Историята за един гръбнак на света в ,,Моята орис'' от Паринуш Сании

        "Всяка книга е надгробен камък за нещо, станало в сърцето"

Николай Райнов

        Започвах това ревю и триех началните му редове поне няколко пъти, докато Фортуна не пожела да ми припомни думите на Николай Райнов, които сякаш подчертаха с яркочервено въпросителната, увиснала в душата ми. Колко точно животи са нужни, за да опишеш хилядолетия история и колко точно страници трябва да бъдат изписани, за да се обхване един човешки живот­?

      

  Не знам доколко изобщо е уместно да си позволя да пиша за книгата, която искам да ви представя, защото нередно би изглеждало 23-годишна буржоазна девойка, идваща от европейските дълбини (България последно в Европа ли е или не е?) да претендира, че е разбрала съдържанието на ,,Моята орис‘‘ от иранската авторка Паринуш Сании (ИК ,,Жанет 45‘‘, 2014). Доколкото обаче човешкото сърце е все още чувствително към съдбата на другите, написаните редове не биха могли да бъдат oбвинени в лицемерие, а младостта ми би могла простена.

        Българският превод на ,,Моята орис'' (дело на Людмила Янева) ще бъде представен на 25.06 (тази сряда) в Photosynthesis на бул. ,,Васил Левски'' 57 в столицата, а на 26.06 и в град Пловдив. Вероятно при други обстоятелства бих погледнала скептично корицата на книгата, бих прочела прессъобщението и не бих проявила интерес към нея. Мъжкото начало в характера ми би надделяло и бих предпочела сигурните води на категоризацията: ,,Тая женска книга не е за мен.‘‘

        Макар че романът действително не е сред предпочитаните от мен тип книги, единственото усещане, което той остави след като го погълнах, бяха тежест от сърце свито като юмрук и застиналост в знак на дълбоко уважение към всички Жени, които са гръбнак на света, но за които тази земя е затвор  и тежи.

        Масуме е 15-годишна религиозна и послушна девойка, отличничка на класа, с една единствена приятелка – опърничевата Парване. След смъртта на по-голямата й сестра пред очите на цялото семейство, обичта на баща й към втората му дъщеря избуява и  той я оставя да следва мечти, които не са позволени на жената в тогавашен Иран. Неодобрението на братята и майка й не пречупват ентусиазма на девойката. По неписани закони, обаче, нищо в този свят не се дава даром и първата любов, срещната в лицето на Саид – скромен младеж, работещ в аптеката в квартала на момичето – както и строгите традиции, заключили патриархалното семейство за сърдечните копнежи на младите, стават причина Масуме да спре да ходи на училище и да бъде принудително омъжена.

        Само с помощта на любовницата на най-големия й брат, Масуме се оказва в брачен съюз с либералния Хамид. Той й дарява пълната свобода да продължи да учи и да живее необезпокоявано в дома му, докато той следва пътя на своите идеали. Постепенно Масуме разбира, че Хамид е политически дисидент през последните години на режима на шаха. Разкрит и  екзекутиран, той я оставя с три деца, всяко с ясна изразена индивидуалност, без работа и в пълна неизвестност за бъдещето. Младата жена посреща сама предизвикателствата на съдбата и съзрява ден след ден в самотата на работещата жена-майка, докато Саид не се появява отново в живота й след 32-годишно отсъствие и това не пробужда отново копнежа й за щастие. Неодобрението на децата й в последствие сякаш идва като логично продължение на сянката на консервативните ирански корени и традиции, която тегне над неизживяния младежки трепет.

        ,,Моята орис‘‘ е разказана в първо лице, единствено число – уместен похват, който да привлече читателя към фабулата. Въпреки това първите страници на книгата биха отблъснали мъжката душа, както и тази на западноевропейскта съвременна жена с наивитета на 15-годишното момичешко сърце, което е принудено да търпи патриархалния режим.

        Страданията, през които младото момиче преминава, обаче, пречупват веднага скептичността и суровата присъда на рационалния читател. Паринуш Сании разкрива историята на жените в Иран, обхващащ пет десетилетия – от годините преди революцията (1979), през ислямската република, та до наши дни. Изчистен от западните привички, простичък и ежедневен в изказа си, романът разтърсва мисленето с един тотално непознат свят на религиозно потисничество, политически борби и трудни избори между любов към родина и страст към любимия човек, между корените и семейството и индивида и неговите мечти.

        Масуме е жената, изпила киселния дъжд, с който всяка майка е заплатила своята женственост. Самоотвержеността, топлотата и вярата й са качества, които будят най-дълбоко уважение. При достигането на последната страница на книгата изпитах раздиращо чувство за вина. Вина заради всички жени през столетията, които са били мълчаливи жертви на потисничество (това казано и лишено от всякаква поза феминизъм); към всички девойки, принудително омъжени за непознати в миналото, както и към всички някогашни, сегашни и бъдещи майки, които ежедневно жертват себе си, за да осигурят по-светли пътеки за своите отрочета. Обля ме срам заради малките моменти, в които съм се оплаквала, че няма какво да облека, че съм качила един килограм повече, че косата ми не стои добре този конкретен ден – заради моментите, в които съм проявявала суетата на задоволено от живота момиче, което не оценява свободата, която Фортуна й е отредила.

       Не, ,,Моята орис‘‘ не е типична женска книга. Тя е прост и логичен разказ за един живот – както за ежедневните грешки и отношения, така и за голямата религия и политика. Без излишни сълзи, без следи от спирала в 533 страници са се събрали цялата трепет, тъга, самота, щастие и топлина на орисията да си жена в Югозападна Азия. Разказ за един Атлас на света. И за една Земя. