понеделник, 31 март 2014 г.

Зад ,,Булото'' на Мартин Маринов

   ,,И ако този свят не ви понася, изкоренете се...‘‘
        Тънка червена линия навива своите спирали пред незрящите ми очи от сутринта. Мелпомена се е излегнала на дивана срещу леглото ми и се плези на слънцето, надничащо от прозореца.
        Възможно е и вие да мернете в последния си за тази година мартенски ден подобни спирали. Ако сте в книжарница, те съвсем няма да ви се привидят. Новото българско издателство ,,Dеja Book’’ стартира с романа ,,Булото‘‘ на Мартин Маринов и виненочервената му корица дълбае озонови дупки по рафтовете ,,Нови книги‘‘. 

        Книгата е продължение на поредицата ,,Гравитация‘‘ и съвсем не е първа за автора, продавал книги в тиражи, за които след 89-та година можем само да си мечтаем (мхм). А надникването зад булото на тази вече митична граница предвещава въздишки, защото рови с пръсти в скрити рани.
        Все пак първите 80 страници на романа поемат в съвършено различна посока. Мъжката поезия от редица завоевания се редува с носталгията по българското село, хармонично сляло се с природата. Откровено казано, съвсем не очаквах това. Неназованият главен разказва за трудностите в редакциите на вестниците от опозицията от онова време, за някои от най-ярките си грехове с феерични създания, а  това е направено едновременно заинтригуващо-философско, но и стряскащо.
        Но тези истории остават на заден план. Те са недовършени. Защото има една Муза, която винаги измества всичко. Непознато момиче, облечено само и единствено в собствената си красота и червено палто, спира времето на безлюдна улица насред зимна виелица.
        Тази любовна история обаче си остава някак безплътна. Недостатъчно достигаща в дълбините, както би трябвало, за което честно казано бих смигнала на Маринов, че съвсем не е нужно да демонстрираш нечувствителност, за да останеш мъж. Най-яркият образ в мен за Мария е този, в който тя е дива, млада и лекомислена при срещата с майката на героя. А вероятно момичето би заслужавало далеч повече пластове при всичките вътрешни съмнения, изтъкали душата му.
        И въпреки това, от тази любов започва изкореняването в един непоносим свят. Възродителният процес си стои в историята ни, обагрен с алена буква. Не, не сме били единствените ,,лоши‘‘ в многовековното човешко битие, просто срамът е чисто субективно преживяване, а ровенето в психиката на личността, променяйки един от стълбовете му по рождение, ми е убийство на част от несъзнателното. Срам за мълчанието в кръчмата, за поруганото погребение, за поета, изоставящ всичките си книги, за да не му напомня нищо за мястото и хората, които са го предали и наранили.

        Музата умира. И остава само самотното усещане за непринадлежност. Ето този Маринов вече ми харесва. Сериозният, замисленият, чувстващият.
Мартин Маринов (с критика към леко изместения фокус, фотографе!)
        ,,Булото‘‘ не е моето море. Просто защото имам критика към подхода на автора. Груб и арогантен зад цялата поетика ми се стори (с уговорката че това не винаги е лошо, стига да е поднесено ,,със стил‘‘). Така го усетих, а това ме отблъсна. Освен това преходите ми се сториха сравнително нелогични. Все пак отчитам факта, че макар и ,,бягаща от своята женственост‘‘, както ми каза веднъж един приятел психолог, имам коренчета жена в себе си, което би повлияло на субективната ми преценка. Затова определено бих имала нужда от вашата помощ и мнение, за да си доизясня тази книга в сърцето си. Цената й е съвсем приемлива, корицата и хартията чудесни, за което поздравявам издателите (,,Алелуя!‘‘ възкликва Христо в този момент). Още повече прегръщам коректора Ива Колева за добре свършената работа, защото такава напоследък не откривам в други книги, които чета (големи издателства, замислете се!).

