"Дъска по морския пясък" на Екатерина Григорова и реенето по нея.

         Трудно е да се играе шахмат с поезията. Още по-трудно е да се изправиш пред непознат опонент. Гледате се изпод вежди, надявате се на нещо, но все пак си нямате вяра. Химията помежду ви се разлива по дъската и или я наводнява изцяло и безпощадно, или оставя тихи капки роса, оставащи невидими след бягството на времето.
        
         Подобна непредвидима игра ми предложи стихосбирката „Дъска по мокрия пясък“ на Екатерина Григорова (ИК „ЕргО“, 2014) – втора стихосбирка на авторката, първа за прочит за моето око. 
         Разделена на пет части, книгата напомня едно нееднозначно пътуване. Защото точен образ или акцент няма. Подобно на корицата си, цялата стихосбирка носи усещането за гмуркане и реене по меридиани (и морски).
         „Битие“, „Дашек в курника“, „Проклятието е трик на професионалистите“, „Сняг“, „Всички дървета с птиците“ чертаят „заглушени честоти“, преливат нюансите и побират в себе си ежедневие, поезия и минало.
         Ритмичността и равномерността на стиховете са осезаеми, но в повечето случаи тонът ми заглъхваше накрая – силно и мелодично начало или пък забиващ се край, но при някои творби ехо от моя страна сякаш нямаше. Или пък може би съм се реела някъде другаде.
         Във всеки случай, „Дъска по морския пясък“ изисква внимателно четене, инак човек може да остане изигран – изпускането на една нишка или на една буква, скрита под друга може да доведе до тотално разминаване.
           Метафорите, използвани в поезията в първите три части, бяха тези, които буквално се биеха с дъжда. И ме валяха. Галещо монотонни и успокояващи, те все пак бяха работещ и движещ те напред двигател,а монологът на лирическия/ата – глас, идващ от водовъртежа на ежедневието, но водещ към дълбините на непознатото; от там, където границата между реално и измислено е лесно заличима.
Защото няма по-точно предчувствие за
време от незнанието на нещата,
че са на най-доброто си място

         Химията между мен и „Дъска по мокрия пясък“ бе тиха, но напоителна. Екатерина Григорова определено демонстрира висок стил и ерудиция при писането. Ерго, шах. Но страстта е нещото, което при мен надделява над аналитичното любопитство (съвсем изключете еротичната страст тук, не говоря за нея). Мат. Втори прочит ще има. Реми. Все пак, от интерес  пробвайте да поиграете с тази българска поезия. Метафорите ще са ви близко-неразбираеми. Затова гледайте да се реете внимателно. Защото при Григорова:
Зрителите рухват надолу с паническа висота.
Най-ниското момиче крещи, че светът навлиза в нова фаза,
Че ние сме поколение от изгубени лунатици,
 които умеят да се блъскат като никой друг.


Коментари