четвъртък, 29 януари 2015 г.

Между цивилизацията и свободата със "Светилата" на Елинор Катън

По-скоро ще изчезнат от свода светилата,
морето ще остане по-скоро без вълни,
и слънцето ще почне на изток да клони,
изскочило от запад, щом пукне се зората…
Пиер дьо Ронсар



Астрологията (на гръцки: αστρολογία: ἄστρον, astron („звезда“ или „светило“) и -λογία, -logia („слово (за)“)) е традиционно схващане, че разположението на небесните тела  е свързано със случващото се в човешкия свят, индвидуално и колективно.  



Кръгът се завърта. „Светилата“ на Елинор Катън (ИК „Лабиринт“, 2014) влиза в мерките на историческия роман перфектно, а в същото време се оказва, че читателят е разтворил древна карта и броди по звездните цикли, за да открие забравени истини.
Началото е една зимна вечер в пропаднала изоставена пивница в новозеландското село Хокитика, когато нощта гони вътре един току-що стъпил на сушата млад мъж. Уолтър Муди заварва дванайсет души – дванайсет, колкото са и зодиакалните знаци, колкото са и апостолите. А той – тринайсетият може би ще бъде приет и ще има своята ключова роля. Защото...
Годината е 1866. Нова Зеландия е обладана от Златна треска. Нова Зеландия, която е емигрантският двор на Великобритания. Нова Зеландия, в която самотата надхвърля границите на споделеността. И злото броди из това малко общество, за да остави след себе си мистерии.
Местната блудница, Анна Уедърел, е открита на улицата полумъртва и под въздействието на свръхдоза опиум. Най-богатият златотърсач Емъри Стейнс е изчезнал безследно, а последният човек, който го е видял, е Анна. Връзките се преплитат и когато Алистър Лодърбак, кандидат за представител на областта в парламента, открива трупа на саможивеца Кросби Уелс, за когото никой не знае нищо, освен че преди смъртта си е подписал като свидетел обещанието на Стейнс да даде на Анна две хиляди лири, а Уолтър признава, че окървавеният призрак на Стейнс броди на борда на кораба, с който е пристигнал в Хокитика.
Въпреки всичко горепосочено „Светилата“ не е нито криминален, нито приключенски роман. Това е книга за обществото такова, каквото е – фрагментирано, подобно на мозайка и винаги разкъсано между първичния закон на джунглата и цивилизационния морал. На края на света, емигрантите са призовани от дивото, изкушени от свободата, но и оковани от предишния си живот в рамките на един закостенял и различен социум. Минало и бъдеще се намират в неизменна битка, подобна на тази между доброто и злото в приказките.
Особеността на структурата на тази книга, както и обемът й налагат много внимателно и съсредоточено четене на първите 200 страници, защото всеки герой се оказва важен и неговата роля в мистерията се променя динамично. Символиката на числата, на имената препраща към подредбата на планетите и всяко едно действие сякаш има предначертан път. Четенето на „Светилата“ е своебразна схватка със страниците. Макар стилът на разказване на Катън да е лек и бързо четивен, читателят винаги е надигран, винаги знае по-малко и се нуждае от помощ, загубен сред огромната шир на Нова Зеландия от XIX век.
Паралелите със слънчевите/зодиакалните знаци добавят един паралел, по който аз подхлъзнах толкова много пъти, че това допълнително забави, но и запали четенето ми. Астрологията на Катън е далеч от хороскопите и псевдонауката. Това е астрологията, която просто дообяснява психологията на героите. На светилата и на историята на света.
Исторически, приключенски, мистериозен и психологически, „Светилата“ от Елинор Катън са предизвикателно четиво, обладаващо с размерите и сюжета си. Прекрасното оформление на ИК „Лабиринт“ и звездните карти, които са приложени, преводът на Владимир Молев, който определено е имал една нелека задача, са допълнителен плюс, който заслужава адмирации.
Кръгът се завърта. „Светилата“ ви зоват.


Друго мнение:
http://knigolandia.info

               


сряда, 28 януари 2015 г.

