петък, 31 януари 2014 г.

Тихост в ,,Прегръдката‘‘ от Мартин Гюлих


Познавах един мъж, който  правеше хербарии от чувствата си.  От рафтовете на библиотеката му висяха хиляди емоции и въпросителни, а стаята му беше пропита с аромат на спомени.
Този мъж не беше герой на Камю. Не играeше ролята чужденец в настоящето ни общество, ала въпреки това намирах нещо ужасно нередно в липсата на живост в очите му. Като небе, нежелаещо прегръдка, и тъга.  

Изтрит отдавна от гънките на ума ми, съвсем не подозирах, че споменът за този мъж ще ме удари точно след прочита на ,,Прегръдката''. Най-малкото – в романа на Мартин Гюлих главният персонаж е 38-годишен асистент по патология с ниско IQ и проблеми в общуването, какъвто, надявам се, моят познат все пак не беше. Когнициите, обаче, са неведоми пътища (според предпочитанията - човешки или господни) и в главата ми едрее триъгълник, ъглите на които са  Чужденецът на Камю, Долф от ,,Прегръдката‘‘ и далечният ми спомен.
Поради гореспоменатата геометрична фигура ,,Прегръдката‘‘ (изд. Леге артис)  ми се стори както далечна, така и лична.
Долф се радва на титлата асистент по патология при доктор Зандер. Всекидневието му е изпълнено с общуване с трупове от всякакъв тип. Долф освен това има цял един приятел – работникът в железниците Валтер, пред когото всяка вечер трябва да си измисля нови и нови авантюри с жени, защото на практика такива...няма. Или поне не и с живи сияйни създания. За сметка на това Долф е горд притежател на цяла колекция от пеперуди, която се рее до бившата му изгора - плаката на момичето Кристина срещу леглото.
Всичко в живота на Долф се превръща в пърхащи криле, когато в лабораторията се появява Натали, за да припознае свой близък. Сюжетът е предвидим – любовният прашец стига само за единия от двамата и делбата определено не е в полза на Долф. 
Отровният аромат на неговата самота се оказва задушаващ, когато по случайност плаши децата на доктор Зандер, който в последствие го уволнява, а мечтаната жена се оказва в прегръдката на Валтер.
Пеперуден живот има мигът надежда за Долф. Отдаден на пагубната страст той се оказва легнал до своята Натали, студена и красива като препарираните му пеперуди, закачени на дъската. Мъртва и усмихваща се:
,,Утрото е оставило още няколко звезди. Не много, само най-ярките още светят. Минути, и скоро и те ще си отидат безвъзвратно‘‘
,,Прегръдката‘‘ на Гюлих е пропита с тихото отчаяние на самотника. Изреченията са кратки,  обмислени и дяволски искрени. В тях няма нито една излишна дума, само нужното количество, което да опише най-точно нуждата от прегръдка, от илюзиорното щастие на топлотата, която всяко човешко сърце търси. 

Емоцията на главния герой е предадена без гръмки излияния, без парадиране на нищетата на живот без любов. Самите глави са означени с имена на насекоми, част от колекцията на Долф, а финалът е душащ за гърлото. В 106 страници Гюлих е съумял да пресъздаде през погледа на самия Долф един нов чужденец, отхвърлен заради своята неспособност да си служи с думите, да манипулира ситуациите или да поеме повече от студената усмивка на пристигащите при него трупове.
Логично емоционален и съвсем привлекателно перверзен са точните определения за краткия роман на Гюлих, който остава усещане за спрели пърхащи криле и тихост. Не, това не е най-великата творба на 21-ви век, но за сметка на това е доказателство, че простотата на писането е един от най-въздействащите методи за ровене по гънките на ума. Дори и на отдавна изветрели нежности.



               







                                                              

неделя, 26 януари 2014 г.

В недели като тази ,,Вампирът Лестат'' ми е най-снежен

                      Има недели, които са подходящи за бесене, а ако човек не се реши на това преживяване, рискува да се удави. В сняг. Днес *каква изненада* е една такава неделя. И докато чакам някой да екстрадира зимата, в главата ми  валят снежни книги. Безспорно любимата ми е ,,Лавина'' на Блага Димитрова, но за нея писането ми би било безкрайно и болезнено, а умът ми трябва да остане чист до изгряването на луната. И тъй като така и така блогърстването не предполага критика, а по-скоро един ескиз, прелистих тайно нещо, което изигра огромна роля за интересите ми през недалечните ми тийн времена.

