмнението в правилността на развитието на всеки един от героите се увива около краката на разлистващия. Богатата обща култура на авторката личи по вътрешните препратки към историята, историята на изкуството, политиката и психологията. Диалозите в романа са кратки, наситени с неизказаности. А липсата на едно от звената, поддържали света на семейството, плъзва съвсем незабелязано. Първоначално с присъствието на страха, а после с мълчанието, завинаги залепило устните една към друга. Като аларма за липсващо звено в самата ни цивилизация. В макросвета, от което следват катастрофи и на микроравнище и обратното.
Историята се преде със завидна лекота, въпреки сянката на смъртта и нещастието. Всяка една бримка нечестност от живота на героите (от детството им до пагубния момент) е поднесена с изящна сдържаност, която лишава действието от драма. Животът е такъв, какъвто е. Понякога приличащ на мъртво море.
По спомени знам, че езикът на Ле на френски е ефирен и истинско удоволствие. Според мен преводачът Нина Венова по-скоро е съумяла да пресъздаде не класата на езика, а неговата непосилна лекота. С това й усилие „Мъртво вълнение“ се превръща в бързо четивен, но нагарчащ роман.
Кратък, но от самото начало сломен, този разказ няма да ви напусне. Ще ви замисли за собствените ви отношения с най-близките ви и за това дали ги оценявате достатъчно. Защото...за мъртвите или добро, или нищо. За живите – само късната истина.