На един живот разстояние с "Превъртане на светове" от Георги Рупчев

"Поезията е инстинкт за неприспособимост."
Георги Рупчев
Toй винаги е бил на един свят разстояние.

Аз не познавам Георги Рупчев, срещнах се с поезията му твърде късно – в ранните ми студентски години (забележка: сега те са на година от края си). И може би така е най-добре. Защото в мен са живи спомените от уроците по литература, в които ни повтаряха как лирически Аз НЕ Е равно на поет, преживяно в стиха не значи съпреживяно от автора. По-късно, навлизайки в т.нар. литературни среди и запознавайки се с наши съвременни творци, се убедих в горното. В някои случаи не вярвах, че чистотата на стиха може да отговаря на показаната ми човешка прозаичност. Да, така е най-добре. Защото Рупчев за мен сега е Свръхчовекът, който не познавам.
„Превъртане на светове“ (ИК „Изток-Запад“) се появи на края на 2014-та година. Тази стихосбирка изпълзя сред новоиздадените книги на рафтовете на книжарниците тихо и достойно по случай годишнината от смъртта му, за да остави нужната следа към следващата среща с Рупчев. И откровено казано, не вярвам, че ако човек се е докоснал веднъж до него, не би пожелал повторно губене из тресавището на стиховете му, макар и „страшното да започва едва с красотата“*

Красиво бе това тресавище, когато
отби от пътя със пейзажите банални.
Следобедът бледнееше в пустеещото лято
и сякаш никой никога оттук не бе минавал.

Красиво беше и когато те повлече
надолу - и разбра, че е завинаги,
че пътя ти назад завинаги пресечен е,
но беше толкова красиво...

Красиво е сега, когато имаш още малко
да вдишваш тежката му влага и да го погледаш.
В изчезналите твои стъпки друг на пътя спрял е
и - без да знае - може би ще те последва.

А то ще е красиво и когато си потънал -
ти няма да предупреждаваш за опасност.
Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,
проникнал в третото убежище на красотата.

1981 г.
„Тресавище“

Поезията на Рупчев е определяна като поезията на чезненето. Като бунта на Човека и непримиримостта му  със света.

Тя продължава до ръба на огледалото
и там се отразява и изчезва.
Из стаята той често ще е обикалял
и е разтребвал безполезно,
въртял се е на празни обороти грамофона му,
светът се е въртял като изтъркана мелодия,
стопанинът понякога излизал на балкона
и гледал от дванайсетия етаж надолу,
тиктакал у будилникът, кафето е възвирало
и вятърът е ровел в разтворените страници,
небето сменяло боите си, а той е сменял ризите,
играел с котарака, в съня си се е стряскал.
И тази вечер сигурно той дълго ще е пушил,
седейки във креслото си,е слушал радио
и гледал как мъглата от Витоша се спуща,
а виното на малки глътки му се е услаждало...

Това е стаята, леглото е приготвено. Отвъд стената
мълчи градът, а също и безкрая.
Мълчание, което е забравил в бързината
напусналият наемател.
        
         Но поезията на Рупчев за мен е и един огледален образ, едно обещание за нов живот. Онова забравено мълчание, което е изшепнало магията за завръщане към социума, любовта и живота, които никога не са били.

1.
Беше голяма земя,
до която едвам се добрахме.
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна.
Тук е, тогава си казахме, тук е - и спряхме,
и заличихме следите, преди да навлезем.

Повече бяхме
все по-малко оставаме.
Често изчезва по някой, но нали за това бяхме тръгнали.
Най-напред с къси почивки, а после до капване
там вървяхме по тази празна голяма земя от безмълвие.

Всеки сам в свойта тайна изчезва
и ние не питаме де се е дянал.
Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?
Още бродиме там -
още хора, но вече без сянка,
още бродещи, но неоставящи диря.

Тъй вървяхме
по тази празна земя на миражи
и един по един си избирахме място и мисия.
Откъде сме дошли, сме забравили даже,
а какви сме били, е опасно да мислим.

