Противно на обичайното, обемът на този роман възлиза на
200 страници, в които Еко успява да осмее жълтата журналистика, без директно да
осъжда липсата на усещане за чистота в и около нея.
Действието се развива през 1992 г. в Милано, където Колона е журналист, писал
за провинциални ежедневници, плувал във водите на професията ghost
writer и чиято мечта е да напише своя собствена книга, която да му донесе
„слава и богатство“. Когато Симеи му предлага да напише роман по „спомените на един журналист, разказ за
една година работа по подготовката на един всекидневник, който никога няма да
излезе“ от негово име, животът на Колона се променя и започва от „Утре“. Проект
„Утре“ – еманация на мотото на всеки управляващ – „обещание за нов ежедневник,
готов да казва истината за всичко“, защото „не новините правят вестника, а
вестникът прави новините“. В случая – вестник с 12 нулеви броеве, чрез които
създателят – Командор – да навлезе в света на банкерите. Така пред очите на
читателя се разлиства структурата на един фиктивен вестник, чиято задача е да
прикрие, а не да разкрие. Как се назначават репортерите, как се измислят
заглавия – нищо не убягва от погледа на разказвача, а усещането за проказа на
духа се разлива все повече с всяка следваща страница.
Междувременно Еко концентрира доста от историята на Италия от 1945 г. до днес - падането на
фашизма, стратегията на напрежението, атентатите по влаковете, епохата на
"Танджентополи" и т.н. За разлика от широкоъгълния си обектив, който
писателят използва в "Махалото на Фуко", тук той се концентрира в съшиването на само една втора сюжетна линия, обхващаща конспиративна теория около смъртта на Мусолини, а пътят между простата идея и опасната обсесия се оказва кратък и само пиянските шеговити разговори успяват да спасят героите от сблъсъка на мисли с действителност.
Езикът на Еко в този роман се различава от езикът на Еко
в „Махалото на Фуко“ или „Името на розата“ (двете му емблематични творби).
Ежедневен, достъпен и основан на диалозите, той сякаш успява да втъче писателското
изумление от възможността човешкия разум
да плува в жълтите води на лесния успех в поведението на героите, но с обратен
знак. Абсурдни и неприятни, персонажите са модели за поведение, които не будят нито
възхищение, нито уважение. С детайлността си „Нулев брой" създава конкретна негативна представата за жълтата преса и прави препратка към редица недостоверни източници, включително и такива, вилнеещи из Интернет, които спекулират с думите.
Трябва да призная все пак, че макар и прецизен и под
формата на рафинирана сатира, този роман не ме грабна така, както очаквах. Подобно на „Цивилизацията на зрелището“ на Льоса, както и „Шест
задачи за дон Исидро Пароди“ на Борхес, тази книга повдига редица въпроси, удря
шамар на утвърдени в обществото нрави, но може би именно заради наболялостта на
конкретния проблем и честото му безрезултатно обсъждане, не успя да ме разтърси напълно.
„Нулев брой“ обаче има едно достойнство, което налага изчитането му – той призовава към
чистота в човека и около него. Както и ценене на истината. Както и завещава един наръчник по лоша журналистика. Затова за всички, занимаващо се по някакъв начин с журналистика или връзки с
обществеността, би било полезно да я разгърнат. Защото често целта не оправдава средствата.
Други мнения:
Коментари
Публикуване на коментар