Младо българско издателство започва живота си с изкореняване. И даряване на втори шанс за живот на забравена книга.  Noblesse oblige* да надникнете и вие зад ,,Булото‘‘
       

*от френски: благородството повелява;
       
       
               
        

неделя, 30 март 2014 г.

,,Нашите предци'' от Итало Калвино

Днес имам рожден ден. А утре ще получа закъснял подарък, до който обаче детските ми ръчички съвсем нечестно се докоснаха  по-рано. 
На 31.03. издателство ,,Колибри‘‘ спуска на книжния пазар ,,Нашите предци‘‘ на Итало Калвино  - сборник, който очаквах с нетърпение след ,,Ако пътник в зимна нощ‘‘(изд. ,,Колибри‘‘), а още повече след ,,Американски лекции‘‘ (изд. Колибри, 2013). 

Под една корица битуват три независими новели - „Разполовеният виконт“, „Баронът по дърветата“ и „Несъществуващият рицар“.
В първата читателят се среща с добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо. Във втората историята на барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб и казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, залива с абсурдност, а последната новела е за ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо.
Както заради чувството за хумор на автора, така и заради богатата му обща култура ,,Нашите предци‘‘ заслужава място в библиотеката, наред до автори като Льоса, Мендоса, а дори и Борхес.
Лекота, Бързина и Яснота – това са максимите, които са впримчили стила на Калвино. Забавно-замислящи е точното определение за абсурдите му, а аз няма как по блогърски да спусна гилотината за това издание, защото отчаяно имах нужда от нещо, което да ме разсмее. Мисля, че  единствената по-забавна книга, която се е забивала в гънките на мозъка ми, е ,,Стогодишният старец, който скочи от прозореца'' (ИК ,,Колибри'', 2013)

30.03 се оказа слънчев за мен, но разлят върху бурни емоционални морета. Ако  и вие  си търсите хапче за слънце през идната неделя  - препоръчвам ви Калвино. Защото за мен забавното винаги трябва да има известен привкус на класа. В случая тройна.

вторник, 25 март 2014 г.

Внимание: ,,Човекът, който обичаше кучетата'' от Леонардо Падура хапе

Аз изобщо не обичам кучетата, признавам си. Но този ми детски страх отстъпва пред страха ми от други животни.
За едни такива, класифицирани като Homo Sapiens, животни разказва ,,Човекът, който обичаше кучетата‘‘ от кубинския писател Леонардо Падура (ИК ,,Жанет 45‘‘, 2014). 

Напоследък ми върви да захващам големи книги, които са прилични на застинала вода. ,,Човекът, който обичаше кучетата‘‘ е романизирана версия на живота на създателя на Червената армия Троцки след низгверването му. Падура детайлно разгръща последните години от живота на тази противоречива личност от не толкова далечния XX век – безмилостния  в своите действия, но надарен с интелект Лев Давидович.
Оценка от страна на Падура за Троцки липсва. В негов съдник се превръща единствено Рамон Меркадер – испанецът, който убива ,,демона-жертва‘‘,а кубинецът Иван, който случайно среща човек, разхождащ кучетата си, оживява като еманация на всеки един човек, осъзнал абсурда на времето си.
,,Човекът, който обичаше кучетата‘‘ обхваща три основни образа на политическата сцена на XX век – революционера, убиеца и обикновената личност, търсеща своето място под слънцето. В близо 900 страници (да не се уплашите сега от цифрата) Падура дълбае в недрата на човешкото добро и зло. Това е роман за историята – както световна, така и лична. В него място за романтика почти няма. Груб и нечуващ е светът на идеите. Може би защото те не обичат.
И  защото има тих гняв и едно мащабно унищожение на човешкото, разпръснати из страниците, книгата ми е прилична на застинала вода, която постепенно увеличава обема си, за да прелее. За да прелее и да наводни всички сиви гънки на читателя.  Човек помни най-добре, когато е изстрадал. В този смисъл ,,Човекът, който обичаше кучетата‘‘ ще ви накара да запомните.
Прекрасен ден е да се облечете и да отидете на премиерата на книгата, организирана от ИК ,,Жанет 45‘‘ в СГХГ, ул. Гурко 1 в София, както и на 26.03 в Бургас (Морско казино) или на 27.03 в Културния център на Радио Пловдив (естествено, в Пловдив). Разгърнете я, усетете тежестта й, а дори бъдете от щастливците, срещнали се с автора. 
Аз не зная дали ще успея да стигна и до там, така че ако не видите зареяния ми поглед, определено трябва да ми вземете автограф. Не за фенщината. А за помненето.
Тук е моментът и да обърнете внимание на превода на Венцислав Николов, без който книгата нямаше да е това, което е, в българското си книжно тяло. Уважение за оцеляването му из тези 900 страници.
,,Човекът, който обичаше кучетата‘‘ ще лае по вас. Но също така и ще ви захапе. Която и страница да разгърнете.