Все по-малко оставаме,
а не сме и очаквали инак.
Инак все повече ставаме,
а така и очаквахме.
Ние сме двойни, тройни, четворни, петорни -
каквито ни скимне
в тази празна, голяма безмълвна земя,
където оставаме.

2.
Това е мястото,
избрано от мен безмълвно място.
Тук цялото небе безмълвно във пръстта се впива,
безмълвно облаците се изтягат по земята
и целият простор изпълнен е от мрака на тревите.

Оттегля се пространството
и изоставен в неговата тайна,
един след друг напускам себе си,
един след друг се връщам друг при мене.
По празната земя,
в безмълвието
другите отминаха и още отминават,
вглъбени в премълчаното,
в голямата земя вглъбени.

Тук аз извършвам
всички неми ритуали на забравата,
в които сам се посветих,
в които ме заклеха.
Тук,
от безмълвието призован,
безмълвието призовавам,
заклевам го
и вслушвам се в безмълвното му ехо.

Тъй затаява себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестове, чийто смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.

Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.

1982-1983 г.                  
„Голямата земя“

Нещо повече, тази поезия е разтварянето на света в човека, в лирическия, пътуване отвън-навътре и отстраняване на душата от нечистото. Изгарянето на станиолчета. 

„Изгарят в бледа
ацетиленова панделка
килограми надежда
и любов
контрабанда.“

Модернистичният похват на Рупчев е тих и мълчалив, но въздействието върху възприемащия е по-силно и от това на най-мощния бунт. Защото това е съпротивата на мъдростта, на елегията, която се е помирила с тъгата в себе си.
Фрагментарността на реалността се обединява в едно – в търсенето на повече, на другост. И световете се превъртат до полуда. До засичане и до изказване на недоизказаното.
Броденето из пространствата на поета невинаги са приятни. Те са стъклени и чупливи повърхности, а пропукването им обрича на вечно присъствие в дадена бездна несъвършеност.
Чезненето е най-мощното оръжие срещу злото там, където тишината лекува.

Те са тихи в снега, а въжето се плъзга, усуква се,
после качват бюрото, хладилника, двата бюфета…
(„Пренасяне“)
Моторът спря,
моторът спря и ни обхвана тишината.
„Привличане“

„Превъртане на светове“ е последната книга, която си купих през 2014. Защото като огледало на стената отразява последните ми 4 месеца от нея. В които трудно ме побира този свят, а и той не се събира в мен. Рядко така отявлено агитирам, но ако искате да се убедите, че в България добри поети има, прочетете Рупчев, прочетете някой от преводите му. Тя ще се превърне във ваша дреха, ще ви обгърне с мекотата на думите си и ще ви надраска с темите си, за да ви припомни, че сте живи. В някой свят. В който и да е свят. 
 След препрочитането на тази стихосбирка днес отново завъртам света си и си шепна: до тебе съм, на един живот разстояние.



*Р.М.Рилке


понеделник, 19 януари 2015 г.

Поезията, без която не можем – „Ябълката на Сезан" от Йосип Ости

                Aко мигът е краткостта, без която не можем, то поезията на Йосип Ости в „Ябълката на Сезан“ е светлосянката, без която животът е просто бледносмъртен.
         Прекрасното издание на ИК „Панорама“ ( впечатляващ превод на Людмила Миндова) излезе на българския книжен пазар през 2012 година и от тогава гали окото с естетически издържаната корица, дело на Капка Кънева. Своебразният „Мислител“ ала Роден, застинал хартиено на нея, не само предвещава отварянето на портите на ада и битието за читателя, но и предопределя отронването на хиляди картини от един и същ пейзаж.

Тялото на човека
падна в пръстта. Викът му
в небето.
                        (превод: Людмила Миндова)

         Изпод перото на Ости „жива е мъртвата клонка“. Любовта е обречена на безсмъртие, когато е придружена с отсъствие, а психологическите пространства на всяка една от частите, обхванали стоте страници в логична примка, се забиват иглоподобно в гласа на читателя.

