петък, 28 февруари 2014 г.

''От Космоса с любов'' от Станислава Чуринскиене

Когато си на 22 и си роден в България, имаш преиумществото или недостатъка да не помниш  много ясно някои неща или да си се сблъсквал с тях post factum  и единствено книжно и разказно. 
Въпреки това знаеш, че една от любимите теми на прескочилите 25-тото си лято е темата за Прехода, като тук се включват и десетки писатели, закотвили вдъхновението си в неговия гръбначен стълб.
Все пак книгите, за които Преходът е просто фон и  които ровят съвсем далеч от политиката някъде дълбоко в психиката на тогавашния човек, не са често срещани.
Една такава книга излезe съвсем скоро на българския книжен пазар под знака на поредица  ,,Гравитация‘‘ на изд. ,,Изток-Запад‘‘. 
                ,,От Космоса с любов‘‘ на Станислава Чуринскиене е една съвсем реалистична история, за тематиката на която аз самата никога не бях се замисляла. Като казвам реалистична, тук това трябва да се приема буквалистично, защото е резултат от срещите на авторката с над 20 български момичета, които отпадат от училище и започват занимания с езотерична дейност. Станислава проучва историите им, намира общото в тях и създава тази на  един от главните герои в романа – Ангелина.
                И така, ето че ви издадох част от сюжетната линия, но преди невярващите в зодии, хомеопатии и прочие (към които се числя и аз), да си помислят, че това е поредната ,,женска‘‘ книга, ще ви издам една малка тайна – романът всъщност е низ от психологически ескизи на живота на майка и дъщеря, които имат силна духовна връзка помежду си.
                Чуринскиене човърка в света на средостатистическото българско семейство от онези години,  в което майката е твърде амбициозна, търсеща, но неосъществена, бащата е по малко посягащ към чашката, по малко агресивен и по малко тъжен от факта, че съвсем няма как да разбере жена си. Семейството от онези години, в които мухълът е неизменен спътник на тавана, а човешките отношения все още са обвити в табута.
                Лора е убедена, че децата пречат на една жена да се развие, но Ангелина е с мисия, затова я отделя от света на нейните връстници. Попаднала под влиянието на майка си, момичето напуска училище и се откъсва от всичко земно, отдавайки се на лечебни езотерични ритуали и на контакт с извънземното Ейнар. Но това не е достатъчно за целеустремената й майка, а реалността плавно започва да напомня за себе си.
                ,,От Космоса с любов‘‘ съвсем дълбочинно изгражда студената обвивка на отчуждението и отчаянието, обхванало българското семейство през 89-та. Благодарение на образованието си на психолог авторката предава плавно и логично емоциите на героите си. Да, логично е правилният термин в случая. При това съвсем не под формата на женски роман,  защото всяка от думите стои точно на мястото си. Огромен плюс е и четивният стил, който звучи  едновременно и ежедневно, и поетично. Подобно изложение напоследък ми се струва рядкост, особено що се отнася до книги за Прехода.
                Единственият минус според мен е загатнат в една бележка на страница 211, в която редакторът обяснява, че това би бил един индивидуален и подходящо отворен край на книгата, но Чуринскиене прескача няколко години напред към вече порасналата Ангелина, която има свое собствено дете. За мен това продължение ми се видя излишно, но де факто мога да разбера причините на авторката да пренебрегне въпросното редакторско включване (от Космоса?).  
                А защо пиша за тази книга едва сега? Защото съвсем по български ревниво пазех своя скептицизъм, а и защото понякога решавам да прескоча бариерата и да се срещна с авторите, които съм чела. Ей така, съвсем за тръпката от елемента на изненадата. На срещата със Станислава Чуринскиене в книжарница ,,Ориндж‘‘ на 27.02 обаче допълних пъзела от книга и създаващ я, така че в мен да остане един съвсем топъл повей от Космоса.
               
