Геометриите на човешкото в "Провинции" от Кирил Василев

         Между същото и същото –  „Провинции“ (ИК „Small Stations Press, 2015) на Кирил Василев е стихосбирка, която се простира  някъде между мълчанията на нищото и надеждата за каменен зид-спасение. Тя размива разграничението център-периферия и те оставя учуден, дезориентиран. А после дълго те преследва.
            Хоризонтът на поезията на Василев чертае хребета на високия модернизъм на българската поетична сцена. Трета книга за автора, „Провинции“ за мен бе първи по-детайлен поглед над творчеството на носителя на Специална нарада на конкурса „Веселин Ханчев“ (1995) и номинирания за поетичната награда „Иван Николов“ през 2010 поет. Тези отличия са само кратка биографична справка, но истинското убеждение, че Василев дава нов смисъл на поетичното пространство, в което читателят може да броди, идва след прочита на седемте цикъла, включени в изданието.
            Първият цикъл е римският, макар да не е пряко назован (заглавия в книгата липсват). Величествен Рим е превзет от варвари, но не трепва и застива заедно с вселената в една вечност, окъпана в блясъка на смъртта и жертвата. Античният времеизбор, допълнен с липсата на пунктуация, предава усещането за разпад на съвременните устои и размиването на духовното. Провинциите на личното преживяване тук са изолирани. Лирическият е страничен наблюдател, а не главно действащо лице в изгарянето на света.
„стихиен живот укрит в праха
В едно изтощително състезание да се свърши зле
Навсякъде сърцераздирателн музика
Женски глас, който тегли някаква тъмна нишка

Да се обича и ражда в праха
Докато скърцат листата на царевицата

колко свобода мога да дам на унищожението,
признавайки че това е д руг начин да бъдем
не-аз и не-ти и не-ние

ти знаеше, че вселената не трепва
от виковете на жертвите но вярваше
че славата на поета е недосегаема
накрая изостави и това и просто изчезна
в степта“

            В часа на залеза на порядките земята на Кирил Василев излиза извън времето, вглежда се в нищото и в безмислието. Постхристиянският подход и постметафизичното измерение на стиховете му поздравяват празнотата и молят за спасение. Без излишна емоционалност лирическият се оплита в историческото и разкоства ядрото на уж очевидната истина.
„думите
назоваващи
скалистия връх
отсреща
отварят проход
в него

лек полъх
минава
през прохода
 и свързва нищото
с нищото

светът прекрачва
себе си
без да се отдалечава

едва сега е цял“
(из „В подножието)

            Колко място е нуждо за любовта към напускането? Василев напуска деня на рамките и чертае собствени геометрии, в които отсъствието не е враг и които надскачат чупливостта на стъклените светове на „аз искам“- пространството.
„Да бъдеш
все едно
какво е човешко
 твърде човешко

да не бъдем
отговарям аз
да не бъдем

да танцуваме
мъртви“
            Липсата на лирика и опростеността на метафорите, допълнителната тежест на историческите препратки са маркерите на поета, с които той отбелязва „безтрепетен поглед към руините“ на ежедневното.

            Поезията на Кирил Василев се взира в бездната на чудовището-цивилизация. За нея не може да се пише с патос, тя дълбае интимното по един много фин и невидим начин. Тя не се чете, а се броди. И надскача човека със своята непровинциалност и убеденост. Спасение има ли? „Провинции“ мълчи. Тази книга скубе, сварява, изяжда. Но не се забравя. 

Коментари