Спя сам. А ти все още
придърпваш юргана
към себе си.
***
Не се виждаме
и не се чуваме. А аз
те обичам.
***
Одисей и
Пенелопа съм. Скитам и
тръпна в надежда.

         Парадоксите и афоризмите в кратките хайку-форми или скрити в гръбнака на свободния стих пресичат линията на сърцето върху дланта на четящия. Поезията на този босненско-херцеговински автор е едно премерено и изтънчено приемане на живота такъв, какъвто е, а именно неизменно свързан със смъртта. Подобно на ябълка на плодоносно дръвче човекът на Ости се ражда, развива, трепти под слънчевите лъчи на дифузната любов и се отронва от света по един естествен начин.

За теб казах най-напред, че си дифузна,
макар и да не знаех сам защо го казвам.
Сега, когато няма как да те докосна,
когато няма как и да те видя,
когато като светлината си навсякъде
разпръсната край мен, сега разбирам.

         Топли и чисти, думите милват тъгата, завиват я с дрехата на взаимността. Светлосенките на танца между миналото и бъдещето са най-приказния разказ преди сън за душата, понесла своите дневни загуби.

СТИХОТВОРЕНИЕТО Е КАТО ЛЮБОВТА: ИЗПЛЮТА ХРАЧКА КРЪВ,
ИЗПЛЕЗЕН ЕЗИК НА СМЪРТТА
непрекъснато се целуваме
като удавници
които
един друг
се спасяват с изкуствено дишане
***
жива е мъртвата
клонка, щом на нея пее
влюбен кос
АКО И ЖИВОТЪТ Е УЧИЛИЩЕ, ДА ИЗБЯГАМЕ
И ОТИДЕМ НА КИНО
все едно е
дали ще ни пратят в рая или в ада
при всички случаи можем да разменим
табелите с надпис на входа.


         Поезия, която си припомням през годините и в която винаги откривам нов смисъл. Нова картина. „Ябълката на Сезан“ е просто мигът меланхолия и мъдрост, без които читател като мен не може. А може би и като вас.

понеделник, 12 януари 2015 г.

„Отклонение" на Блага Димитрова – споделеното разминаване

            „паметта има винаги тъга по изгубеното. А тъгата е поезия.“ 

         Няколко дни бягах от една книга и от описването й в този блог. Оплаках я предварително, защото подозирах сюжета й. Подозирах ефекта й. И въпреки това тя ме застигна неочаквано – като лятна буря.
         Блага Димитрова е един от стълбовете на българската литература за мен. Представям си я много самотен човек. И не говоря за биографичните й релси. Отклонявайки се от тях,  я виждам сияйна. Като онези хора, които са самотни заради метавиталността и заради вътрешната си поезия. Понякога се чудя от кой тип самота е страдала. Защото самоти всякакви – кръгли и блещукащи като слънцето; тихи и гладки като надгробна плоча*. Ако изкажеш на висок глас самотата си, вече не си самотен, но когато я напишеш, просто я споделя:
 „Нямам друг начин да продължа искрата време – проблесналия и отлитнал миг. Освен да я разтегна в слово. Да реставрирам сянката на мига чрез слово. Да стигна до граничната точка на времето и да я превърна чрез думите в безграничност. Мигът е ням. Той иска да проговори, да извика, да прогласи света, че е бил, че е съществувал. Аз слушам настойчивия вик на миговете. Думите са времето, което ние владеем.“ 
         