        ,,Вампирът Лестат'' на Ан Райс излезе на българския книжен пазар в края на 2012, съвсем по коледно. Спомням си, че преди това досаждах доволно на Благой и Христо от ,,Изток-Запад'' с въпроса ,,Кога бе, момчета, кога?''. Не защото не съм я чела в английски вариант, а защото един  книжен Тома Неверни би предпочел материализираната перспектива за погледа, а и друго си е да прегърнеш вампир за лека нощ. 

       Малко са познатите ми, които не са чували за ,,Интервю с вампир'' (слава на Брад Пит и Том Круз, че оставиха нещо добро за вампирите, ала кой да знае, че идва ,,Здрач''...). Естествено, за всички Лестат е един очарователен злодей, чиято съдба следва според заслугите.
            ,,Вампирът Лестат'' обаче може да ви предложи съвсем нов прочит на историята, който, буквалистично, да ви захапе за гърлото. 
                        Ан Райс грижовно прегръща низгвернатото си отроче и насочва вниманието на читателя към дълбочините му, които в ,,Интервю с вампир'' липсват.

        Лестат започва живота си като огорчен от семейството си и света благородник. Майка му е единствената утеха във вселена от неразбиране, а след битка с осем вълка няма как младежът да остане същият. Последвалата лудост и бягството в Париж, където се отдава на пагубните страсти на театъра и любовта, са стъпки към дара на безсмъртието, даден му от един от най-древните вампири. Нататък пътят  е   непознат и страшен. 

          Забележителен е подходът на Райс към този й герой. Тя го изследва методично като плавно завлича и читателя в надпревара на хиляди емоции и дилеми. Вампирското, чудовищното, и човешкото са в един вечен двубой, а никъде не е скрит отговорът кое би останало. Навярно защото еманацията за звяра в човека е вечна. А и защото архетипно би следвало да помним всичко.
И понеже революциите са модерни, бунтът на гневния Лестат ми се струва изключително актуален в дни на безумие. Сегашната ни история обаче може да се поучи от тази ,,простичка'' хорът-книга, защото липсата на страст е убиец и на най-великите идеи.
А страст при Лестат има в изобилие.

– Луи, аз искам нещо да се случи, искам всичко да се случи! Искам всичко онова, което сме били, да се промени! Какво сме ние сега? Пиявици! Противни, потайни пиявици, чието съществуване няма оправдание! Старата романтика си е отишла. И затова, нека съществуването ни придобие нов смисъл! Жадувам за ярките прожектори тъй, както жадувам за кръв. Жадувам за божествената видимост! Жадувам за война!
             Естетиката, театърът, рок музиката се преплитат в луда въртележка, рушаща всичко по пътя си.

        Интересното е, че Райс успява да вмъкне в 512 страници толкова много митология, религия и история, че дори критично настроените към хорър-жанра да намерят душевно спокойствие сред кориците на книгата.
А възмущението продължава да ехти и чупи стъкла до края й. Разтича се по стъклата и се впива в плътта. И усещането е студено, като за късче зимна вечер. 

Зъбите ми се врязаха във връхчето на езика ми, докато усетих болката и вкуса на горещата кръв. После се наведох ниско и оставих кръвта да покапе на мънички лъскави капки върху устните ѝ. Очите ѝ се отвориха. Виолетовосини, искрящи, те се взряха в мен. Кръвта потече между разтворените ѝ устни и тя бавно издигна глава, за да посрещне целувката ми. Езикът ми проникна в нея. Устните ѝ бяха студени. И моите бяха студени. Ала кръвта бе гореща, и тя струеше помежду ни. 

         Да очаквам ,,Кралицата на прокълнатите'' не смея. Стига ми да гледам ласкаво прекрасната корица, както и  да се мъча да търся грешки в превода на Комата, но почти да не откривам.

         Изобщо. Неделя е ден за бесене. Аз съм принудена да отида да отразя метъл концерт и да се преборя с минусовите температури, но вие си сипете
 чаша червено вино, пуснете си мрачен рок, а после може да споделим опит - вие или аз сме срещнали Лестат из тъмните ъгълчета на душата си.








*рисунките са дело на испанската художничка Victoria Frances

понеделник, 20 януари 2014 г.

,,Пилгрим'' на Тимъти Финдли. Защото за някои книги е опасно да се говори

            Прозорецът ми тази вечер е отворен. Завесата се повдига. Като човек, който спи и вдишва дълбоко зимния въздух. Вечерта е безснежна, а аз съм празна вселена – два клепача, подути от безсъние. Лежа на пода на стаята и  очаквам последната страница на Вечния човек.
За някои книги е опасно да се пише, защото ''знаем азбуката им откъслечно''. А след тях нищо няма да е съвсем каквото е било.
,,Пилгрим‘‘ (изд. Леге артис, 2012) е една от тях. 

Тимъти Финдли не е типичен канадец. В книгата му човек не може да намери и намек за това стереотипно канадско ,,Извинете‘‘.  А тук такова би било нужно, ако се има предвид дълбочината, която ти нанася. Потъвам думите му за втори път. Като пред екзплозия.
Да си самоубиец, който не може да умре,  е кръст, който не всеки може да понесе. На 15 април 1912 година в швейцарската психиатрична клиника „Бургхьолцли” след неуспешен опит да се обеси постъпва странен гост на име Пилгрим. Седем часа смърт не стигат и сърцето му отново започва да бие. Туп-туп, туп-туп – отмервания на един вечен часовник. На една умора. Той е Вечният човек, постоянният пътник през вековете. Еманацията на Алфата и Омегата в човешкия живот.
            На прага на клиниката Жената, която говори с течението и ненавижда зимната светлина, обичащата до безбожие своя странен приятел, лейди Сибил Куортърмейн търси нежелано от него спасение. Изкуствената усмивка на д-р Фуртвенглер, завеждащ клиниката, обаче, е безсилна пред пациент като този. Мълчанието е единственият получаван отговор, а дъхът е спрял.
            Ако само онзи, който носи хаос в душата си, може да роди танцуваща звезда, не би следвало да е изненада, че само психологът Карл Густав Юнг би намерил точната реалност, в която да се срещне с Пилигрим. Двамата потъват в сложността на логиката на един вечен ум, а мярката на времето е да се живее или не.
Пилгрим е извор на тъга. Той е гневен и тъжен. И не иска да помни. Вдишването и издишването през поредната зима, макар и бяла, не носят ангели. Кататонни са. И празни като вселена.
Швейцарският психолог започва тежка битка с пациента си, която променя и него самият.  Противоречив в своята детинска невинност и аналитична строгост, Юнг е и симпатичен, и отблъскващ за читателя. На моменти дори жалък. Несправедливото му отношение към жена му Ема, съмненията в точността на теориите му и невъзможността да вникне напълно в света на Пилигрим го оставят загледан навътре. Дълбоко, към мястото, на което се преглъща душата.
            Из дневниците на Вечния човек следи оставят Леонардо да Винчи, Оскар Уайлд, Тереза Авилска и Хенри Джеймс и доказват, че ,,страшното започва едва с красотата‘‘ (Рилке). Без значение каква. А вечността е най-тежкото съвършенство, пред което всички думи са непотребни.
Но да замълча, защото рядко се намират по-оригинални или дълбоки романи. Защото за някои книги е опасно да се пише. Защото, като изключим епилогът, който за мен бе едно не-до-там-добро-стихотворение, творбата на Финдли е подобна на спящо лице, по което не може да се чете.
Едното ми око заспива. С другото продължавам да гледам към снежната корица. Единственото, което ме държи будна, са смътните спомени от отговорите, които ,,Пилгрим‘‘ дава. Или по-скоро от въпросите, които заравя за втори път в мен. Затова, ако не искате да страдате от бели петна за вечността си– разгърнете я.
           







вторник, 14 януари 2014 г.

Привикването със скръбта. Par avion от Е. Видински

Има дни, в които просто нищо не върви. Дни, в които в главата ти цъфти усещане, притискащо всяко вдишване, а дори да излезеш навън, да се опиташ да вдишваш и издишваш, мъгливото време не прощава на бродещите, прегърнали се с едната си самота. Пълзи по всички пролуки на тялото и душата, целува ума и превръща всяка минута в бездна. 
В такива дни не мога да преглътна душата си. Затова тръгвам към поезията. Такава една, изстрадана. Като мен.
Преди малко посегнах отново към Par Avion на Е. Видински 
( изд. къща Жанет 45, 2011).   
Признавам, че познавам автора. Но това не значи, че ще напиша хубаво ревю поради този факт, макар и Видински да е от малкото български творци, които съм срещала и които отговарят на лирическия си - хем тъжен, хем ведър - просто Par avinion e един от най-сладките ми книжни спомени от два книжни панаира подред. И за разлика от други прочити, не мисля, че след време бих съжалявала за думите си (моля, моля, Видински, не ми разваляй хубавото мнение). 