 Още отзиви за книгата:

четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Целувката на смъртта в ,,Непорочните самоубийства'' от Джефри Юдженидис

Да не съдиш книгата по корицата не винаги е най-правилното решение, когато в ръцете си държиш това: 

Някои книги трябва да бъдат препрочетени поне два пъти, за да е наясно човек дали е нацелил точния момент, в който да ги прегърне.
Признавам, че при първия път, когато се срещнах с ,,Непорочните самоубийства‘‘ на Джефри Юдженидис (ИК,,Жанет 45, 2011), вече бях гледала екранизацията на София Копола от 1999г., изслушала песента на група AIR с кадри от филма, но това, което ме привлече беше корицата - дело на на Райчо Станев.
Освен това декларирам, че и тогава, и при препрочитенето на книгата съвсем наскоро (като не включвам и сблъсъка ми с ,,Мидълсекс“) останах със смесени емоции. Навярно, защото Observer сравнява романа със ,,Спасителят в ръжта‘‘, а аз така и не се научих да обичам точно тази творба на Селинджър (разказите му са великолепни, все пак).
Все пак се подписвам под признанието си, че книгата трябва да се прочете.
Защо  да има трябва при книгите, би ме попитал някой?
Защото ,,Непорочните самоубийства‘‘ наистина прилича на ,,Спасителят в ръжта‘‘ по едно – с разпадането на едно семейство из страниците на романа всъщност се дълбае в деградацията на едно общество.  А разклащането на общите устои оказва влияните върху младото сърце по-силно, отколкото бихте предположили. Защото спокойствието в подобни десетилетия наистина би било признак на лудост.
Подобно  на отронена въздишка Джефри Юдженидис въвежда читателя в света на сестрите Лисбън през погледа на вече пораснали момчета, техни съседи. Години по-късно разказвачите на тази история, се лутат между юношеството и зрелостта и се опитват да си обяснят на пръв поглед необяснимия копнеж по смъртта на пет подрастващи момичета.
Още в самото начало авторът разкрива какво ще се случи:
‚,На сутринта, когато дойде ред и на последната дъщеря в семейство Лисбън, Мери, да посегне към самоубийството – със сънотворни, също като Терийз, - двамата парамедици вече знаеха къде в къщата е чекмеджето с ножовете, и газовата фурна, и трегера в сутерена, през който може да се преметне въже.‘‘
Въпреки това, в стомаха на читателя започват да пърхат едни извратени пеперуди – как е станало, защо. Обзема го една странна превъзбуда, която психологически може да бъде обяснена само с Танатоса, загнезден в недрата на всеки от нас.
Ретроспективно, чрез така наречените доказателства, събирани през месеците наблюдение на сестрите, разказвачите проследяват всяко едно самоубийство. Като по правило, най-малката – Сесилия – изпълнява прекрасно ролята на неуравновесена и неразбрана тийнейджърка, която завършва пътя си триумфално  скачайки от прозореца. Летенето все пак е красиво сбогуване с живота. 