„Отклонение“ (ИК „Хермес“, 2014) е вятърът, който ме събра отново със самотата на Блага Димитрова. Този роман е кратък спомен за разминаването. За любовта и пресечените пътища, превърнали се в ранени змии вместо в път*.
         Неда и Боян са двама млади студенти, живеещи през 40-те години на миналия век. Време след бомбандировките. Време, в което ,,нищо не можеше да остане скрито-покрито. Живеехме на групи. (…) Гласно мислехме. В общ ритъм бързахме.“ Време, в което любовта е срамежлива трепетлика.
         Боян е сериозен, Боян е забързан, сякаш е готов да изпусне удоволствието в името на задачите, които има да свърши. Неда е вятърничева, чувствителна и винаги засмяна. Бъдеще и минало се срещат в превратна точка. След която животът не е същия.
         Ретроспективният похват е началото на края на книгата. Неда пише своето писмо до Боян – вече възрастния Боян, с когото съдбата я среща случайно.
         „Казват, че припомнянето е измисляне на миналото.“
В „Отклонение“ най-важното е запазването на пламъка на спомена. Споделените летен ден и път към София на двама възрастни възкресява младостта, която не търпи ограничения. Младостта, която иска своята показност във време, в което тя е забранена.
Тази стаена любов, неосъществила се, увиснала като телефонна жица – своебразна връзка между Неда и Боян – превръща студентския им  романс в поезия. А носталгия по едно такова преплитане на животи навярно дреме у всеки читател.
Езикът на Блага Димитрова е поетичен, ежедневно-меланхоличен, оставящ усещането за летене и тиха радост, заровена някъде в прегръдката на меланхолията. Сюжетът не е важен. Не буквалният прочит на историята издига „Отклонение“ на висините на четивата, които смачкват и окриляват, а краските, които му придават мистичността и вълшебството, които притежава. Писателката рисува с елегантни щрихи образите си, картините оживяват, героите стават близки, интимни с четящия, а атмосферата е толкова реалистична, че прилича на плахата прощална прегръдка на една любов, която убива.
Боли ме една жена по цялото тяло. Защото тя ми носи радостта от мечтаенето и споделянето на светове, но и която ме осъжда на поне едно преобръщане на душата ми и пренаписване на стари рани. Но... „всекиму лавина според темперамента.“ В случая тя се оказа едно „Отклонение“.


събота, 10 януари 2015 г.

Най-синьото на синьото в ,,Синята брада'' от Амели Нотомб

            Едно от най-хубавите неща, които ми се случиха през последните години, бе стартирането ми в света на книгите на издателство ,,Колибри’’. Не си мислете, че нещата винаги са розови или безпроблемни. Но има моменти, в които щастието е константна променлива. И ситуацията граничи с най-синьото на сиьото.
         Такова щастливо и гордо начало имах в началото на 2015-а година с излизането на ,,Синята брада’’(ИК ,,Колибри'', 2015) от френскоезичната авторка Амели Нотомб. Тези, които ме познават достатъчно добре, знаят, че в ексцентричната й и чудна вселена се чувствам удобно и на място. А да се чувстваш на мястото си, е много важен фактор за задъхването на потенциала и възможностите.
         Без да ме заклеймявате в евтин PR и реклама, на абзац трети в това ревю изповед, ви препоръчвам да прочетете този мъничък роман приказка. 121 страници ще отнемат 40 минути от вашето време, но ще ви дадат достатъчно поле за размисъл за религията, съвременните техноологии, липсата на лично пространство и на фона на това нарастващата алиенация и самота, любовта и какво (не) знаем за нея и изкуството като опит за докосване до вечното.
         Смъртта е функцията, която природата е измислила, за да наподоби фотографията.
Хората пък са измислили фотографията, за да хванат прекрасния миг на смъртта.
         Дон Елемирио е той – мистериозният аристократ, затворил се в огромната си къща, който  дава стая под наем. Около него се вие като змия сянката на трагичната и абсурдна смърт на родителите му и на изчезналите осем предишни наемателки на стаята. Въпреки това, неизвестното привлича редица потенциални наемателки на интервю.
         Сатюрнин Пюисан се оказва избраницата, без да е искала да участва в надпреварата. Или именно защото не знае за славата на бъдещия си наемодател. И така започват съвместното живеене, пиенето на шампанско и вечерните диалози. Единственото условие – никога да не пристъпва тъмната стаичка, въпрос на аристократично доверие.
– Какво може да преподава в „Екол дю Лувр“ белгийка на вашата възраст?– Нали щяхте да си ме измисляте.– Експерт сте по Кнопф. Преподавате на французите изкуството на Кнопф.– Добра идея. Обичам този художник.– Сякаш той е рисувал лицето ви.– Преувеличавате.– Не, вие сте хубава като творение на Кнопф. Представям си ви с тяло на гепард. Би ме очаровало да ме погълнете.– Не ям какво да е.– Искате ли да се омъжите за мен?
Сюжетът буквалистично следва линията на приказката на Шарл Перо, но интерпретацията е нова, смела, интелигентно и забавно поднесена. Диалозите са скорострелни, като един Blitzkrieg на осторумието,  а персонажите на Нотомб – плътни и решени да разгърнат по естествен начин знанието си. Леещото се шампанско е естетическо намигване към световните схващания на стойностното, на лукса, на изисканото, а тъмната стаичка – на личното, невинаги красивото, но аристократично и достойно приетото.
На един дъх. Като чаша добро шампанско или вино. ,,Синята брада’’ от Амели Нотомб се оказа прекрасна прелюдия на един дъх към новата 2015. И аз се радвам, че изпод черната й корица успях да намеря  забавно-сериозна трактовка на света без смислова натовареност и без претенция. Но с размах.