Начертавам си маршрут на бягството и потъвам:
,, Ако дойдеш в твоя дом
който зее отворен в мен
ще затворя вратата
и ще ти дам ключа.'' 

 Четейки разбирам къде е проблемът днес. Мирисите в мен си спомнят. И се превръщам в агресивна drama queen. Няма как инак, единствено след косопад се става чернокоса.
Продължавам по-нататък. 
,,Ако вляза в теб като буква
бих искал да съм ,,Ж''
да разтворя пипала в тялото ти
и като паяжина да прихващам 
всички твои бягства''
,,Ж'' ли?, мисля си. Не, аз не бих била ,,ж''. По-скоро нещата са прости:
Ако ти си моята Алфа, 
аз ще ти бъда Омега. 
И всяка друга след мен 
е грешно поставена,
а всяка следваща-изкривена.
Но това съм аз. Оставям ,,ж''-то на Емо. 
Губя се в думите в като в непознати стаи през нощта. Тогава съм непохватна, удрям се в мебелите, чупя се и се събирам, а във всяка стая мога да се загубя за много време, без да намеря врата.
 А лирическият  в Par avion е късна есен. Ранна пролет. Нещо такова, самотно, преходно, пътуващо. Малка книжка с огромна тъга, огромна любов и една малка смърт ,,на ревера''*. Към земя, в която дори лошите му стихотворения оставят диря (да, и такива има, защото ,,лошите стихотворения/са част от тебе/ както самотата/ е част от любовта'').
А не е ли най-важното това? Мястото, на което попадаш, след като затвориш последната страница. Място ,,за дишане''.
Устните ми останаха по цигарата. Отивам за целувка. 

* по стих на Р. Бакалова



четвъртък, 9 януари 2014 г.

Една форма не стига. Изумление и трепет във ,,Форма на живот'' от Амели Нотомб

         Случи ми се нещо много страшно. Трябваше да отида в телевизия, за да представям книга. На пръв поглед нищо съществено, стига да не ми беше първото влизане в подобна медия. Не ме беше страх какво ще кажа, годините опит в радиото щяха да си кажат думата, думите, а и отдавна не минавах за срамежлива. Проблемът беше другаде, беше много по-дълбок, навътре в моето коренче на злото, а именно в картината, която ще изникне на екрана. 

        Мисловно си счупих огледалото вечерта преди това. Една от причините беше, че  трябва да се боря с твърде експресивното ми лице, което засилва всяка моя дума, всяко мое настроение. Другата беше, че трябваше да представя книга, поднасяща тематика, която е боляща поне 2/3 от подрастващите, 1/3 от света на възрастните и прочие. 

     Накратко, Амели започва да си пише с редник от американските военни отряди, ситуирани в Багдад. Като реакция на ужасите на войната, които се рисуват пред очите му, Мелвин Мапъл започва да яде. Яденето като самоцел, обаче, не се оказва лека задача и води много често до шизоидни разговори със самия себе си. Да ядеш или да не ядеш не е въпросът. Въпросът е да се разбереш ли или не. Мелвин не иска да отслабне, той  не се дразни от нападките на по-слабите войници, подиграващи се на наддалите си събратя и обвиняващи ги в кражба спрямо Америка. Той  търси простото разбиране, доколкото това може да бъде просто, от любимата си писателка. Двамата започват активна кореспонденция,малко по малко войникът въвежда  Нотомб в американските бази, запознава я задочно със своите приятели, а тя за сметка на това успява да го убеди да изпрати своя снимка до една галерия. Писмата летят едно след друго, докато един ден Мелвин не изчезва, а Амели решава да го потърси и тук настъпва по-големият абсурд на книгата. Мелвин не се оказва точно Мелвин. А бунтът му - една самотност.
         Амели  е все така хаотично люлееща се между его-любовта  и хуманността си. И до ден днешен не мога да разбера защо може да не я хареса човек. Казват, че била графоман. Е, ок. Но ако има човек, който поне не си представя себе си в някоя от книгите, които чете или определя за любими, то тогава с чиста съвест бих го нарекла лъжец. Хората сякаш са устроени вечно да се търсят някъде. И тук нямам предвид себеоткриват. Освен това, този й 19-ти роман за мен е именно обясняващ Амели с всичките й странности. Той не е литературен връх, но е подходящ за всякакви читатели.
     ,,Форма на живот'' представлява сбор от няколко форми, всяка самотна в своето съществуване. 
За търсещите приятно изкарване, книгата гарантира много моменти на удряне по челото и реплики ,,Как е възможно това?' 'и ,,Ха-ха-ха-ха!'''. За философите и крайно социалните животни - разказ за хиляди животи и когниции. Защото затлъстяването и графоманството са част от нашия век и от историята на почти всеки човек. Защото корицата винаги може да бъде разгледана тризначно така, както монетата има три страни. И отново защото личният опит е по-горчивият трепет (аз, например, никога няма да забравя как един мъж, с когото излизах навремето, се шегуваше, че ще ме напусне, ако напълнея). XXI век се раздира между анорексията и булемията, между скелет и свръх-плът. А аз съвсем не знам кое е по-хубавото сред тях. Затова ми е страшно да говоря по темата. А може би и защото считам дишането за по-важно.  