петък, 21 март 2014 г.

Просто красивости през Световния ден на поезията

Днес няма смисъл да пиша повече от три реда.
Честит Световен ден на поезията, да се рисувате.
Поздравявам ви без патоси с няколко красивости:

Арго на светлината
Добромир Тонев
"Ще ти дам една кожа , през която
хората ще те виждат отвътре. И да нямаш
никакви тайни. Ти принадлежиш на всички.
Ти си само светлина."
О. Елитис
И бавно се отделяше плацентата
от мрак. Бе вик и плач в началото.
вселената създаде своя център.
Родилката земя отпусна тяло.
Росата няма никога да значи
за двама души толкова надежда -
и Майката и Младенеца плачат.
И хаосът, осмислен се подрежда.
Гръдта си млечна изгревът разголи
и светлината като кръв потече
и Го изпълни до премала с болка,
защото Го пронизваше със вечност.
Той беше предопределен да свети!
Той бе неповторим, той бе свободен!
И той пое с осанката на цвете,
но не по слънчев лъч -
по гол проводник.
Навлизаше - с огромната енергия,
която беше наследил от Майка си -
в света, където произвеждат серийно,
където чувстват и убиват масово,
където любовта, за да не куца,
е повечето дни четирикрака,
където самотата се лекува
дотолкова, доколкото и рака:
където обезобразяват Майка му -
гърдите й, очите й, недрата,
и тя по чудо още ражда тайнства
с машини за уран между бедрата си:
където има временно примирие
и някои мълчат благоразумно,
а други - от казана - претендират,
че са пауни, снесли пълнолуние...
От общия казан,пред който гладните
за супа и за правда се нареждат.
От общия казан, във който бавно
обезкостяват техните надежди...
Той - още потопен в една хармония,
със слънце около устата, викаше
в железните уши на милионите,
че този странен свят върви наникъде.
Говореше за доброта и истина,
за красота говореше, за братство
и мислеше, че като него мислят,
но повечето мислеха обратно.
Докато убеждаваше и спореше,
опрян върху изкуства и науки,
растеше в свойта сладка тиня корена
на глупостта, жестокостта и скуката .
И думите, понеже не излизаха
от неговото собствено страдание,
не носеха утеха или близост.
И пръстът си оставаше във раната.
И хората не искаха да вярват -
живееха в сънлива еднозначност.
Разбра, че да говориш не е дарба,
че ставаш смешен в своята прозрачност.
И той помръкна. С ясното съзнание,
че неговата светлина е чужда,
че неговите сетива и знания
с любов и труд отглеждаха ненужни
декоративни плодове, каквито
със хиляди изгниват по тържИщата
на думите. Да наторяват житото
на Словото. И да отидат в нищото.
Не бе се доверил на своя опит
и виждаше света ограничено,
тъй както жабата през телескопа
на кладенеца гледа на вселената...
Но, Майчице, той чувстваше във образи!
Опипваше ги, дишаше ги, виждаше
единството, абсурдните им сглобки
от цвят и твърдост, форма и подвижност...
Изгубваше се и се преоткриваше
потапяше се хищно, без остатък
и на студа в прозрачната коприва
и в обривите нежни на росата,
на агнето с кръвта димеше зиме,
беснееше напролет с ветровете,
изплезваше се с белите езици
на водопадите към върховете...
Не е ли вече жител на планетата
