Видим
спектър или видим диапазон на светлината се нарича онази част от
електромагнитния спектър, която може да се възприеме от човешкото око. Засега
не са установени точните граници, но е ясно, че цветът на даден
обект във възприятието на хората е този на отразяваната или излъчвана от него
видима светлина. Всичко, извън горепосоченото, остава
невидимо за очите; остава догадка, която само въображението може да реши.
Пайзажът на книгата разкрива
ретроспективно пред читателя предвоенни Франция и Германия. Германия –
унизената и търсеща възмездие; Франция – спокойна и самоуверена, (не)подозираща,
че на всяко действие следва противодействие. След ниво нула авторът прави
времеви лупинг от 10 години назад, за да представи героите – Мари-Лор и Вернер
Пфениг. Линиите на дланите им така и не се пресичат до края на творбата, където
не ме очакваше предречената от мен след първите няколко глави любовна история.
Какво е общото между двамата обаче и защо двете им истории не могат да бъдат
разказани независимо една от друга, е тайна, която сами трябва да разкриете. В
повечето страници на романа Доер концентрира различията между двамата, за да
обясни логично разсейването им в общо и разкриването на загадката.
Мари-Лор е шестнайсетгодишната дъщеря на
ключаря на парижкия природонаучен музей. Поради вродено перде, лош късмет или
мистериозно проклятие, тя губи зрението си. Баща й се опитва по всякакъв начин
да направи живота й по-лесен и пълноценен – строи макети на Париж, за да може
момичето да се ориентира по-лесно, купува й книги с брайлово писмо. Първите
облаци на Войната ги отнасят насилствено далеч – на морския бряг на Нормандия.
При един чичо, когото Мари-Лор не познава. И чиято къща трепти от сигналите на скрити
радиоапарати и технология за изпращане на съобщения отвъд родината. Където баща й трябва да скрие „Лумналото море“ – скъпоценен камък, носител на легенди и
проклятия, по чийто следи е тръгнал немски офицер на име фон Румпел. Без да се
превръща в герой на времето си, Мари-Лор успява да помага по свой начин на
прочутата Френска съпротива, докато тишината лекува всичките й страхове,
вълнения и съмнения, често бушуващи като непокорен океан в душата й. Дали
заради тайнствения диамант, дали заради самата Фортуна, тези морета тъга до
края не заглъхват.
Вернер, за сметка на това, е трептение.
Той е сирак с руса до бяло коса, свързан със света само чрез сестра си Юта и
малкия дом за сираци на фрау Елена. Вернер няма избора, който днес имат
повечето деца. Когато стане на 16, той ще бъде изпратен в мините, няколко метра
под земята. Без право на помилване. Рохката земя и камъните са далеч от
интересите на младия германец, който преоткрива вътрешния си свят, когато
намира едно изхвърлено на бунището повредено радио и успява да го поправи.
Войната, в която Хитлерюгенд (Hitler-Jugend) прекроява
границите на младостта и чертае нови пътища в тъмнината на мозъка на
подрастващите, Вернер вижда като спасение от така нежеланата съдба на миньор. Как
общовалидното зло може да се пречупи през една безкритична призма като добро, Доер
структурира ясно и с любов, като оставя една тънка връв, един „отровен“ примес –
Юта– да е острието, което пробожда притъпеното внимание на Вернер, опитвайки се
чрез капчиците кръв, които може то да донесе, да преобърне мирогледа му.
„ – Твоят проблем, Вернер, се състои в илюзията, че разполагаш с живота си."
Конструкцията на „Светлината, която не
виждаме“ е стабилна, изчистена от недоглеждания. Личи запознатостта на автора в
дълбочина с особеностите на епохата. Предвоенният и военният са предадени
автентично и читателят ту се лута из немските улици, потръпвайки от строгия
тропот на маршируващи младежи, ту се оказва на една обладана от паника гара, на
която мирише на страх и молитви.
Историите на двамата протагонисти са
изложени последователно, логично, но с осезаема нежност и разбиране към
вътрешните им търсения. Сякаш Доер сам се превръща в говорещия французин по
радиото, чийто въпрос отеква като ехо на всяка страница, на всеки ред, под
всяка буква:
„Как става така, деца, че мозъкът, който живее без искрица от светлина, изгражда за нас свят, пълен със сияние?“
Предимно
литературен, а не военен, романът не е една от най-великите истории, които сте
чели, но поставя въпроса за наболели във времето теми. За пропагандата, за
формирането на самосъзнание, за изборите или бунта ни срещу тях, за любовта,
която може да чака. В тази книга злото и доброто са неразпознаваеми по
критериите, по които ги разделяме. Онтологиите им се сливат, знаците им и
носители им са идентични. Така Доер плете едно небе, което се разпростира пред
очите – зрящи и незрящи – и чрез болката и страданието, с които надвисва, учи
на човечност и воля.
Като
минус отчитам липсата на натуралистични картини, които са били неизменна част
от пайзажа на героите. Били са не само заден фон, но неотлъчен спътник. Но като
се има предвид, че писателят залага на човечността на книгата, може би разбирам този
му подход, както и вплитането на нишката мистерия с историята за прокълнатия
диамант.
Корицата,
дело на Стоян Атанасов, ми допадна повече от оригиналната, защото с меките
пастелни цветове препредава с точността и със сензитивността на четка на художник дълбочината на бурята, която ще
настъпи, а изборът на формат (70/100/16) от страна на издателството ми се стори доста нетипичен и с това придава по-голямо удоволствие от четенето на тези 413
страници.
„Светлината,
която не виждаме“ от Антъни Доер е приказка-трептение. Сигнал, че изход от
тунела, по който се движим, има и че страхът
от мрака не бива да надвива движението. Защото на всяко действие следва
противодействие, а понякога наистина светлото крие твърде много тъмнина в себе
си.
Още мнения:
Страхотно ревю, още утре смятам да си я купя и ще я прочета при първа възможност!
ОтговорИзтриване