понеделник, 6 януари 2014 г.

Защото ми е наежено - ,,Таралежково слънце'' от Ларш Собю Кристенсен

Синият белег

В сърцето ти
твоят единствен компас
шевовете в радостта,
розата в кръвта, която
те изпява обратно
Ларш Собю Кристенсен

От години се помня в бодили. Един в челото, един в сърцето, трети в стомаха. По два на ръцете,  на краката, в очите.
                Вчера един от тях се размърда и счупи стъкления ми буркан. ,,Боли‘‘ е първото нещо, което ми мина през ума. А после се усещах тежка – като земя, която чака да покълне. От този момент се роди нуждата ми от чадър срещу емоционално изтощение. Намерих го в един таралеж. Или по-скоро в едно ‚,таралежково слънце‘‘.
                ,,Таралежково слънце‘‘ от Ларш Собю Кристенсен, в превод на Анюта Качева, е последното бижу в моята колекция на рафта ми с поезия. Семпло бижу, мъничко. Попадна при мен, докато отивах по работа в една софийска книжарничка. Хоп, последните пари преди заплатата заминаха. Чичковците полицаи, които бяха отпред се изсмяха: ,,Я, книжка. Я, стихчета.‘‘ Обърнах се и им казах ,,Ама да знаете какви стихчета!‘‘.
И така, за стихчетата:
Този текст не би могъл да е критика. Защото поезията е предимно чисто рацио и емоция, слети в едно. От този съюз няма как да се роди нещо по-велико от експресията. Не е и реклама, защото по пръстите ще познаете колко  любов ,,Издателство за поезия‘‘ е вложило в стихосбирката. А при любовта, поне в лириката, реклама няма, нищо, че ,,поетите много лъжат‘‘(добрият стар Ницше).
Затова само ще ви покажа как се пада, а след това вие ще решите дали искате да се убодете и да станете сини. После ще дойде пролетта и ръцете ви ще натежат от розите.

Всичко при Кристенсен е човешко, твърде човешко и не съвсем. Земното е наистина небесно, а простотата означава метафори. Нито ялови, нито приказни. Просто таралежкови.
 Колкото и човек да е скептичен към поезията, не може да не разбере Кристенсен. Той е предимно подходящ за хора с бодли по тялото, но дори нечетящите лирика биха усетили ковчезите, натюрмортите, ,,пустините с две чаши и една сламка за пиене‘‘, защото ако всичко е човешко, то най-голямата човещина би било да си разтворите тези 81 странички в градския транспорт. Така има огромен шанс седящият/стоящият до вас се зачете и светът да се промени към по-иначе. А ако чичковците полицаи, които ми се смееха и ме задяваха, прочетат по някаква случайност това идеалистично излияние, ще се радвам да се видим пак. Току виж и те прочели стихчетата.




неделя, 5 януари 2014 г.