П.П. Спотелям и трийзъра на ИК ,,Колибри’’, дело на оператода Дамян Димитров, покрай който паднах неведнъж или два пъти по заледените стълби и получих не една или две синини. Но за това, някой друг път.

Още ревюта:


вторник, 6 януари 2015 г.

"Гьоц и Майер" на Давид Албахари – Гьоц, или Майер, и механичността на ужаса

         ,,Смъртта тежи. Смъртта има тегло.“

     

         Вината е феномен в психологическото пространство, който покълва по-често при жервата, отколкото при отговорния за съответното вредоносно деяние. Вината у виновника е мъртва. А колко тежи нейната смърт остава въпрос на въображението.
         В „Гьоц и Майер“ на Давид Албахари (ИК „Панорама“, 2014) въображението  на петдесетгодишен гимназиален учител по литература, изгубил почти всички свои близки по време на ужаса Холокоста, започва да реконструира събития, за които паметта губи спомените си. И  поема на път. С учениците. По същия път, по който са минавали стотици. Но не с училищен автобус и в името на открития урок по литература. Мислите са прегорял фотографски негатив:
         „Гьоц и Майер. Никога не съм ги виждал, мога само да си ги представям. При такива двойки  единият обикновено е висок, а другият нисък, но предвид това, че и двамата са били подофицери от СС, лесно бе в мислите си да ги видя над среден ръст, може би дори еднакво  високи. Трябва, предполагам, нормативите за прием в редовете на СС да са били изключително строги, със сигурност не се е слизало под определена летва. Единият от двамата, твърдят очевидци, влизал в лагера, заигравал се с децата, прегръщал ги, даже им раздавал шоколадови бонбони...
         Гьоц и Майер. Гьоц, или Майер. Двама германски офицери карат през Белград камион, заурер, специална изработка, газов. Правят курсове, всеки ден. Роботизираните убийци на идеологията не се различават един от друг. Нямат свои лица, нямат минало. Еднообразието ги приютява. Еднообразието на газовия камион, на липсата на жизненоважния кислод и на порозовелите лица – останалото човешко върху тялото на мъртъвците.
         Но не мислете погрешно. „Колко обича децата Гьоц, или Майер!“. Те просто са подчинени на авторитета. На придържането към правилното, лишено от възможност за отклонение.
         Сюжетът на книгата разкрива стъпка по стъпка престъплението, носещо всеобщо чувство за вина. Това е една книга за Втората световна война, която не спестява. Не спестява механиката на обиколките, на курсовете; която не спестява смъртта с цялата й присъща чудовищност, когато е насилсвена и подлежаща на нечие разписание. Гьоц, или Майер, се превръща във всеки един от читателите. Всеки от техните близки прародители от изконната човешка общност.
         По мащаби на внушението мога да сравня тази може би художествена биография с романа на Джонатан Лител – „Доброжелателните“ (ИК „Колибри“, 2008). С разликата, че езикът на Албахари е по-личен, пречупен пред насилственото възвръщане на (не)желани спомени. Биографичните бележки тук са много по-малко, погледът е приведен към ужаса на едно просто и ежедневно действие. Към ежедневието на едни германски войници, лишени от чувството за вина.
         Автентичността на имената, фигуриращи в архивите на Белград от Втората световна война, плавното приобщаване на читателя към атмосферата на ужаса, към образите на живи и мъртви, както и последвалото рязко разграничаване от героите – нещото, което затваря кръга на човешката история до орбитата на въображението, източник на човечност.
Този метаразказ е трагичен по своята чувственост и сатиричен в дълбочинността на разума си. Картините са изчерпателни и могат да предизвикат погнуса у по-чувствителните читатели. Усещането след финалния абзац е желанието за самоунищожение, предизвикано от потръпването на  кошмар, който току що е пристъпил прага на съзнанието. И една отнесеност забулва тук-присъствието.
„В този миг усещам как ме забавя някакво съпротивление, после ме разтърсва пробив и с всичка сила се блъскам в стената.“
Няма как да коментирам превода на Рада Шарланджиева, без да мога да вникна в оригинала, но прочетеното оставя впечатлението за хармонична работа между преводач и редактор. Корицата на Капка Кънева е повече от издържан антипод на съдържанието, а изданието на „Панорама“ леко и удобно за четене.
„Гьоц и Майер“ е теглото вина, от което имах нужда. И чувството срам, поднесено с неповторим стил. Безкритично приетият авторитет и липсата на човечност са разработени с такъв хуманен размах, че останах искрено изненадана, смачкана и изплюта от собствения си род. С тази книга и след „Кравата е самотно животно“ Албахари печели в мое лице верен читател и смятам да се отдам на издирване и на други негови заглавия, по възможност в български превод.