на скуката, населена с мизерни
движения на мисълта и с клетви,
че утре няма да е като вчера?...
Викът му се разнесе над полетата
над океани, планини и здания
с единственото - маичице! - което
изричаме на болката в капаните.
И Тя го осени. И той потъна
във себе си, в плътта си се разтвори.
Тя - Майка му, природата, бездънната-
отвън и вътре в него проговори.:
"Не утолих глада и твойта жажда
Дойде часът и вече осъзнаваш,
че аз съм те родила за да раждаш,
създала съм те, за да ме създаваш.
Не са като на другите очите ти
и кожата ти свети някак странно...
И аз, която притежавам Всичкото,
полагам го в нозете ти Избранико!
Разнищвай го на звуци и на образи,
спасявай го по невъзможни принципи -
създавай свят по образ и подобие
над себе си. И той ще е единствен.
Единственото твое оправдание,
че тук си дишал, разсъждавал, чувствал!
Ще вярват в твойте радост и страдание,
ако повярват в твоето изкуство"
И му изми очите със росата.
И той прогледна - не! - и той Усети
безкрайната игра на чудесата
в околното, от себе си обзето.
Природата - зелена класна стая,
а синьото небе - дъска за писане...
Уплашен ли е бил или замаян?
Какво ли в тези мигове е мислил?
Какви ли тебешири са му трябвали,
какъв ли ръст! - за да достига всичко?
Звезди върху него вместо ябълки
са падали - да мисли по-различно?
Или това са само светли мигове
в живота му по кучешки орисан?
Или това са обичайни митове,
с които суетата го дописва?
а може би пред чашата със вино
той е проклинал дарбата си трижди -
било му е и болно, и обидно,
че той е сляп, а другите не виждат,
че не сред идиличните картини,
а в тъмното мазе на обществото
си е измислял вишни и царкини,
защото са му липсвали в живота?
И потопен в мастилото на здрача,
след толкоз рани и стихокървене,
е искал сам да провери с бръснача
дали все още има кръв по вените?
Или от слава и от власт прикоткан,
се е превърнал в злобно прилагателно
и са се заобичали с живота
подобно змии - страшно и трогателно?
Или след някой сит на скука празник
се е събудил чужд и безразличен
и е усетил, че е сам и празен,
че в пръстите му няма електричество,
че спомен са сезоните на тръпките
и котви и платна са вече спуснати,
че думите с потайни миши стъпки
красивия му кораб са напуснали,
че Словото и той се гледат умно,
като след дълъг брак - със уважение,
и всякое посягане към думите
ще води до взаимно унижение.
И оня страх родителски от чувството,
че надживяваш своите творения
и че изпращаш в ада на изкуството
невръстни мисли, чувства, построения...
Защо сега да ровим потеклото
на неговата светлокожа раса -
сега, когато трябва да работи,
сега , когато трябва да се радва?
Сега, когато корабите снажни
на Словото с безкрайното се срещат -
защо да правим остров за прокажени
от неговите страхове и грешки?
За да заселим в този свят на раните
и здравото му чувство за нещата ли?...
Под сметките на свойте биографии
поетът ще постави сам чертата
на хоризонта. И ще отпътува
да търси пристани за светлината.
Над златното й руно ще будува,
под сребърната завист на луната.




