събота, 31 май 2014 г.

Бунт на лъчезарността с ,,Птица в ключалката'' от Ивайло Добрев

        Престрашавам се да изгриза решетките. Простирам се до края на света от грешки и тръгвам наобратно. Литнала, се крия в ключалката. А сред светлосиньото някой се усмихва.
        И е той.
        Ивайло Добрев е сравнително непознат на читателя автор. Стихосбирката ,,Птица в ключалката‘‘ кацна на книжния пазар преди около месец под логото на ИК ,,Жанет 45‘‘, но сякаш появата й бе най-естественото нещо на света, особено за хората, които имат достъп до ФБ-профила на Ивайло. От него (освен поетичните постове) със сигурност ще запомните точно как се усмихва – непринудено и весело, но все пак сериозно. Може би тази вродена тъжна слънчевост на Добрев омагьосва критици и книжари. А стиховете му тихичко си валят измежду клетките.
Ивайло Добрев в ,,Хеликон'' - Русе
            Не мога да лъжа: мнението ми за стихосбирката от седмици не може да намери златната среда. Дълбоко възмутена я захвърлях, после пак я подхващах. После се смеех или замислях. Хаотична – защото авторът не следва почти нито едно литературно правило, тя прилича на събрани в едно ескизи, пречупени през житейския път на един мъж. Ежедневните любови и тъги в детайлите са превърнати в един (не)полет - простиране до края на грешките на деня и гмурване във вселената.
Докато аз пиша поредната си велика поема,
жена ми готви картофена яхния в кухнята.

докато аз пиша поредната си велика поема
жена ми готви картофена яхния в кухнята
синът ни спи свит на топка на стола от икеа
тя роди преди седмица и не трябва да се натоварва
ако направя така че да не се натоварва
китайците са казали че ще ме обича цял живот
ходих на зъболекар той ме посъветва да действам
за второ докато е топла фурната че да не му било скучно на първото аз му оставих сладки с кайсия и соленки със сирене
сподели ми че под амалгамата нещо работи и
трябва да се направи снимка аз отидох и си направих снимка
за 5 лева за да разберем кое е това което работи под амалгамата върнах си книгите в библиотеката купих зарядно за американската помпа за кърма глава стар лук и тоалетна хартия от време на време ме валеше нещо като дъжд
нещо като слънце ме печеше понякога сетих се за
скитникът сутринта който се бръснеше в отсрещния празен двор сложил огледалцето си на голямия мокър пън
в ателието е сумрачно синът ни е на една седмица
педиатърката каза че днес може да излезе за 5 минути
на въздух не излезе защото е студено и защото 5 минути
въздух са много за една седмица живот чувствам се
как да го кажа недостатъчноотговоренбезмалкоигрешеннеправдоподобенкухоткъмсъдържаниевиновензарадицялататъганасвета
докато синът ни спи аз сера статуси моите памперси са по-скъпи от неговите задникът ми е ужасно мръсен
нямам оправдание за изменничеството нямам оправдание
        Ежедневността на поезията я прави универсална; липсата на точна поетична форма би отказала консервативния читател, но би допаднала на този, който не търси себе си сред римите. Изобщо, Ивайло е една полихроничност от прозаик и лирик, която заключва вратичката на категоризациите.
        Дали това е прекрасно или не, аз все още не мога да отсъдя. Мога само да се усмихвам и да потъвам в прекрасната корица, сякаш точно съчетаваща светлата и жизнената страна на стихосбирката с по-дълбоките и минорни цветове в нея, междувременно създаващи една узряваща хармония.
Парче по милост

Ивайло Добрев


    Да си извиеш врата да капеш от лудост
    да лаеш от невъзможност
    да крещиш на котката защото така трябва
    така се става мъж
    и рано или късно и Господ ще разбере за тебе
    и ще прати и ангелите си за тебе
    в Труд или в 24 

    ето ето тогава внимавай 

    стани радостен и още по-невъзможен
    стани арогантен и мълчалив
    нахакан и гледай да удариш само един път
    в ченето без да се перчиш така най-спокойно
    без да се караш или да обиждаш

    Тогава внимавай съвсем вероятно е
    да си изплискаш в краката на някого мозъка
    на скапан и надут поет
    пуяк и пуйка благородна порода
    градина и като светеща сърна
    фосфорисцираща в тъмното
    съвсем непоетично да угаснеш от урината
    на младото тютюнево утро
    с лош дъх и с празни примки вместо бизони в очите

