Осъзнат празник с "Празникът на незначителността" от Милан Кундера

       
Милан Кундера
    ,,Празникът на незначителността“ (ИК „Колибри“, 2015)  е странна книга. За българския читател тя е празник, защото е чакана трепетно (лично аз с нетърпение се взирах в секция „предстоящи заглавия“  поне от началото на годината). От друга страна, тя наистина триумфира с изненадата и сладкото очарование от инкарнацията на незначителността в нейно лице.
            Романът е първата от 13 години насам творба, която е излизала изпод перото на чешкия автор, и подобно на много от неговите книги се основава на противопоставянето като водещ мотив – той е смес от живота и мечтите на измислени герои, иронично и приказно украсени с  исторически факти и философски разсъждения.
 Както и при други негови романи като „Шегата“, „Животът е другаде“, „Книга за смеха и забравата“, „Непоносимата лекота на битието“ и сборника „Смешни любови“„Празникът на незначителността“ е разделен на седем части, а структурата му спазва обичания от Кундера огледален похват – читателят трябва да бъде в състояние да си спомня началото, когато завърши книгата.
За разлика от другите му творби обаче тук  иронията и хуморът изобилстват, а философските мисли не заемат челни позиции – по-скоро само се допират до историята, сякаш за да докажат твърдението на Хегел, че истинският хумор е немислим без добро настроение. Страница след страница четящият се запознава с Ален, чиято майка напуска семейното жилище, когато е бил само на няколко месеца, и която вижда за последен път на 10-годишна възраст; Рамон, пенсиониран интелектуалец; Д‘Ардело, нарцис, който отегчава колегите си с „дълбоки“ прозрения и остроумия; "Калибан", кръстен на последната си актьорска роля; и Шарл.
книги и шоколадРоманът започва с Ален, който размишлява върху еротиката на оголените пъпове – новата мода в облеклото в Париж, а именно той, пъпът, става темата в книгата, пречупена през различни призми: еротичното му настроение; връзката между майката и детето; липсата му при ангелите (след като ангелите не са родени от жени, те нямат пъп); еднородността му ( за разлика от други еротични части от тялото, всички изглеждат сходни).  И макар  с реални психологически травми героите на Кундера остават по-скоро фантастични и алегорични и се приближават до настронието в „Ние, предците“ на Итало Калвино (друг мой любим автор). „Човешкото същество е изтъкано от самота“  и е „обградено от самотници“, казва голямата Франк, а в рамкираното от тъга битие всеки един съществуващ иска да се забавлява. Поемайки в този дискурс, привидно смешната история придобива нови измерения и дори изборът на думата „празник“ при превода на заглавието, дело на чудесната Росица Ташева, насочва към Кундеровото послание – празнотата, властваща над човешкия живот.  
Философските дискусии включват теории от Хегел, Кант и Шопенхауер, а фигурата на Сталин остава дълбоко презирана и обект на шеги и закачки. След последната страница у читателя се загнездва тягостната равносметка на Рамон – на човек му остава само да се радва, когато приеме незначителността на битието си.  
Като минус бих посочила единствено липсата на силни женски образи. Жената тук е само загатната като майка или сексуален обект. Но докрай остава почти безмълвна и скрита в сенките.
Основана изключително много на диалога, „Празникът на незначителността“ е достъпна и бързо четима. Книгата не носи мрачната атмосфера на „Непосилната лекота на битето“ или „Животът е другаде“, а елегантното издание на „Колибри“ допълва усещането за среща със значим автор, макар и по-скоро среща с една негова по-хумористична и иронично намигаща версия.
“Празникът на незначителността“ е дълго чакана. Макар да не се нарежда сред любимите ми книги на Кундера (а както по-редовно четящите знаят, списващата този блог е луд негов почитател), романът носи своето послание по един нов начин – незачитащ каквито и да е правила и критики. И смехът му, весел и самотен, се носи дълго в залата на съзнанието.



Коментари