        

         

събота, 3 януари 2015 г.

Да те гони „Коломбър"-ът на Дино Будзати

         Досега сте чели за лов на бели китове ала „Моби дик“ (ИК ,,Изток-Запад“), за снаркове по Луис Карол (ИК „Колибри“). Но никога досега не сте били плячка на коломбър, наричан още калбура, калонга, калубалу, чалун-гра.
         По описанието на Дино Будзати: „Коломбърът е риба с внушителни размери, страховита на вид и изключително рядка...Незнайно защо естествоизпитателите са в неведение по въпроса. Намират се и такива, които твърдят, че не съществува.“
         В новия сборник от поредицата „Кратки разкази завинаги“ на ИК „Жанет 45“  италианският автор Дино Будзати решава да размени ролите. „Коломбър“ е книга, която ще чете вас, а не вие нея.
         Невероятна феерия от цветове обгръща още при срещането на погледа с прекрасната корица, рисунката върху която е дело на самия Дино Будзати. Преводът е на Нева Мичева, а кратките биографични сведения, поместени в началото на книжното издание, ще ви убедят, че Будзати е забавен странник, живеещ в странна страна, където...
В асансьора ще се срещнете с един незнаен генерал, който ще ви каже поуката от 1980-а. Строго поверително до господин главния редактор ще отговорите на въпроса Ами ако? и ще разкриете тайното оръжие, тоест тайната на писателя. През уикенд ще участвате в хайка за старци, в които изпреварвания ще са обичайните вечерни сюжети.
В този забъркан микс от заглавия се крие много смях, но и  философия и плач зад забавното. Будзати реди думите по кафкиански още в своите „Шейсет разказа“ (ИК „Колибри“), тук няма насекоми или процеси, но въпреки това присъда има – присъда над нехуманното, над скуката, над самотата и човешката алиенация.
Любимият разказ бе този за малкия Хитлер. Може би защото най-силно застъпва темата за човешката жестокост още от ранна детска възраст, както и за неподозираните последици от едно на пръв поглед невинно действие.
Композициите на Будзати са образцови. Той започва разказа си от делничното, близкото, за да му придаде причудливи форми, да му вдъхне фантазъм. Литературата на абсурда е авторовият бич над жестокото и пошлото, а езикът е ежедневно необичаен.
„Коломбър“ най-вероятно вече ви преследва. За да не се развие животът ви като този на Стефано Рой, пуснете го да влезе.  


