понеделник, 28 септември 2015 г.

"Koпнеж" от Блага Димитрова – (пре)чист(в)а(щата) поезия

blaga dimitrova
„Копнеж“ от Блага Димитрова (издателска къща „Хермес“, 2015) е сборник, събрал под нежните си корици най-добрите стихотворения на българската поетеса и писателка. Писани в различни етапи от творческия и житейския й път и обхващащи периода 1937–2001 година, тези стихове са хапки разговор, (не)разпукана нежност и любов към една чиста поезия, лишена от оригиналничене, фалш и показност.
 Съставител на сборника е съпругът на Блага Димитрова – Йордан Василев, като в изданието присъстват негови бележки, разкриващи любопитни факти около написването им.
„Копнеж“ не е само сбор от стихове, той е антология на красивото, на прекрасното у жената, у човека. Блага Димитрова пренася читателя в едно естетически ново пространство, което боли, но и спасява. Което е меланхолично, но и слънчево, пречистващо:

БЯХМЕ НАЙ-БЛИЗКИ
Искаш с теб да останем добри познати,
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти –
да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –
леко да се поздравят?
Устни, които се пареха безпощадни -
дружески да си мълвят?

Не, ние не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки… Затова отсега нататък
ще сме най-чужди в света.


ВСИЧКО
Имаш младост и хубост.
Цялата си една усмивка.
Даже дърветата те харесват
и те прегръщат със сенките си.
Рамото ти изгрява
като новолуние.
После – като пълнолуние.
И догде се озърнеш –
нямаш младост и хубост.
Какво ти остава?
Имаш любим и нежност.
Цялата си една тръпка.
Стъпваш по звездният свод
с тънки, звънливи токчета.
И под стъпките ти угасват
една по една звездите
като сгазени фасове.
Докато тупнеш на земята.
Нямаш любим и нежност.
Какво ти остава?
Имаш талант и воля.
Цялата си една факла.
Нощем безсънно светиш,
търсиш в тъмната пустош
нещо такова, което
никога, никъде, никой…
Тъкмо да го откриеш,
факлата гасне и пуши
и се превръща в главня.
Нямаш талант и воля.
Какво ти остава?
Имаш дете и радост.
цялата си една грижа.
Водиш бъдещето за ръчица,
учиш го да бъде послушно
и да не тича много напред,
за да бъде по-дълго твое.
Докато ти го грабне от ръката
болест, война или любов,
или безкрайният път…
Нямаш дете и радост.
Какво ти остава?
Всичко да имаш, нищо да нямаш.
Цялата да си една шепа.
Всичко да даваш, нищо да вземаш.
Да се загърнеш зиморничаво
в самота като в излинял шал,
майка си да повториш на прага,
всичко да спомняш,
всичко да посрещнеш,
всичко да изпратиш.
Всичко.
Това ти остава.
(1969, Пирин)

След „Лавина“, „Пътуване към себе си“ и „Отклонение“ едва ли има читател, който не е останал убеден в таланта и богатството на езика на Димитрова. Пречупени през тяхната призма, екзистенциалните търсения и човешки пайзажи се превръщат в неизбежно дихание, в слънчево зайче, надбягващо се със сенките.
Комплименти към издателска къща „Хермес“ за изданието, за подборката и красивата
корица, дело на Мариана Кръстева Станкова. Това е безспорно най-издържаното издание от поредицата на издателството, посветено на писателката.
Стиховете на Блага Димитрова не са перфектни, далечни на тенденциите, трайно настанили се в съвременната българска поезия, но със сигурност са обяснението, първопричината за цялата й белетристика – за погледа и дълбочината. С вълшебство и горест те надскачат клаустрофобията от човешките граници и достигат до пространството на „независимите слова“, отключват сърца и сякаш нарочно забравят да зазидат вратите на единствените самостоятелни стаи – за да има дори единствен поглед нежност. Като пролука небе.



0 коментара:

Публикуване на коментар