Последват месеци затягащ се родителски контрол, през който четирите живи момичета – Бони, Мери, Терийз и Лъкс – се опитват да дишат и издишат, протягайки ръка към светлината, а междувременно потъвайки все повече в дълбините на смъртността си. Къщата е гробница на младостта, а краят е въпрос на избор:
            ‚,Времето е нещо естествено. Преодоляването му е въпрос на избор.”
,,Непорочните самоубийства‘‘ прелъстява с еротика и откровеност, които не могат да бъдат лесно преглътнати. На пръв поглед ежедневни, миговете на семейство Лисбън разкриват фините моменти в живота, които предначертават фаталности. Силното родителско влияние, сливането на баланса на близки по възраст деца, училищната атмосфера – неща, с които се сблъсква всеки един от нас. А мотивът за еднодневките е пропит във всяка една страница. Колко трае денят на една еднодневка всъщност?
Това, което не ми харесва в романа, се отнася цялостно към стила на Юдженидис. Понякога ми липсва поетиката на изказа, твърде сухо и ежедневно ми се струва излагането на показ на такъв богат свят:
„Усещахме какъв затвор е да си момиче, как да си момиче означава умът ти да е трескав и мечтателен, а накрая  задължително научаваш кой цвят с кой си подхожда. Разбрахме, че момичетата са наши близначки, че всички съществуваме в пространството като животни с еднакви кожи и че те знаят всичко за нас, докато ние не можем изобщо да ги проумеем. Накрая научихме, че момичетата всъщност са дегизирани жени, че те разбират любовта и дори смъртта и че нашата задача е просто да вдигаме шума, който явно ги очароваше.“
В около 230 страници ,,Непорочните самоубийства‘‘ съблича спокойствието и читателят остава само по болката от предсмъртните въздишки на чистотата и свободата в свят, в който ‚,изсичат гори и убиват тюлени‘‘.Самоубийството  дебне, втренчва се в него, не говори – мънка нещо под разбития си от многото отхвърляния нос и чака, разтворило разкривените си спокойни устни, като че ли не е целувало от цяла вечност.



 Още ревюта за книгата може да откриете на:
            http://azcheta.com




                         

понеделник, 24 февруари 2014 г.

Изкореняване с ,,Върви накъдето те води сърцето'' и ,,Луизито. Една любовна история'' на Сузана Тамаро

   На 22 приличам на земя, която чака да покълне. Освен това обичам книги, които ухаят на дъжд. Навярно защото коренчето, което е вкаменено в недрата ми, е чиста меланхолия. Но какво пък, щастливите жени нямат въображение, както казваше  Холия*. 
 Поради тази ми дъждовна страст сърцето ме доведе до два романа - ,,Върви накъдето те води сърцето'' и ,,Луизито. Една любовна история'' от Сузана Тамаро, обединени от издателство ,,Рива'' в едно  книжно тяло.      
  Препоръчана ми от прекрасен човек, книгата трябваше да се сблъска с високи очаквания. Неочаквано за чепатия ми мъжки нрав, който предпочита да препрочита ,,Параграф 22'' на Хелър (уж типично мъжка книга), те се оправдаха, приемайки обаче друга форма. Откривам, че около италианските авторки има някаква магия, която не мога да обясня и нещо съвсем сходно в дъха на изреченията, излизащи изпод пръстите им.
   ,,Върви накъдето те води сърцето'' е първата глътка влага, първите капки, които се стичат по коренчето меланхолия, а то плахо се размърдва.
   Никога не бих повярвала, че историята на три поколения жени може да ме заинтригува. Първо, защото аз самата съм причислена към женския пол и неговите трептения са ми поне донякъде известни; второ, защото подобна книга вече съм чела; трето - имагинерният разговор баба-внучка предполага повече сълзи, отколкото мога да понеса.
    Все пак, това е роман, който е толкова женски, колкото и по мъжки логичен, хладен, разсъдлив.
,,Ти замина преди два месеца и освен картичката, в която ми съобщаваш, че си още жива, не съм получавала никакви новини от теб.''
  Така започва писмото на една възрастна жена, стигнала до края на своя път, останала единствено с кучето Бък в къща от спомени. Най-важната част от тази къща всъщност е градината. Защото сред дърветата, човек трябва да е дърво.
   Дъщеря й, починала трагично на 31-годишна възраст, оставя в наследство детето си. Но по силата на природните закони отношенията баба-внучка няма как да се развият гладко след ранна тийнейджърска възраст.И тук започва връщането към корените, към първите опити за собственоръчно изкореняване. Към грешките и подтиснатостта на онова старо поколение, в което жената е била предимно домакиня.
  Колкото и да не ми се ще да го кажа, романът може би наистина е насочен към женската половина на населението. Той е едно разголване на психологията на хилядолетия женственост. С уговорката, че героините са фини и чувствителни създания, дори и в своята антична мъжественост. Съвсем не съм сигурна, че един мъж, макар  и четящ, би разбрал сложността на един Атлас без ръце. Въпреки това уверено и по мъжки удряйки ги по гърба, бих ги посъветвала да не пропускат този опит. Защото в около 156 страници ще разберат своите майки, своите баби, своите жени и своите дъщери.  А и ще се сблъскат с мълчаливото и тихо съжителство на миналото, скритите трепети и вълнения и много, много душа. 
  Макар предсмъртен дневник и имагинерен диалог с избягалата внучка, фабулата не неприятно монотонна. Романът се чете на един дъх. Колкото една угнетяваща дъждовна разходка. И остава само мънички мокри следи по разровената почва на съзнанието на читателя. Всяка страница е поетичен шамар. А простотата на всекидневните неща прогонват идеологията:
,, А когато пред теб се открият много пътища и ти не знаеш накъде да тръгнеш, не се спускай наслуки по някой от тях, седни и почакай. Вдишай дълбоко, вдишай с увереността, с която си поела въздух за пръв път, при раждането си, не се разсейвай от нищо, чакай, само чакай. Стой неподвижна и мълчаливо се вслушвай в сърцето си. Когато ти заговори, стани и върви натам, накъдето те води то.''
 Къде  е смисълът?
 ,,Сред хората - бъди човек.''

