Срещи със себе си или ,,Как наказва Бог'' от Катерина Стойкова-Клемър

Пулсиращата вена на крака ми ми подсказва – стъпила съм върху линията на сърцето. Сънувам: мъже, орисани на крипторхизъм*; майки без ръце, които не умеят да прегръщат, деца с коси от джинджифил и по средата аз – ръкомахаща на същността си.
Така
наказва
Бог.
,,Ето го – извора
на злото у теб.
Приличате си-
две капки.‘‘

***

,,Как наказва Бог‘‘ (ИК ICU, 2014) на Катерина Стойкова-Клемър е последната молитва, с която си легнах на уста.
Вярвай  в каквото искаш
или в каквото можеш.
 
„В тази книга пише за Бог, но самата книга не е теологична, защото трудните равенства в нея ще измъчат разума на всеки агностик. Тя е за изпитанието да замениш тежестта на „всичко, което искаш, срещу всичко, което имаш“; за непозволените предателства към самия себе си; за по-трудния „лесен“ път. За живота, чиято твърда материя трябва да бъде проядена до изхода от отсрещния му край.“, споделя Кристин Димитрова в предговора на стихосбирката.
За мен това бе по-скоро едно лаконично разхождане из умалената форма на Дантевия Ад. Само че на този ад, заровен дълбоко в тъмната сянка на всеки един дишащ (човек).
Лаконичността на стиховете в началото обърква, създава усещането за нестабилност – както на структурата, така и на съдържанието. Страница след страница, обаче, така както вдишването и издишването разколебават пристъпването на смъртта, читателят изоставя въпроса ,,Да чета ли или да не чета‘‘.
Защото Стойкова-Клемър тъче нишки от преглътнати изповеди. И изписва: радостта и щастието, алчността и злобата, завистта и примирението, страданието и решението.
Ако не ти трябваше да получиш толкова,
Щеше да получиш повече.

***
Не можеш да спреш
Да говориш за себе си
.
        Как иначе
би доказал,
как иначе
 не би се съмнявал,

че съществуваш?
Зад гърба на чудовището
или лошо, или нищо.

        Да четеш вечерно ,,Как наказва Бог‘‘ е пътешествие по пътя на сенките, танцуващи по тавана всяка нощ, когато загасиш лампата и зачакаш съня да избави съзнанието ти от жизненост. А изненадата винаги е неочаквана, когато осъзнаеш, че самият ти си се превърнал в бродещо човешко петно, зависещо от силата на светлината (някъде, може и в теб). 
        Кратки стихове, изчистени стилистично и със запомнящи се метафори, ежедневни и познати. До болка. Каквото и да напиша за тези страници Божие наказание ще бъде субективно и само претендиращо да бъде критика. Подобен егоцентризъм в лоното на душата, обаче, е абсолютно ненужен, защото в него няма място за парченца поза. Не и при тази книга. Не и под тези корици. Все пак не отлагайте прочита й. За да споделите вините си дотолкова, че след като я разгърнете, да завършите денонощието си с молитва преди сън за наказване, защото реално

,,Не можеш да живееш
с по-малко щастие.‘‘

        


Друго ревю:

Коментари