СВЕТЪТ Е НАШЕ НАСЛЕДСТВО
Луис Росалес, превод Рада Панчовска
Балада за това, което винаги се отлага
Считай се жив и започни да се лекуваш,
останалото няма значение.
Достатъчно е да промени мястото си радостта,
която никой няма.
                              Сега
започни да правиш любов.
                                                Пролетта
е винаги в очакване,
                                макар да ни се пада
някакъв глад за света при подялбата
и някаква странна печал
да кара костите ни, като поискат,
да играят на домино по килима.
Считай се жив; достатъчно е,
стига ти да живееш като даващия милостиня,
стига ти да потеглиш и животът
да добие преходната си
и мощна истина:
                            Всичко се случва
колкото е могло да бъде:
                                        пеперудите
не са звезди: летят
само един слънчев ден и окапват.
Не избирай пътя си: няма пътища,
светлината е светлина, както сянката е сянка,
считай се жив и започни да се лекуваш,
останалото няма значение.
Има такъв, който погребва малко по малко света
и на брега, уморено, морето се дави.
Не очаквай чудо, което да ти отнеме
от душата тази печал;
вече няма нищо, което да питаш, няма нищо
за отговаряне,
                    има неща.
Виждаш ли ги? Гледай ги добре, защото думите
са дъжд над морето.
                                Като чаша
вино трябва да пиеш
живота капка по капка,
защото горестта опива като виното,
додето можеш да кажеш:
време е,
не знаем за какво,
                            не го знаем,
нито ще го узнаем, но няма значение,
дойде и това е всичко:
                                    тласка ни;
наш е и ни подсилва.
Считай се жив и не питай
какво трябва да правиш:
                                          време е.


Никой
Емили Дикинсън, превод Цветан Стоянов

Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай - 
че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва!

четвъртък, 20 март 2014 г.

Лудости с Петър Делчев в ,,Луд за обичане''

                    От известно време няколко мисли ме душат за шията и бодат игли в сърцевината ми. Кактусът в стомаха ми се размърдва, усещането е болезнено, но следа от цвят по него няма. Спокойствието не е мое проклятие. Признавам си, че ако не беше адреналинът, най-вероятно щях да съм прилична на безжизнена почва за паразитизъм.
                Денят е мъж, но женствен.Пъпли по вените ми, надниква в зениците ми, роши косите ми. И не ми е слънчево. Искам да изтикам тази сладникавост на болката от гънките на мозъка ми и да се ударя в скала.
                В ей такава скала – поезия. Като ,,Луд за обичане‘‘ на Петър Делчев.
                Понякога за блогърите е много лесно да напишат ,,рецензия‘‘ (по моему експресия) за новоизлязла книга. Посещенията се натрупват, издателствата побутват рамо с едно споделяне на FB-страницата си... Сега обаче няма да пиша за нова книга. Защото за прекрасните разкази на Петър Делчев (,,Трънски разкази‘‘ и ,,Балканска сюита‘‘, изд. Сиела), както и за ,,Кастинг за месия‘‘ се изляха хвалебствия, но никой не обърна внимание (а май дори и самият автор) върху тази стихосбирка, която по настоящем е почти неоткриваема (излиза 2005). 

                А пък аз... когато ходя по болките, се обръщам като дете към родител и към нея.
                ,,Луд за обичане‘‘ звучи като ръмжащ мъжки глас. Съвсем не зная дали Делчев звучи така. Имах някогашен близък, който го познава, но така и не ни запозна (мрънкам си). В  този глас има перфектната дозировка от любов, самота, разочарование,болка, минало, бъдеще, море, хъс, агресия и социални ескизи. Вероятно няма да се понрави на съвременното българско поетично течение, защото няма онова меко и кратко звучене. Но е филм, чиято лента трескаво се върти в мозъка на всеки човек при сблъсъка с делника:
Присънват ми се хора някакви
с очи на бухали,
с усмивки пясъчни.
Знам, че само ако духна,
ще залича лицата им,
ще им изкъртя зъбите...
Не искам да го правя -
невинни са кошмарите,
че съм изпуснал края
и лудия си филм
пак гледам от началото...
               