    Там където ти е хвърлен пъпа
    или ти е затръшнато семето ­
    и бият пак там пак там
    улични лампи зализани
    тъпани слисаните стават залисани
    а ти си ставаш и фашист и майка и баща и приятел
    и от великодушно величие си спомняш за баба си
    - плетачка на вълна като кокошеубийца

    и Дева и Брахма и Вишну

    Легни по гръб и се нацепи в бистрото око на паяжините
    и си представи че са лотуси хамачета
    или нещо още по извратено и красиво и истинско

    но недей да говориш на глас
    понеже Oнзи над нас всичко записва
    всичко подслушва и няма и място където
    да останеш недоцелуван

    и като нямаш друго за бране
    бери грижи и сей ги
    защото откъде мислиш
    всички тези цветя по земята са взети

        ,,Птица в ключалката‘‘ е малък бунтовен полет на лъчезарността срещу клетките и ограниченията. А вашите очи ,,широко затворени‘‘ ли са?
       
               

        

сряда, 28 май 2014 г.

Топля се (с) ,,На Изток от Запада'' на Мирослав Пенков

        Аа
        Бб
        Вв
        Повтарям си буквите и завързвам за върха на пръстите си думи, които никога да не забравя. Сънувам на английски, чета на немски, спелувам италиански, ям по индийски, а крещя съвсем безезично и безгласно.
        Физически съм някъде в сърцето на Европа. Ритам го всеки ден с непокорните си крака, скачам на въже по нервите му, а то ми праща вълни от недоволство.
        Не минава ден, в който да не поемам към България. Не минава ден, в който мислено не оставам в чужбина.
        Разкъсана съм между няколко култури, а тъмните ми очи  съвсем не играят ролята на свързващ мост. Но като си дойда (?) ще имам истории.
      
Някои разкази... по буквата ще ги познае човек. Те лъхат на топлина още преди да разгърнете страниците им, побутват към огнище и започват да се редят. ,,На Изток от Запада‘‘  от Мирослав Пенков (изд. ,,Сиела‘‘) събира в себе си едни такива разкази - неочаквано български, неочаквано лишени от шовинизъм, неочаквано грабващи.
        ,,Македонja“ – първата от осемте истории - започва с една вече стара двойка, чакаща края в старчески дом, възвърнала виталност изпод прахта на една стара епистоларна любов. Някъде из броденията из миналото ежедневно тъжното те сграбчва далеч по-драматично, отколкото е нормално. И се превръщаш в хайдутин с хартиено бесило на шията. 
      Следват ,,Как купихме Ленин‘‘ и ,,На Изток от Запада‘‘. Вероятно само от тези три малки бижута бихте разбрали, че няма да изкорените този сборник от себе си. Сладкогорчивост подсигуряват ,,Снимка с Юки'', ,,Крадци на кръстове''. Пенков по един обаятелен начин жонглира с комичното и трагичното, така че с прости движения да забие иглички в сърцето на читателя. Столетия българска история се разказват от хора за хора. И всичко е човешко, твърде човешко. Съвсем не мога да си обясня дали бакалавърът по психология, магистърът по творческо писане или просто обичта към живота, към корените и към светлото са причината един автор да съумее така да разгърне пред погледа си толкова сюжетни линии и толкова човешки обрати. Но думите увисват по тялото и тихичко призвъняват, напомняйки за посоките.
        Панаирът наближава. Макар и издадена отдавна, книгата определено трябва да полети към библиотеката ви, ако вече не е кацнала там. Просто ей така, за българщината.

        И аз си ида. ,,На изток от запада‘‘.



понеделник, 26 май 2014 г.

Рисувам. С ,,Куклена къща'' от Туве Янсон

         Уверено да хванеш четката, да нарушиш спокойствието на боята и да прокараш линия по бузата си. Да се усмихнеш и да вдишаш аромата на терпентин.
         Чертата, дори леко кривнала от праволиниeто, зее на лицето ти като отворен прозорец. Настроението се променя, а някъде в предгърдието ти се надига дивашко вълнение. Рисуваш.
         Свободният замах е скрит някъде в ръката. Между палеца и показалеца дремят вълшебства, които само мистични думи като четка, химикал или молив могат да призоват.
       
  ,,Книга‘‘ е друга сериозна и красива дума, която те чертае извън рамките. КнигаТА този понеделник е ,,Куклената къща‘‘ от финландската писателка Туве Янсон (ИК ,,Жанет 45, 2014) – книга за възрастни, написана от авторка, която пише за деца – идеалният червен балон за детето във вас преди първи юни.
         12 истории. 12 артисти. Не непременно съществуващи, не непременно светли. Но със сигурност по истински ексцентрични. Янсон вплита в разказите мъниста от себе си, но творец става всеки, дръзнал да си причини това удоволствие, скрито в 160 страници. Пътуването, мечтаенето, а дори ежедневието се превръщат в миниатюри на един творчески полет. Емоциите са както тъжни, така и красиви, както ядосани, така и огрени от слънцето.
         Майстор на четката, Янсон се превръща в майстор на буквите. Езикът е простичък, без фрапантни метафори, търсещи оригиналност, но подреждането на думите оставя следа като от четка върху бяло платно. И усмивката засъхва на лицето. Въпреки тъгата. 
         Макар и да обхваща темата за отношенията на човека с изкуството, ,,Куклената къща‘‘ всъщност пренарежда отношението към света, така че в стаята на душата ви да навлиза повече светлина, килимът да се слива хармонично със стените, картините да са правилно окачени, а малките аксесоари достатъчни, но не прекалено много, така че да властват едновременно уют и свобода. Към края на живота остава надеждата за неговото начало.

         Не мога да пропусна, че интересa ми грабнаха първо корицата, след това оформлението, а накрая и преводът (дело на Анелия Петрунова). ,, Жанет 45‘‘ напоследък (особено след ,,Птичият събор) успяват да ме изненадат приятно всеки път, в който отворя тяхна книга, така че чувството ми за естетика да замърка от задоволство.
        
Аз вече си имам червен балон, за да се усмихвам щастливо. Намерете го и вие в ,,Куклената къща‘‘.


Друга гледна точка, наблягаща на възрастта и краят на живота:
http://knigolandia.info

сряда, 21 май 2014 г.

Виталност в ,,Смъртта на Вергилий'' от Херман Брох

                Спомняте ли си, когато ви предизвиках? С изненада днес откривам, че от тогава е минало повече от година и половина. Вместо към края на 21-те си години, вече съм се хванала под ръка с 23. А ,,сомнамбулството на безкрайносста‘‘ ме е ,,взело във властта си“ и вече никога няма да ме пусне.
        ,,Сомнамбулите“ на австрийския автор Херман Брох, които тогава забродиха из българския пазар благодарение издателство ,,Алтера‘‘, бяха съвсем очаквано предизвикателство. Защото преди безкрайността идват смъртта и раждането. Искам, обаче, да ви/си припомня една друга 500-грамова тухла: около 600 страници бродения по мъките. Между светлината и мрака идва понятността на живота.
        ,,Смъртта на Вергилий‘‘ (изд. ,,Захари Стоянов‘‘, 2010) е книга, намерила място в поредицата "Шедьовър". Брох сам завидно хвърля ръкавицата и предизвиква читателя на дуел: „във всеки случай трудна книга. Макар и не чак толкова трудна, колкото са произведенията на Джойс”.
        С подобна тежка артилерия се захващат или истински ценители, или псевдо-интелектуалци. И барабар Темз с мъжете.
        Все пак, ако обичате Томас Ман, няма как да не заобичате Херман Брох, защото в романа си той използва похват, сходен на този на немския писател - ,,ехообразно отражение на цялостната структура на творбата".
        Действието на романа протича през осемнайсетте последни часа от живота на римския поет. Пристигнал като придружител на Октавиан Август в Брундизий, болестта на твореца започва да подрежда смъртността в целите й страх и трепет. Вергилий разсъждава върху ролята на човека на духа сред останалите, а на следващия си, последен ден, влиза в остър спор с императора, след което оставя завещание-обяснение: защо остана ,,Енеида‘‘.
        ,,Смъртта на Вергилий‘‘ е дуел на възприятията. Ще почувствате умствената умора, но и ще усетите съживяването на нежните сиви гънки, обвили мислите ви. Романът е море, в което човек, поддал се на страха, забравя как се плува. Победата над смъртта изисква смелост и готовност. Да разровиш корена. Да поемеш въздух и да слезнеш доброволно до най-дълбоките кътчета на необходимостта от душата ти. Да е тихо. И единствено ударите на сърцето ти да предвещават градушка. 
След мрака следва ведростта. А виталността лъха и от най-черните букви в романа на Брох. Книгата обхваща не толкова историята на поета, колкото надмогването на бурите, сковаващи дивостта и свободата на духа.
Философията и естетиката са най-силното оръжие срещу готовата за последна схватка Уплаха от безкрайното. Тяснотата на побиращото се в очите рамкира прозорец с гледка към Смъртта. Остава само да вдишате, да се приближете и да й се изплезите.

Ревюто за ,,Сомнамбулите'' може да си припомните:


        

понеделник, 19 май 2014 г.

Прегръщам си кошмарите с ,,Кралят в жълто'' на Робърт У. Чеймбърс

       Мракът най-нахално е прегърнал всяка гънка на реещото ми се тяло. Пореден напън нагоре, стискам веригата между краката ми с цялата сила, която бедрата и изсъхналите ми ръце могат да притежават. Тя продължава садистично да не ме пуска и една и съща метална скоба от нея гали лицето ми, оставяйки жълти линии ужас. Няма движение, само стилещи се вълни от тъмнина - да си увиснал в нищото изисква да не чуваш шума от оковите на лудостта, драскащи издайнически по тишината на кошмара.
    Събуждам се с натежала глава. Пред очите ми продължават да се реят жълтозеленикави призраци, а лицето ми е отлято в маска, която не мога да изтрия, не мога да замажа с грим, нито мога да погълна в дълбините на невидимото си.
          Време е. Понеделник е. Това е краят.
         Ще се отърва от една книга. Ще я положа в специална кутия, която смятам да заровя в нечия добре поддържана градина.
        От две седмици насам я слагам на земята, заставам на колене, намирам запалката и съм готова да си устроя аутодафе, за да сложа край на проклятието, което тя ми донесе. После се заглеждам в корицата. И застивам.
        Но днес е понеделник. И ще бъда смела.
     
,,Кралят в жълто‘‘ от Робърт У. Чеймбърс (изд. Deja book, 2014) е написана през 1895 година и е вдъхновител на Х.Ф. Лъвкрафт. Категорията ,,класика в хорър жанра‘‘ следва да бъде достатъчна и предвидима (стилът на 19в. все пак е старомодно чаровен). След този факт всичко би приключило прекрасно, ако книгата не носеше в себе си един жълт ужас, водещ читателя в дълбините на лошото предчувствие и на кошмарите.
        Творбата представлява сборник от няколко разказа, в които всеки един от героите се сблъсква с мистериозната пиеса ,,Кралят в жълто‘‘, причиняваща неизменно загубване на разсъдъка на всеки, който я прочете. Сюжетът на гореспоменатата творба не е назован, но в някои от разказите Чеймбърс вмъква умело написани откъси от нея, така че реалното й съществуване съвсем да не изглежда eдинствено миражно.
        А Фортуна сякаш престава да бъде милостива. Както към герои, така и към разгръщащия книгите.
   Безсъмнено първите разкази са далеч по-добри. Последният ми се стори доста скучноват и разочароващ, но за сметка на това още след ,,Реставраторът на репутации“ (разказ номер едно) небето придоби цвят, който досега не бях виждала.
       След ,,Маската‘‘ в моя живот навлезе Хаоса. Последваха поредица от злопоучия, кошмарите тихо напълниха възглавницата ми с пясък, а кожата ми, бяла като Смъртта, привикна към сенките под очите ми от недоспиването. От две седмици съм прилична на маска.
Камила: Сър, ще трябва маската си да свалите.Непознат: Нима?Касилда: Да, време е. Останалите всички захвърли-ли сме скритостта.Непознат: Но аз не нося маска.Камила (ужасено шепне на Касилда): Не носел мас-ка? Не носел маска?(„Кралят в жълто“,първо действие, втора сцена)
     ,,Кралят‘‘ е навсякъде. Жълтият знак прогаря зениците на окото ми, макар и никога да не съм го виждала, инстинктът ми казва да бягам, но корицата на изданието е така привличаща, че погледът ми не може да се отклони.
   В 272 страници ще откриете любов, обреченост, класически призрачности, но и ще откриете объркване, неспокойство, вълнение, свързани с мрака.
     Бъдете смели. Намерете кошмара  из страниците на ,,Кралят в жълто‘‘. Но:
не
забравяйте
да
се 
събудите
.
.
       .       
       
       
       

четвъртък, 15 май 2014 г.

1001 и една нощ по български със ,,Самира'' от Боримир Дончев - Борей

                Имало едно време една Темз. Когато била малка, тя много обичала да й четат приказки. После ги забравила.
        Имало едно време един роман. Към който порасналата Темз повдигала скептично вежди и гледала с недоверие и насмешка.
        Имало едно време един паднал мрак. Който променил всичко.

        Навярно всеки, който е имал относително нормални родители, е чувал приказката за 1001 нощ и Шехерезада или пък е гледал продукцията на ,,Дисни‘‘ ,,Аладин и вълшебната лампа‘‘. От тях някъде в несъзнателното си остава нотката екзотизъм и авантюризъм към арабския свят.
        При духа на гореспоменатите може да хвърлите от пръв поглед ,,Самира‘‘ от Боримир Дончев – Борей (ИК ,,Изток-Запад'', 2013, поредица ,,Гравитация''). Книгата като жанр никак не би ми била по вкуса, нито пък би предизвикала читателския ми интерес, но както обичам да казвам, всичко е въпрос на вкус, а моментът променя перцепциите.
        Вероятно поради факта, че съм занитена в сърцето на Запада в момента, имах неистовото усещане, че ми липсва спонтаността и първичността на Балканите. Тихост е второто име на нощите тук, освен ако не си сред пияните студенти по баровете. ,,Прочети тази книга, да видиш как да се разправяш с тях“, ми каза един друг читател като мен (:D). Toзи път (по изключение) взех, че го послушах.
        ,,Самира‘‘ е приказка за пораснали. Нейният чар е подобен на забулена жена, чийто поглед обаче загатва повече еротика, отколкото всяка оголена пред погледа плът. Защото понякога дори простотата може да донесе непоправимо удоволствие.
        Не знам дали Дончев е направил някаква турска магия на книгата или е пропил страниците й с отрова, но историята на отвлечената от турците малка българка, която се превръща в хладнокръвна убийца под знака на полумесеца закова съзнанието ми, откъсна го от рутината и го пренесе в по-интересни времена.
        Сюжетът е ясен и предвидим: Годината е 1683-та. Османската империя е в зенита на своята мощ. Но има тайно оръжие - корпус от красиви и смъртоносни жени, водени от Самира. Лукавството и хитростта са съчетани с военни умения и дисциплина. Организирайки клопка за самия полски крал - Ян III Собиески, - младата еничерка дори не подозира какво я очаква след битката за Виена. Съдбата й е предначертала участие в драматичен дворцов заговор в столицата Константиние, а никой, забъркан в голямата политика на империята, не може да се отърве невредим. Кръговратът повелява зовът на кръвта да надделее и една наглед последна мисия сред родопските хайдути се превръща в завръщане към себе си.
        На повърхността на книгата ще видите много насилие, много еротика и много предвидимост. После, обаче, ако сте достатъчно опитен в четенето, ще разберете, че това опростяване и наблягане на приключението е тайната съставка на всеки един бестселър, който не претендира за място сред класиките.
        ,,Самира‘‘ е достатъчно хитро замислена книга, така че да даде на всеки един каквото си поиска: екшън, приключение, феминизъм, еротика, динамика, ненатоварване, но и скрито послание ,,Бъдете добри‘‘. Вероятно ако авторът не беше българин, отдавна да е отвял западните класации. Но уви.
        Естествено, щеше ми се да видя малко повече психологизъм, но дълбочина книгата има, Главната героиня претърпява житейски обрати, които са логични, но и реално случващи се на всеки един. Може би заради това книгата хваща и влачи до самия си край читателя. Играе си най-нахално с най-първичното у човека, държи въображението му постоянно възбудено и подобно на американските супергерои хем буди усмивка, хем търсенето на припознаване е неизбежно.
        Ако поровите страниците още малко, ще срещнете и някои алегории, които са невидими за окото. Но за тях няма да ви казвам, защото ще бъде хубава гимнастика за сивите гънки. Още повече, че стилът на книгата налага прочитането й на един дъх. Романът крие онзи магнетизъм на книгите, които на пръв поглед са само за забавление, но не могат да бъдат оставени, докато не се стигне до последната страница, не се усети задната корица и дори и тогава читателят още мирише на света, виреещ изпод черните букви.
       Коректорски изданието на ,,Изток-Запад'' е повече от добро. Естествено, корицата за мен е твърде шарена, но пък поне дава ясна представа какво може да се очаква от романа.
Наивизмът като течение винаги ми е бил по вкуса. Приказките със своята яснота са нещото, което в крайна сметка е изградило Хората в нас. А аз съвсем не твърдя, че не съм едно малко смеещо се дете. ,,Самира‘‘ буквално ме спаси и избели. И затова съм благодарна на автора. Защото и простoтата може и да вдъхновява. 
Та, вдъхновете се.
       
        

понеделник, 12 май 2014 г.

Хладнокръвно(стта) на Труман Капоти

                                В главата си имам близнак, който най-редовно ми удря шамари. Първо ме целува по бузата, а после зашива и двете ми очи с дебел червен конец, така че да не мога да видя откъде идва атаката, оставя иглата забита някъде в слепоочието ми и започва да бие всяка една гънка доброта в мен заради глупостта й. Аз се оплитам във водовъртежите въздух, преобръщам света си и упорито изплезвам езика си, за да наруша спокойствието му. Но знам, че колкото и редки да са срещите ни, един ден тази братска обич ще ме довърши.
         Да се изправиш пред своето по-лошо Аз се случва на всеки някога, някъде, предимно в рамките на черепната му кутия. Шокът идва, когато видиш своето минало от плът и кръв, тръгнало по друг път, с други черти, с други краски. След такава среща писането е смърт на ревера от костюма за един друг свят.
         Малцина от познатите ми знаят колко обичам Труман Капоти. Противно на поезията в мен, понякога очите ми са жадни за чиста  и безпощадна белетристика. Занитена към егоцентричността и оригиналността в ядрото на автора. Затова всеки път се гордея с ,,Колибри‘‘, когато на Панаира на книгата някой дойде при мен и попита ,,А нещо ново от Капоти нямате ли?‘‘.
       
  Може би последното довършено произведение от американския автор е ,,Хладнокръвно‘‘. За него той самият казва ,, „Никога няма да разберете какво ми причини „Хладнокръвно“. Разкъса ме до мозъка на костите. За малко да ме убие. Дори си мисля, че уби част от мен“.
         ,,Хладнокръвно‘‘ е документален роман за случай на жестокото избиване на едно цяло фермерско семейство в САЩ. Семейство, което води своя подреден живот, изписан от ежедневни падини и възвишения.
Обвиняеми по случая са Пери Смит и Дик Хикок, а в Смит Капоти открива себе си – убиецът е преживял нещастно детство, побои, а междувременно и обърканата сексуалност, мълчаливостта, затвореността му, китарата и поезията, която пише – Все всеизвестни факти от живота на писателя.
Забивам игла във фактите.
Защото колкото и да е документален, този роман е дълбочина, която надскача белетристиката. Той е перфектен психопрофил на собствени вътрешни демони, на собствени линии, на собствени непреживеностти. Ред в хаоса.
Началото въвежда читателя в живота на семейство Клътър – с родения лидер баща, майката – дарила живот на мнозина и някъде там загубила своята жизненост из дебрите на депресията, дъщерята, която е перфектна във всичко, но тийнейджърството я догонва с всичките му плюсове и минуси, и сина, живеещ в собсвен свят.
Аналогията веднага призовава имена като Тенеси, Фокнър, Франзен. Но след това започва мракът.
Защото книгата промения ъгъла на всяко едно зрящо и незрящо око, обръща го навътре и след последната страница криминалният свят не е това, което е бил. Светът не е това, което е. Хората не се делят на ,,чудовища‘‘ и ,,жертви‘‘, а всичко е ,,човешко, твърде човешко‘‘.
Днес се успах. Имах строго подреден план какво ще правя през деня, но предната вечер не можах да оставя романа. Четох до четири през нощта, а накрая всяко помръдване на душата ми ме притесняваше, бе инспектирано с мнителен поглед, опипано с треперещи пръсти. Ами ако...
,,Хладнокръвно‘‘ от Труман Капоти се чете бързо и оставя читателя с простреляно слепоочие насредата на собствената му стая. Без улики, без кръв. Без шум.
Издателство ,,Колибри‘‘ пускат съвсем нов превод, дело на Катя Гончарова, така че дори и да се се сблъсквали с някогашното издание на книгата, със сигурност ще намерите думи, поради които да купите и това. А и винаги е полезно да имаш два револвера срещу собствените си дебри.
Не, все още съм си аз. И братът ми близнак дреме.
А вашите демони как са днес?