,,Луизито. Една любовна история'' е продължението. Героинята отново е възрастна и самотна жена (шегата настрана, но тези два романа съвсем потвърдиха желанието ми да лиша родителите ми от наследници). А утехата долита неочаквано в един случайно намерен папагал, когото тя кръщава на някогашната си непокорна приятелка Луизита. 
Повече за него няма да ви издавам, защото той е достатъчно кратък. Съвсем малко по-невъздействащ. Но отново лъхащ на меланхолия. 
 Корицата на изданието е дело на Яна Левиева. С изключение на някои натрапчивости в оформлението, книжното тяло на сборника носи същото фино усещане, с каквото са пропити и страниците му.
В момента, каквото и да кажа, ми се струва недостатъчно. Аз съм още твърде млада, за да обобщя така леко съдбата на хилядолетия жени. Хилядолетия човешка съдба. А и защото двата романа са тъжно и хладно острие, след което не остават сълзи. Сузана Тамаро простичко засажда цяла гора от усещания и трептения. И ако светът на двата романа завали над вас, върнете се към корените си. И не се изкоренявайте.
  

*,,Холия, Йорданка Белева;
** На снимката: из стихосбирката ,,Лапидариум'', Г.Г.;

събота, 22 февруари 2014 г.

Голямата загадка Тумас Транстрьомер

Сънувах сън, в който всеки миг бе ситно стъкло начупена реалност и низ от хълмове.  Не зная какво значи, нито защо несъзнателното ми жонглира с всичките ми ежедневни страхове и ги превръща в нащърбени повърхности, които режат. Картините избледняват и скоро съвсем няма да си спомням.
Единственото, което ехти в главата ми:
Неразличими образи потъват в мрака
Едва просъскват те: ,,Не ме докосвай!’’

           
Някои неща си остават загадка. Но тези думи си плуват съвсем логично, защото вечерта ми завърши с ,,Голямата загадка’’ на Тумас Транстьомер (ИК ,,Жанет 45’’, 2013). Не защото нямам куп наредени романи за следсесиен прочит. Не защото трябва и е наложено, книгата я стискам от година насам. А защото след месец заточение сред юридически писания, фиордите, морето, планините и хладната прегръдка на Скандинавието ми се сториха най-безболезненото средство за (за)връщане към по-магичните ми светове.
           
            Предлагам ви и вие да го изсънувате, защото:
умее да
тъгува
всекидневните
неща
по
един
магичен начин:
Земята естръмен склон към небето,
Връх след връх,без истинска сянка.
Летим напред и гоним Теб
Сред лятото в cinemascope.

А вечер се изтягам като кораб
Със загасени светлини, далече, колкото е нужно,
От действителността, докато екипажът
Изпълва парковете по брега.
(превод М.3мийчарова)

Пътят по море е ласкаво издърпване към острова на поезията и дори кокошарникът се превръща в едно сакрално място.
Такава е работата на големите имена. Да надскачат ‘’антипоетичната стена’’, така че и антипоетите да бъдат омагьосани.
,,Голямата загадка’’ са шепа избрани стихотворения, които подпалват цветовете, а в ушите на читателя шепнат русалки. Белите платна  на кораба запращат в други бития. Човек не спи спокойно след подобна поезия.
Лежа, ще спя и аз. Но виждам тайнствени картини
и знаци, които сами се драскат зад моите клепачи
по зида на нощта. А в процепа между съня и будността
едно писмо голямо напразно прави опит да се пъхне.
(,,из Ноктюрно’’, превод В.Г)


Стихосбирката съдържа стихотворения и лирическа проза от всички периоди на Транстрьомеровото творчество,като се започне от 1954 година до книгите му от по-новото време като ,,Голямата загадка (2004). Към приказката се добавят оформлението на изданието и преводът от шведски език, направен от преводачески екип млади и будни умове под ръководството на Вера Ганчева. Аз съвсем не говоря шведски. Но напълно им се доверявам.

По-тихо!

И тътенът на върховете слезе,
слезе,
слезе,
слезе при нас в една от нощите на пролетта,
преструвайки се на туптене на сърце.
(,,Един творец на Севера’’, превод на В. Ганчева)

Да пиша още означава да копирам всички стихове. Защото колкото и общо да имат помежду си, те са едно различно приключение. Изборът е прост. Ако ви се бяга от ежедневието и ви се пътува към Скандинавието, дори и да не сте любител на поезията, ви съветвам да посегнете към ,,Голямата загадка’’. Ще останете озадачени по един съвършен начин. 


събота, 8 февруари 2014 г.

Усмивки с ,,Клуб на любителите на книги и пай от картфени обелки от остров Гърнзи''

Странен месец е февруари. Нито е чуплив, нито  е разцъфнало цвете. Да ти иде да екстрадираш зимата, за да не боли от усмивките.

Бягам от стереотипа, че мъжките момичета не се усмихват (защо съм обвинявана в мрачност, не мога и да разбера) и ще подаря на деня си една февруарска книжна усмивка, а по-конкретно  ,,Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от острож Гърнзи'' (изд. Колибри, 2013) . 
Съветвам ви съвсем да не се подвеждате по небесносинята  корица и далечен фар. Мери Ан Шафър и Ани Бароуз бягат от стила на писане на така наречените ,,любовни романи'' и сие. В кратките 260 страници ще намерите по малко от Улф, Бронте, Луси Монтгомъри, Джералд Даръл но подобни сравнения отново не биха били точни. Сходно ще е само усещането за безпричинна слънчевост с неизбежни моменти на ,,шарена сянка''.
Драги господа, не отхвърляйте казаното до тук. Творбата е на първо място в списъка на бестселърите на ,,Ню Йорк Таймс'' за 2009г. и се счита за една от големите литературни сензации за последното десетилетие.
Годината е 1946-та, а книгата започва като забавна история за една писателка от Лондон, изпратена да представя творбата си из Англия, но следва разтърсващ разказ за а Втората световна война и за немската окупация на един английски остров. За престъпления срещу човечеството, за смърт, за концентрационни лагери. Теми, до болка предъвквани. Малко са книгите, обаче, които ще ви покажат и другото лице на военните събития. ,,Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи'' е роман за приятелството, за добротата и за топлината. И за усмивките, от които не боли.