Вероятно дори ,,грандоман за величие‘‘ като Делчев (някой нейде тъй го нарича) би променил доста от съдържанието в стихосбирката. Но аз читателски бих се развикалка от ужас при едно подобно действие. Енергията си е енергия, а преминаването й в друга форма не би изиграла добра роля на тази близо 150 страници стихосбирка.  Не ми пречат нито удивителните, нито многоточията. Малко са българските поети с толкова мъжко, делнично и едновременно с това идеалистично звучене (тук аналагоията ми е Борис Христов)  – метафорите са оголена телена жица, а размърдването на пластовете душевно спокойствие – неизбежно.    

Уловката е, че в интернет няма да намерите най-добрите стихове. Самата стихосбирка е разделена тематично на няколко лудости, които създават цялостен образ на един ,,луд за обичане‘‘.
Съжалявам, въпреки несъвършенствата на книжното тяло, аз не мога да се вживея в ролята на критик и да направя аутопсия на стиховете. С тях съм отраснала. До голяма част са ме формирали като личност. Нахъсвали са ме. А в дни на болка са ме и милвали. Само мога да се надявам някой да им обърне внимание, с автора да ги поредактират и те да разцъфнат като вишнево дърво на българския книжен пазар. А и  прозаично си признавам, и аз съм една ''луда за обичане''.


понеделник, 17 март 2014 г.

Бижу в синьо - ,,Птичият събор'' от Петер Сис

Светът ми днес бе черно-бяла снимка
И на цветното не му бе ред.

Софийските булеварди самотно препускаха по мен. Търсех нещо. Май че беше душевно спокойствие. Вместо това си намерих синьост и надежда. Цялото небе се побра в един кратък миг - ,,Птичият събор‘‘ от Петер Сис (ИК Жанет 45).

Вероятно вече сте разгръщали т.нар. ,,синя тетрадка‘‘ из някоя книжарница. Няма и как да не сте – това е едно от малкото физически тела на книга, при които триадата автор-роман-издател се слива хармонично и пред очите на читателя (а и измежду пръстите му) се носи феерия от цветна сила. Дори хартията е специално одобрена от автора. Но това ще ви оставя да прочетете другаде. Аз само ще благодаря на г-н Манол Пейков, защото като рисуващ човек, няма как да не оценя качеството при запазване на илюстрациите, дело на самия Сис.

,,Птичият събор‘‘ вдъхва живот на древна персийска легенда, а започва като някой роман на Кафка. Из малкото текст ще се присетите за Малкия принц, за Джонатан Ливигстън, ще предвидите края, но това, което най-неочаквано ще срещнете е Спокойствието от простото съзерцание.

На практика илюстрациите на ,,Птичият събор‘‘ дълбаят из съзнателното и несъзнателното ви. Те призовават архетипи и жонглират с психиката, така че усещането след всяка страница е преди всичко бодеж от ляво. 


Туп-туп, туп-туп.

цяла съм
единствено
очи,
които чакат
изстрел

                                                                 или
                                                                докосване.


,,Птичият събор‘‘ е буря пред затишие. Но съвсем не в лошия смисъл. Книгата екстрадира сивотата и кани усмивката (съвсем човешки). Това е книга за мечтатели. А аз благодаря на Гергана Рачева, че ме дари с това съзерцание. Разгръщайте, но само ако ви се лети. 

сряда, 12 март 2014 г.

Бе(з)сил(н)о пред ,,Децата от гаровия сейф'' на Мураками, но по-добрия

            Съвсем несериозно зачезнах. 
           Но има едно нещо, наречено Живот, което така ме приклещи и се сбори с мен, че доброто старо Време не ми достигна.
          Все пак битката този път е 1:0 за Темз. А най-прекрасната Жана (тази от ,,Колибри'') ,съвсем без да иска, ми остави следсесийно имено книжка за живота с надпис ,,Прочети ме''.
     