         

петък, 2 януари 2015 г.

La Petite Mort с „Игра и забава" от Джеймс Солтър

Романът „Игра и забава“ (ИК „Лабиринт“, 2014) от Джеймс Солтър дефинитивно е роман la Petite Mort (букв. превод малка смърт). Във френския поетически жаргон la Petite Mort означава оргазъм – дума, която предизвиква свенливото извръщане на погледа или безпрецедентно опростяване на разговора в зависимост от изразните средства и контекста, в който е използвана.
         „Игра и забава“ ще бъде онази красива малка смърт, след която възкръсването ви ще е нежелано. Защото по своему представлява еманация на истинската еротика. На онази еротика, която е загадъчна, едновременно разголена на светлината и забулена с плащ от сенки. Онази еротика, която е учестено дишане без картина и онази еротика, лишена от грешната интерпретация на пошлото.
         Думата „оргазъм“ започва с буквата „о“ и това е може би най-сполучливото означаване на кръговрата живот-смърт, съпътстващ пътуването по посока на страстта.
         „Игра и забава“ също започва с пътуване с влак. Така и завършва. Ритмично и мелодично предвидимо. Сюжетът е простичък: разказвачът се запознава с Филип Дийн – богат американец, който е дошъл във френската провинция на почивка. Двамата се срещат за кратко, но е достатъчно тази среща да остави отпечатък в сърцето на първия. Особено след като е придружена от появата на любовната авантюра на Дийн с Ан Мари. Тук фабулата чертае нов коловоз. Разказвач се превръща в съзерцател. В завистник по онзи тих мъжки начин, при който животът спира и остава само наблюдението на чуждото, на завоюваното красиво от по-силното и така ден след ден той пресъздава в ума си любовта между двамата му познати. Солтър не потвърждава дали всичко описано е фикция, или отговаря на реалността. Но това остава без значение, защото плътността на картините е толкова гъста, че читателят сам преплита собствената си действителност с тази на героите.
         Определяна като еротичен роман, тази книга е по-скоро оптимистичен епитаф на страстта. Двамата любовници дишат във въздушен мехур, чиято стена е красива и достатъчно магично здрава да ги държи далеч от живота. До време.
         Сумрачните френски стаи, пропити с аромат на пот, тютюн и парфюм, непрестаният дъжд са едни от кукичките, които закачат това щастие и това себеотдаване на духа и тялото, дърпащи ги към края. Ан Мари е умерена, но любовта прозира в простичките й жестове. Дийн е чаровно експресивен, но несигурен. Пламъкът на страстта помежду им пламва толкова силно, че напълно естествено и по реда на природните закони след него не остава нищо.
         Невероятният стил на писане на Солтър е нещото, което прелъстява. Редуването на къси и дълги изречения, семплите диалози, плътността на емоциите задушават, натъжават и изпълват с онова трепетно усещане за част от тази игра на светлосенки.
"Накрая, разбира се, настъпва третият етап, етапът на затварянето: човек трябва да започне да изтласква света, да затваря прозорците към него, тъй като вече няма сили да осмисля всичко в цялото му разтърсващо многообразие и тогава - но към този момент той като някой поет вече ще е преждевременно в гроба, - най-сетне се появява формата на живота, която набъбва като капка, готова да се отрони."
 Страхотният превод на Владимир Молев, както и ефирното издание на ИК „Лабиринт“ допринасят за усещането за онази лекота на неизбежната тъга, последвала след върховна наслада и щастие.
Елегантен, „Игра и забава“  намига съзаклятнически за онези пътувания и ваканции, които се скриват някъде дълбоко в ежедневието ни и изплуват неочаквано, за да прорежат като светкавица с горчивата усмивка на спомена за онова мечтанно сливане, което обаче трае само миг. La Petite Mort, от силата на която тялото се извива, духът е опъната струна и след която о-то на кръговрата се завършва.


Oще мнения: