Човешкото, преливащо в „Миниатюристът" от Джеси Бъртън

Да редиш пъзел, без да имаш предварително зададен образец, може да бъде опасно.

До това умозаключение навярно достига и Петронела/Нела от „Миниатюристът“ на Джеси Бъртън. (ИК „Сиела“, 2014).

„Миниатюристът“ е обявена за книга на годината на Waterstones. Макар в момента да плувам във водите на друг тип литература, този, да го наречем исторически роман, ме впримчи в своите 463 страници съвсем неусетно.  Наглед простичката история изцяло потапя читателя в един свят, изпълнен с променливи и обагрен със сенките на навързани мистерии.

Действието се развива в онзи Амстердам, какъвто той навярно е бил през XVII век  – загубил малко от блясъка си, потънал в мрак, неимоверно надменен и изгнил от вътре, но пристегнат с корсета на публичната религиозност. Гнездо на усойни очи, градът дебне тихо избухването на някой скандал между децата му. Защото тук сламката в окото на другия е по-важна. А сладкото е само средство за търговия.

Нела произхожда от семейството на някогашен провинциален богаташ. Мястото е толкова отдалечено от Амстердам, че сякаш съществува в друга вселена. Още с първите страници, обаче, Бъртън насочва вниманието на читателя към  неравностойното положение на жената и финансовата й зависимост (в най-честия случай) от баща, брат или съпруг.

         Поради подобна зависимост Нела се оказва съпруга на известния и богат търговец Йоханес Брант. При пристигането си в новия дом, обаче, тя е посрещната от дистанцираната и властна Марин (сестрата на Брант), самоуверената прислужница Корнелия и чернокожия домашен прислужник Ото, който веднага затварят вратата пред илюзията за приказен живот и истинска романтична любов.

         Йоханес пътува, отдаден е на работата си и единствената проява на нежност към новата му съпруга е е подарената къща-макет, копие на тази, в която живее. Пред очевидната невъзможност да превърне реалното си местообитание в дом, Нела започва да изпълва макета си с живот, обръщайки се към неизвестен миниатюрист от града, който да приготви дребни миниатюри. С това, обаче, в дома на Брант започват да пристигат непоръчани предмети, издаващи на някои от многото тайни, с които са закалени стените на тази къща. Като страшно и неразбираемо предсказание на бъдещето, миниатюристът задвижва предварително развоя на събитията.       

         Вероятно едно ревю следва да е по-последователно в преразказа на фабулата, но ако си позволя да издам повече, най-вероятно няма и да прочетете книгата, защото магията ще е разкрита. А магия има. „Миниатюристът“ не прави заявка да бъде дълбоко разтърсващо четиво или четиво от академичен ранг. Но то е от онези четива, които гарантират атмосфера, лишени са от помпозност и въпреки това лъхат на достоверност. Бъртън не дълбае в раните, тя просто оставя сериозните теми да застинат, маркирани. Преминавайки през действието, редица исторически особености остават като завързани камъни на врата на удавник.  И изяждат читателя. Защото той не може да спре да чете. Дишането се уеднаквява с темпа на разгръщане на страниците, а реалността се заместя с картини от романа.

         Удачно четиво за раздвижване на логиката, макар някои от мистериите да бяха пределно предвидими. Въпреки това всяка една бе естествена последователност на предишната, така че от логическа гледна точка Бъртън се бе справила повече от задоволително. Като добавим добрата редакция тук от страна на Ciela и подходящата корица, дело на Дамян Дамянов, книгата в никакъв случай не би раздразнила уикенда ви. А и в крайна сметка, „Миниатюристът“ си остава книга за булото на публичното, което обаче често се оказва разкъсано от човешките желания и природа, които първично не търпят забрани и не подлежат на контрол.