Не знам как са успяли, но двете авторки са постигнали непостижимия за нас хората баланс. Но не на ръба. От книгата лъха на хармония. Дори краят й не приключва с гърмежи. Защото животът продължава и след края на приказката.
Най-примамливият момент е, че говорим за епистоларен роман. Писмата между Джулиет, нейните приятелки и обитателите на остров Гърнзи ухаят на радост и искреност. А вие откога не сте изпращали истинско писмо по пощата? Наречете ме глупава романтичка, но наистина считам, че на лист хартия всичко може да се изкаже като се омесва с душатата.

Минуси сякаш книгата няма. Е, признавам, в самото начало изключително трудно се ориентирах из писмата и постоянно ми трябваше да преговарям герои, но така и така трудно помня имена и често се налага да подпитвам някой познат за името му или дали се познаваме. Разсеяна работа.
Разсеяност при Мери Ан Шафър и Ани Бароуз няма. Има само мечтание. 
Сериозно ви заявявам, че ако ми кажете, че книгата не ви е харесала, ще ви обява за 






Ако искате да прекарате една слънчева неделя, силно ви препоръчвам да притичате до някоя книжарница  и да отплавате към остров Гърнзи.


Усмих.

петък, 7 февруари 2014 г.

Театърът и неговият двойник, Антонен Арто

Преди няколко дни един известен наш писател ме попита какво чета в момента. Зададен точно след запознанството ни, този въпрос ми се стори учудващ и неточен. Защото по-удачно би било да ме попита ,,Какво е последното смислено нещо, което си прочела''. Противоречащо на нрава ми, преглътнах си забележката.
Да отговоря какво съм разгърнала последно би било лесно. Съвсем не съм убедена, обаче, че то би се вписало в представата за художествен роман. Още по-трудно би ми било да го опиша. И за това би бил виновен главно езикът. Както и цялостната неудовлетвореност, тежаща на човешката ми същност.         
Та, последната (с уговорката ,,смислена'') книга, която прочетох, се побира в скромните 160 страници, завита под заглавието ,,Театърът и неговият двойник'' от Антонен Арто (изд. СОНМ, 1999).
Книгата е в изчерпан тираж, но прекрасните хора, работещи в издателството, откликнаха на моите по младежки разпалени e-mail-и, за което съм им вечно задължена.
Да четеш Арто, обаче, макар и в 160 страници, е все едно да забъркаш смес от Ницше, Борхес и Льоса в едно. Пиенето на екс е примамливо, но смъртоносно въпреки чудесния превод от френски на Дора Минева.
За ,,Театърът и неговият двойник'' е невъзможно да се пише. Той трябва да се цитира. Защото именно езикът се оказва източник на невъзможността за пълното осъществяване на идеите. Животът е нещо различно от културата такава, каквато я познаваме, а изкуството съвсем не удовлетворява потребностите - мета- и физически, които не могат да функционират самостоятелно. 
За ,,Театърът и неговият двойник'' не би могло и да се пише, без да се случи дълга философска трактовка. Той е тежък предшественик на ,,Цивилизацията на зрелището'' на Марио Варгас Льоса.
От тази тежест тук искам да избягам.
Защото смятам, че всеки човек носи в себе си  корен, който се е загнездил някъде в телесното му пространство и този корен е пряко свързан с културата. Без значение дали е скрит из дебрите на наивността, жестокостта, порочността или съвестността. И защото културата с нейните жестове е нещото, което придава друг привкус на всяка човешка емоция.
„Жестокостта е апетит за живот“, пише Арто, а животът винаги е нечия смърт. Наместването ни в живота е вид жестокост, към нас и към другите, зло или добро, но винаги пълно с жестокост. Наместването е действие. От там идва противоречието на понятието, което Арто въвежда - ,,театър на жестокостта''.
Театърът е в чумната епидемия, в алхимията, в жестовете. Това са метафори, които са колкото оригинални, толкова и плашещи.
,,Театърът и неговият двойник'' (1932) е контрапункт на инертната представа за изкуството.
Защото е тежко,
 когато всичко ни тласка към сън, гледайки с неподвижен и съзнаващ поглед, да се пробудим и да се взрем в просъница, с очи, които вече не знаят за какво слушат и чийто поглед е обърнат навътре.