   ,,Децата от гаровия сейф'' на Рю Мураками (ИК ,,Жанет 45‘‘, 2013)  е колкото фантастична, толкова и истинска. Още първото изречение хвърля в шок:
,,Жената натисна бебето по коремчето и всмука пениса му в уста - беше по-тънък от американските ментолови цигари, които обикновено пушеше, и имаше вкус на сурова риба.'' 
          Тъй като съвсем не претендирам да съм запозната с източните нрави, може да си представите учудването от прочетеното, а тези, които ме познават малко по-добре, биха визуализирали и ококорения поглед, и последвалата скептично повдигната дясна вежда.
Все пак историята за Кику и Хаши - две изоставени деца - е до толкова увлекателна, че човек започва да губи границите между реалност и фантазъм.
         Самото заглавие на книгата най-вероятно вече ви е подсказало къде са били изоставени децата, но очаквайте неочакваното, разгръщайки всяка следваща страница. Хаши и Кику препускат от сиропиталище, през дома на осиновителите им на един остров, до Токио. 
         Първите страници (от близо 600) може да се сторят на читателя малко мудни. Обемът определено може да изплаши любителите на книжки от 250 страници. Насилие за по-нататъшно четене обаче няма да има. ,,Децата от гаровия сейф‘‘ е роман за гнева, за омразата, а по принцип тези чувства са толкова дълбоко вкоренени в човека, че дори и да спрете да четете книгата и да не я изпиете на един дъх, ще видите, че тя ще чака кротко да я разлистите отново, че да ви хвърли в дълбокото море на безсилието да се проумее безумието на света на Мураками.
         Психологическият поглед върху героите се разлива в сцени на ярост, на страст, на болка, на случайна радост, на всичко човешко, надскачащо националните и културните граници. Романът напълно всмуква читателя  в атмосферата на прогнила Япония, а ако сте чели Франзен ще знаете, че това съвсем не е само тамошно явление.
         Бързам да предупредя ровещите в мрака, че въпреки мириса на застояло и на горчиво в романа, няма да срещнете само тъмнина по пътя си, а тези, които са любители на по-неангажиращи книги, че няма как да не се ангажирате. Просто романът ще се зашие по вас, без да го усетите.
         Рю Мураками се класира в листата ми с любими автори. Неговата откровеност и желание да съчетае безутешност с плаха надежда са толкова голяма рядкост в света, който ме е завъртял, че предпочетох да заравям нос в книгата му често, но за малко, за да мога да го задържа за по-дълго.
         Така че, ако не ви е страх от думи като ,,бой‘‘, ‚,чукане‘‘, ,,педераст‘‘, поднесени далеч по-изискано от Уелшовия цинизъм, оставете се и вие на бесилото на ,,Децата от гаровия сейф‘‘.
     

сряда, 5 март 2014 г.

Само за ценители - ,,Шест задачи на дон Исидро Пароди

                Към някои автори питая особена страст и само да чуя името им ми е достатъчно, за да затичам към първата книжарница. Още по-щастливо ми е, когато издателството, към което работя, се забърка с горепосочения автор Х.
               
Този понеделник автор Х е Хорхе Луис Борхес, а неговите ,,Шест задачи за дон Исидро Пароди‘‘ (изд. ,,Колибри‘‘, 2014), написани съвместно с   Адолфо Биой Касарес,  представяват 150 страници само за любители.
                Без да напуска килия № 273 в Държавния затвор, където излежава несправедлива присъда, дон Исидро Пароди решава майсторски и най-заплетените криминални случаи. Пред него се изправят шест различни истории, всяка от които е поднесена в типичния изчерпателен и смазващ стил на Борхес.
                Все пак, не посягайте към тези логически задачи, ако сте фенове на детективските жанрове. Името на дон Исидро Пароди не е случайно избрано – книгата е апотеоз на пародията (опа, пак силни думи).  Естествено, хуморът е твърде интелектуален, така че ако търсите неангажиращо четиво, Борхес не е за вас. Винаги съм се възхищавала на богатата му обща култура, пред която половината ни интелектуалци, които пъплят по софийските улици и ‚,арт‘‘-заведения,биха си глътнали граматиката.
                Правя уговорката, че това не е  най-силната книга на Борхес, но си личи, че той много сe е забавлявал, пародийно представяйки над 50%от книгите, които излизат днес на пазара.