         

вторник, 6 май 2014 г.

,,Ние според мансардата'' от Иван Ланджев и моментите

                Таванът ми се прострял по очите ми и ми напомня колко точно не живея. Не пуша (вече). Не спя (май). И забравих да измервам дните.
         Броя ги само в книги, често в стихосбирки. И се случва нещо ново. Мъжка вълна залива бреговете на българската поезия. Понякога това ме кара да се смея с глас, подсещайки ме за един конкретен цитат от ,,Герой на нашето време‘‘ от Лермонтов: ,,Откакто поетите пишат и жените ги четат (за което заслужават най-дълбока благодарност), тях толкова пъти са ги наричали ангели, че те наистина в наивността си са повярвали на този комплимент, забравяйки, че същите тези поети за пари са наричали Нерон полубог…". Друг път ме оставя тиха и разбита като кораб след корабокрушение.
         Смесени емоции буди у мен една от последно издадените стихосбирки от ИК ,,Жанет 45‘‘ ,,Ние според мансардата‘‘ от Иван Ланджев. Първо се удрям в името (допреди това неграбнало ме). После обаче прегръщам корицата (дело на Люба Халева). И единственият изход от тези две крайности е  книжното тяло да бъде  обгърнато.
         ,,Ние според мансардата‘‘ е странна на допир. Хубавото при нея е, че следва някаква ясна и относително логична конструкция. Докато половината ни поети предпочитат да забъркват водовъртежи от страсти, Иван Ланджев привидно държи читателя съвсем настрана от своето дълбочинно спускане. Отвесни стени и перпендикулярност. Играта с думи е доминираща, което извежда на преден план метафори и мотиви, не-до-там-популярни-сред-поетичните-ни-среди. 
         Отварям огромна скоба: в стихосбирката (все пак) се открива и Аз- мотив, който е достатъчно откровен, че да нахрани любопитните души:
‘Защо ти е изобщо да заспиваш?Сутрин си провалът в огледалотои можеш да си сигурен, че ти отива“(из „Лекции по естетика при неочаквани случаи“)

         Лошото е, че точно поради играта на думи някои от стихотворенията оставиха изкуствен вкус в устата ми. След първия прочит останах  разочарована с изключения на три-четири още от преди това любими мои попадения. Но хубавото на читател като мен е, че не оставя нещата така. Разбирането е основополагащо при сблъсък с нещо написано. А моментът за разбиране винаги е относителен. При втория прочит нещата се подредиха от само себе си в стаята, която отредих на стихосбирката в главата ми (е, някои стихове още съвсем не зная къде да ги прибера, може би и няма да дойде време да разбера). И прегръдката стана по-топла, макар и да е такава между човек и стена. 

Мисли през сушав сезон
Има и такова остаряване:
житейският опит намалява с годините.
Погледът се избистря, но не от мъдрост,
а от невежество,
чисто като витрина.
Достолепие е произволна дума
от никога неотварян речник.
Не може да се каже за походката ти.
Изобщо, малко може да се каже.
Гърбът е видимо превит,
но е такъв отдавна. Не е от сега и
не заради тежест – в някакъв момент
решил си да постъпиш по-практично.
Никой не те вини.
Ти притежаваше автомобил.
Читател бе на сутрешната преса
и не беше меломан.
Днес имаш точно три истории,
но все разказваш тая
за пияните руснаци.
Не си забравял да гласуваш.
Все по-рядко разпознаваш дъщеря си.
Четеш една и съща книга
за народна медицина,
опитваш се да размотаваш лодкаря.
И никой не те вини.
Но смъртта е най-малкият
ти проблем тази седмица.
Да, ще те споходи:
като всичко останало,
което не те промени.
Само че преди да дойде тя,
ще те погали по главата
онази толкова по-страшна мисъл:
че ти май нямаш
никакво оправдание.

