четвъртък, 17 септември 2015 г.

„Между Рая и Ада" на Йон Калман Стефансон – между живота и смъртта

 „Аз съм жив, тя е жива, те са живи. Той е мъртъв.“


Много неща могат да се случат, когато очевидно си жив. Много могат и да застинат в ледената прегръдка на спомена, когато не си. „Между Ада и Рая“ (изд. „Жанет 45“, 2015) на исландския писател Йон Калман Стефансон  побира години, дни и минути човешки тъмнина и светлина под похлупака на литературен текст, на какъвто човек рядко попада.
„Ще разкажем за онези – живели по наше време или преди повече от сто години, –  които за теб не са почти нищо друго, освен имена върху килнати кръстове и напукани надгробни плочи. Живот и спомени, погубени под силата на безмилостния закон на времето. Това ще се опитаме да променим.“
Когато се срещаме с Бард, той има живот – верен другар, с когото ходи за риба всеки ден, и книги. Последно се губи в  „Изгубения рай“ на Милтън и сякаш завинаги остава там. Защото всъщност Бард е мъртъв. Морето на Мястото сред фиордите почти винаги е сърдито, а когато дрехите не са достатъчно топли, животът се оказва примамка за ледността на вълните и няма молитви, които да спрат стихията. За нея всичко изглежда просто, а стъклото на човешката обвивка се оказва крехко. Душата често отива да погали необятната вода, превръщайки се в нейна собствена тъмнина.
„... и понякога морето така утихва, че ние слизаме до брега, за да го погалим.“
Когато приятелят на Бард решава да върне „Изгубеният рай“ на притежателя й – старият свадлив и ослепял моряк Кромуел – пътуването между светлината и мрака е въпрос на оцеляване. Въпрос на инат. А когато си твърде гладен, дори нямаш сила да умреш.
„Да се отдалечаваш от брега може да носи болка, все едно гребеш към самотата.”
„Какви страшни стихии, освен отчаянието, ни тласкат към отвъдното, за да ти разказваме истории за угаснали животи?“
Йон Калман Стефансон  пресъздава свят, за който рядко мислим. Светът на рибарите, светът на моряците, за които ледниците не са само епичен декор от филма „Титаник“. За да оцелееш, трябва да бъдеш ожулен от вятъра, за да преодолееш вълните, трябва да изпиеш докрай спомена за сушата.  „Межу Рая и Ада“ е книга за страха, за приятелството, за правото на живот и за отказа на съдбата да получиш това право. Пред природата всички са еднакво смъртни.
„Не ме забравяй, момче…“
Фабулата се вие около спомен и сегашност, а езикът на Стефансон издава уклона му към поезията. Красиво написана и едва, едва загатваща метафизичността си, тази книга е ескиз на живота, мъртво течение през вратата на отвъдното. Осъзнаването на нанесените от написаното рани идва едва накрая, когато осъзнаеш бруталността на всичко делнично в живота на героите. На Хелга, на Гейртруд, на Колбейн и на Бриньолв. „Между Рая и Ада" изисква повече от един прочит, а философските препратки са втъкани така елегантно, че не отблъскват с тежината на терминологията и академизма, а прегръщат понятийния апарат на поезията, хващат се за нея като за спасителна сламка:
„...колкото повече светлина, толкова повече мрак, така е устроен светът.“
            „Живото тяло е удивително нещо. Но от момента, в който сърцето спре да бие, да тласка кръв, когато искрите от спомените и мислите угаснат, тогава то представа да удивлява и  се превръща в нещо, за което не искаме да намерим дума. Нека оставим това на науката. И после на пръстта.“

            Колко широк е заливът, който животът не може да преодолее? „Между Рая и Ада“ е историята за сблъсъка с неизбежността. Морето само живите обича, но висока е цената на тази любов.
            Безкрайни комплименти за издателството за избора, безспорно силно продължение на поредицата „Отвъд“, на преводача Стефан Паунов, че е съумял да съхрани красотата и поетичността на езика на Стефансон, както и на художника на корицата Христо Гочев. Събрани заедно, усилията им правят българското издание едно малко съкровище, донесено от вълните.





0 коментара:

Публикуване на коментар