„За литературата" от Умберто Еко

ecco literatureПо-скоро gratia sui, oт любов към себе си, посегнах към „За литературата“ (изд. „БАРД“, 2015) от Умберто Еко. След разочарованието „Нулев брой“ теоритичният размах на италианския автор бе нужната разходка из гората на словото, с която да разсея лошото впечатление, оставено от гореспоменатата.  
Във фаталните 13 есета Еко успява да прониже литературата достъпно, методично и целенасочено. Този сборник е подходящ както за широката публика, така и за специалисти, защото смесва високо с разбираемо, а бележките, които оставя върху творчеството на световни величия, са безценен пътеводител за всеки, които иска да проследи пътя на думите.
 Първото есе е лекция, четена на Фестивала на писателите в Мантуа през септември 2000 г., и се отнася до функциите на литературата. В границите на тази предъвкана тема, писателят успява да помести и своята позиция за vexata quaestio oтносно предимствата и недостатъците на електронните книги, както и хипертекстовете и тяхната структура. Макар да не съм съгласна до известна степен с мнението му, че електронните издания ощетяват читателя, съм склонна да призная, че те улесняват достъпа до класики на огромен кръг от хора, което не означава, че тези произведения покълват в тях. Негласното споразумение между писател и читател, че измислицата, която човек чете е един вид действителност не трябва да се изражда в метастаза на интерпретациите – има факти, които са установени почти със силата на закон. Като например, че Кларк Кент е Супермен.
Из следващите есета се срещат имената на Уайлд, Борхес, Джойс, Данте и Ибсен, Флобер, Пруст и много други. Не са пощадени способите, които някои от тях използват, а други са логично обяснени като единствен възможен избор.
            Уклонът на италианския писател към Средновековието проличава във второто есе, посветено на прочита на „Рай“ от Данте. Според Еко „Средновековието идентифицира красотата (...). В средновековните миниатюри светлината  сякаш струи от самите предмети“.
             Еко се доказва за пореден път като ерудит, оригиналността на чийто полет на въображението жонглира не само с термини, но и с емоции. От Аристотеловата поетика той достига до постмодернизма, до преповтаряне на пророчеството на Борхес за хипертекстуалността. Миналото, включително и това на литературата, трябва да бъде преразгледано с ирония, след като не може да бъде унищожено. Това е и отговорът на постмодернизма към модернизма.
            Създаването на света предопределя стила. А „За литературата“ хвърля светлина върху стила не на едно или две величия. Проблемите на семиотиката на литературата са разгледани чрез онагледяване с примери, чрез дисекция на един шедьовър на агонията като резултат от алогичността. В дни, в които понятието за литература често се размива с медийният образ на литературата, смятам, че тази книга би била доста полезна както на читатели, така и на книжари, писатели и издатели. И макар този текст да е крайно неизчерпателен върху труда на италианския писател, ще спра дотук, за да не заплувам във водата на  рецензията, която все още има известни различия с формата, която често налага блогосферата.



Други отзиви:


Коментари