            Хубавото на ясната подредба на мислите е, че оставя усещането за уют, дори когато нещата са отчайващо счупени:

Чупливо е като през януари,
стъпките
пораждат сеизмични зони.
Отмъкнат е
дори и споменът за спомен.
Часът се колебае да удари.
Стремежите и дрехите са стари.
Постъпката –
момчешка глупост преди края.
Престъпникът
единствен от тълпата знае,
че дните се измерват във цигари.
Аз също знам: да стъпвам е погрешно.
Асфалтът
под краката ми нима е прав?
Аз правя
с моя дъх и въздуха болнав,
представям си, ако започна нещо.

            Спирам с блогърските си бълнувания. Всяка сграда е само част от квартала, а вие може би ще откриете свои  непознати такива в ,,Ние в мансардата‘‘ от Иван Ланджев. Това може да бъде и момент при самото представяне на стихосбирката на 07.05.2014 (сряда), от 19.00ч. в театралната зала на СУ. Аз физически отсъствам, но обещавам да гледам през прозореца. И съвсем не със свъсен поглед изпод очилата.


Още мнения:
           
           
           

             

неделя, 4 май 2014 г.

Дълбоко в сърцето на Индия с ,,Шантарам'' от Грегъри Дейвид Робъртс

                Случва се така, че един от най-близките ми хора, които срещнах из немските си пътища, се оказва от... Индия. Това само по себе си е изненада, както за самата мен, така и може би за повечето ми приятели.             В европееца сякаш са загнездени колективен страх и скептицизъм към така цветната черна Индия. А тя е толкова болезнено искрена и истинска, че изглежда почти фантастично.
            Моят добър приятел Ришаб произхожда от богатите касти на Индия (изненада?). но дори и той знае, че страната му има много лица. И върху лицата – експресии – усмихнати, весели, тъжни, агресивни, страшни.
          
  При едно такова познанство няма как да не се сетя за една от най-добрите драми, които съм чела, а имено ,,Шантарам‘‘ от Грегъри Дейвид Робъртс (ИК ,,Оргон‘‘).
            868 страничният Хаос не представят ясен сюжет. Защото по някои пътища нищо не е окончателно предначертано.
            Криминалният Грегъри Дейвид Робъртс (в книгата с различни имена) бяга от австралийските закони и попада в Бомбай – град колкото цветен, толкова и страшен. Фортуна завърта колелото на късмета и пътеписът на Шантарам ви повежда в постепенното му интегриране и превръщането му в индиец.
            Индия – с цялата й престъпност, с цялата й корупност, с цялата й разделеност, но и с цялата й отвореност към света, с цялата свобода на духа от тялото. От срещите с многобройните групи, из скитането измежду криминалните крайни квартали до лечителството – пътят на героя на Робъртс е всепоглъщащ и засмукващ. Динамичен и агресивен. Това е роман за живот, който няма да се разиграе и в най-смелите ви фантазии така реалистично. А съществува на някакви си 14 часа самолетен полет.
           
Вдишвайки всяка страница, ще ви се привиждат ярките цветове на индийските платове, виещи се снаги, ще ви се завива свят и ще ви е черно. Защото романът закача на ревера темата за мъжеството, лишено от маниерничене или перчене. И носи малка смърт.
            ,,Шантарам‘‘ е чувствено по мъжки четиво. Тъжно и черно в душевността си, но непречещо на покълването на свобода и надежда. В крайна сметка, плодородна е черната почва.
        Българският превод, дело на Комата, е повече от чудесен и закотвящ на индийска земя, а изданието на ИК ,,Оргон'' е опитало в максимално малки количества отсечени дървета да побере цял един свят. Малкият шрифт може би е леко дразнещ, но абсолютно достъпната цена и преносимостта на книгата го оправдават.

        Оказа се, че моят приятел не е чел книгата, а в Германия се запознах и с ъгълчетата на книжарниците им, за да я открия. Повечето от вас я имат на една книжарница разстояние. Бъдете цветни, бъдете индийци и я прочетете.
           

Доста емоционално ревю на Христо Блажев:
http://knigolandia.info