„Сомнамбулите” на Херман Брох или преждевременното ми екстрадиране към безкрайността

Понеже днес е неделя, а неделя винаги е ден за бесене, нощта не бе от леките. Затова си спомних за  нещо, което публикувах преди много време в Книголандия, и за пореден път изоставям юридическата литература, за да си припомня нещо старо:


 Казват, че каквото сам си направиш, никой друг не може да ти го направи. И (за пръв път от много време) при друг случай ще гласувам доверие на хората, макар и да не ми се случва често. Преди седмица по време на среща с Мила Ташева от ,,Жанет 45‘‘ и Христо Блажев от ,,Изток-Запад'' просто откраднах една книга. Точно това се случи – подадена от Милена към Христо, ,,Сомнамбулите‘‘ на Херман Брох, с адски добре издържана корица, просто се оказа в моите невръстни 21-годишни длани. „Искам, искам, искам‘‘ и обещанието бе дадено.
      Но сега, точно 5 минути след като съм затворила последната страница, вероятно наистина приличам на човек, ударен с тухла по главата. Състоянието ми варира от лека отнесеност, пролетна замечтаност, та до абсолютна обърканост и мрак. Толкова много искам да споделя, а вероятно ще успея да кажа твърде малко. Директно ще си призная – книга от този ранг не съм подхващала от „Братя Карамазови“ насам. Но с изказването си съвсем не искам да ви уплаша, даже напротив. Предизвиквам ви!
    Предизвиквам ви да преживеете това, което аз преживях при сблъсъка ми или по-скоро по пътя ми редом с австрийския писател. Напред към сомнамбулството. Напред към междинността на две епохи, на иреалното и на свръхрационалното.
‎”…сомнамбулството на безкрайността я е взело във властта си и вече никога няма да я пусне.”
     Цикълът от три взаимосвързани романа (макар че за връзката между тях човек разбира едва при прочита на третата част) е своебразно пътуване от 1888-ма, през 1903-та, та до 1918-та – именно през онези периоди, в които се осъществява преходът от отшумяващия романтизъм в края на XIX век към ,,деловитостта‘‘ на съвременната епоха. Разпадането на старата ценностна система и подмяната й с нова се загатва още в заглавията на трите части – ,,1888. Пазенов, или Романтиката‘‘, ,,1903. Еш, или Анархията‘‘, ,,1918. Хюгуно, или Деловитостта‘‘. Ще ви спестя анализите в стил съчинение-разсъждение, но ще ви подготвя за огромен шок. Такава богата палитра от политически, исторически, естетически и философски познания може да бъде намерена при малко автори. Сравнявайки, неуморно се люлеех между Т. Ман, Х. Л. Борхес и Дж. Джойс. Само че тази творба е доста далеч от нещо познато.
 Първата част е рамкирана като ‚,безобидно повествование‘‘, темпото е равномерно и плавно. Хаосът започва с част втора, когато наистина се потъва в дебрите на непознатия мрак, на иреалното, на усещането за промяна, на отприщването на един луд ритъм, на една динамика на човекопреобразяване, която аз едва ли ще мога да ви предам максимално реалистично. При третата част есеистичните моменти безкомпромисно хвърлят читателя в бездната на свободата от ценности през новата епоха. Главите, обобщаващи разпадането на ценностите, въвеждат в света на познанието на писателя. Дообясняват и са истинско философско удоволствие, оставящо усещането, че в света не съществуват изолирани явления. Протагонистите Пазенов, Еш, Хюгуно, както и пасивно присъстващият през цялото време Бертранд, са своебразен отговор на въпросите, стоящи отвъд пределите на науката. Като олицетворение на поетическото те са носители на тази човешка нетърпеливост на познанието, на изпреварването на рационалното, на прокарване на път чрез емоционалното и постепенното ново очовечаване на обезчовеченото човечество (и настана тафтологията Description: :D ).
   Няма да ви лъжа, книгата на моменти дотяга, действието се провлачва, не е спестен немският похват на писане в стил изречение, разпростряно на 10 реда (тук е моментът да изкажа своите почитания към преводача Любомир Илиев, поел тази нелека задача). Но! Аз наистина ви предизвиквам да бъдете сомнамбули. Предизвиквам ви да достигнете третата част, при което буквално ще искате да останете при това познание, да стоите и да слушате сънищата си. И хем ще го искате, хем няма да имате търпение да се свърши. Не мога да рекламирам, мога само да изразя искреното си объркване и усещане за стремеж след тази книга да прочета още, да знам повече, защото явно наистина нищо не знам. Смесицата от философия, поезия, естетика и история е стряскаща, но надграждаща.
      Надскочи ме и ми остави усещането, че…
трудно ме побира този свят.
А и той във мен не се събира.
Ще си остана (спящо)будна, защото ,,никоя цел не носи нищо, остава само безкрайността‘‘. А човешкият живот е кратък. Така че… направете си го интересен. Предизвиквам ви.