неделя, 2 февруари 2014 г.

Страшното започва едва с красотата на ,,Клара и сянката'' от Хосе Карлос Самоса

Преди почти две години Фортуна ми отреди емоционална вихрушка, за която не бях подготвена. За пръв път от съзнателното ми съществуване се замислих дали не е време да посетя психолог, макар и аз самата да имах шанс да стана такъв, ако не беше глупостта ми.
По ирония на съдбата, естествено, попаднах на такъв сред емоциите си. И това се оказа любов от пръв поглед.  
Запознайте се с Хосе Карлос Самоса - испански писател, психолог по образование. Но последното е факт, за който научих доста по-късно.
Първо бе влюбването. В ,,Клара и сянката''. Или един нагледен пример за това как човек, нечетящ трилъри, никога не трябва да казва никога.
Накратко, историята се развива през 2005 година в една по-различна Европа. Последният писък на модата в световните артистични среди е хипердраматичната картина, при която платно е човешко тяло. Подписани от най-великите художници на своето време, платната се продават, пренаемат, изложени са като експонати в музеи, участват в мокри картини и др.
Тук се появява Клара. Мечтата й, като на всяко потенциално творение, е да бъде докосната от четките на  майстора на хупердраматичните платна Бруно Ван Тиш. Докато подготвят тялото й в един павилион в Амстердам, във Виена жертва на жестоко убийство става четиринайсетгодишно момиче, послужило като модел за шедьовъра на Ван Тиш ,,Дефлориране''. Полицията е навсякъде, а паниката се превръща в естествено състояние на моделите.
Междувременно, Клара получава предложение от двама непознати за проект, изискващ цялото й себеотдаване. Момичето се оказва отделено от света в необитама вила, а разговорите защо е там са строго забранени. Мярката на нейното време става въпроса ,,Ще издържа ли или не?'', а читателят постепенно открива, че ,,страшното започва едва с красотата'' (Рилке).
Сюжетната линия се заплита, когато Ван Тиш готви своето ново творение и огромна изложба, двама близнака серийни убийци излизат на свобода, а виенската полиция очаква ново нападение над картини на компанията Ван Тиш.
Сомоса е съумял да напише 600 страници, които не са 600 страници. Буквално изпусках станциите на метрото, на които трябваше да сляза, или пък бърках посоките. Изгълтах цялата книга за ден и половина и дори намерените 100 лева вътре (бях я заела от познат) не успяха да ме изкушат така, както нуждата да стигна до края. Самоса пише увлекателно, бързо четим е, а образованието му на психолог определено му осигурява едни гърди напред що се отнася до психологизма на героите.
Друг плюс е, че самите персонажи като цяло не са много, така че читателят съвсем свободно може да вникне във вътрешните им борби, без да си задава въпроса ,,Хм, ама този как се казваше сега?''.
Де факто, ,,Клара и сянката'' наистина има само един огромен минус, който оставя известна горчивина след себе си, и това определено е краят. Тривиален и предвидим ми се стори.
Въпреки това са забележителни преплитането на индустрия и изкуство и тънката философска нишка, която авторът прокарва - къде е границата между бизнес и човешко; колко жестокост може да породи съвършенството и колко да понесе; какво е изкуство и струва ли си гротеските, които понякога изражда.
Аз дълбоко вярвам, че можете да усетите книга дори от  едно изречение. Също така дълбоко ви съветвам поне да отворите тази книга. Сигурна съм, че след това няма да я оставите. За три години време не съм имала познат, на когото да съм я набутала в ръцете, и той да не е бил очарован (с уговорката, че всички отчитат минуса край).
Така че, дерзайте. Може пък и вие да се влюбите.