събота, 4 януари 2014 г.

Куче, което лае, не хапе. Или защо Жозе Сарамаго проглежда друго в ,,Проглеждане''

Да лаем, каза кучето
"Книга на гласовете"

Отваряш едното си око, после примигваш с другото. П(р)оглеждаш за датата, отразена в календара, въздишаш и отваряш страницата на новинарския сайт, който всекидневно следиш, ей така, за привкус към кафето и хоп, изскачат думи като "политическа криза", "протести", "състоянието на нацията". Казваш си "Всички започнаха да разбират от политика" и цъкаш червения бутон за стърчащите насам-натам думи и сензации.
Ежедневие. Но и целия Google да преровиш, по настоящем (04.01.2014) няма да намериш книжно ревю за "Проглеждане" от Жозе Сарамаго. Анонси, откъси, но нито помен от лично мнение. А тематиката – актуална, актуална, позната до втръсване и не съвсем.
Факти:
Жозе Сарамаго (1922-2010) е публицист, поет, преводач и гражданин с последователни и безкомпромисни позиции. През 1991 г. португалското правителство налага цензура върху емблематичния му роман „Евангелието по Исуса Христа“, затова пък седем години по-късно писателят е удостоен с Нобелова награда за литература за незабравимите си „притчи, изтъкани от въображение, състрадание и ирония“.
"Проглеждане’’ е своеобразно продължение на романа му "Слепота" (1995, издадено в България 2011, изд. "Колибри"’).
"Слепота" е може би най-известната книга на Сарамаго, а "Проглеждане" излезе едва преди три седмици на българския пазар.
А сега да лаем!
"Проглеждане’’ хваща за гърлото от актуалност. Звучи банално, но ако я разтвори човек, би разбрал защо. В един дъждовен ден жителите на столицата на неназована страна бойкотират изборите. В началото е ниският процент гласували, после като по-стара традиция става ясно, че винаги може и по-зле и появилите се избиратели гласуват само и единствено с бели бюлетини. Нито заплахите, нито учтивите, уж социологически проучвания, изясняват случая. Правителството е в криза и президентът, министър-председателят и останалите министри се оказват в примката на извънредни, но безрезултатни заседания.
Повторното провеждане на изборите не води до нищо ново, а най-плашещата дума в целия град става "бял".
Последва атентат и тук е началото на лекия трилър в книгата. Но ако читателят очаква тя да завие от изборната и политическа тематика, ще остане разочарован. Кметът без кола и охрана по улицата е просто един от тълпата, но оставката му не е за пред равните. Намесват се инспектори, прогледнали (препратката към ,,Слепота’’) и агенти.
Дали тази тиха революция ще остане "кучетата си лаят, керванът си върви" няма да кажа, за да ви амбицирам да разгърнете Сарамаго, ако все още не сте.
Минусът в "Проглеждане" е само един – първата половина на книгата е предимно монотонна, налага се насилване, за да се прескочи, стил, който забелязах и в "Приумиците на смъртта" (изд. "Колибри"). Все пак, ако надвиете липсата на изнесена пряка реч, както и първите 80 страници, ще разберете защо прочел ли е човек Сарамаго, иска още.
Искрено поднасям почитанията си на преводачката Илияна Чалькова. Сарамаго не е лесна за прочит, камо ли за превод. Въпреки това тя е успяла да запази невероятно поетичния стил на Сарамаговата проза.Метафорите са повече от уникални, без да искам да ме прочетете пресилено.
Актуалният сюжет – това е най-големият плюс на книгата. Героите не са дълбочинно описани, защото това може да е всеки един гражданин на която и да е държава. А идеите – безчет. "Проглеждане" е книга, за която не подхожда емоционално ревю. Но все пак хвърлям поглед върху завършека й, а изводите оставям на вас:
"Чу ли нещо, Три изстрела, отвърна другият, Но имаше и куче, което виеше, Вече млъкна, сигурно третият изстрел е бил за него. И още по-добре, мразя да слушам да вият кучета."
            Виете ли?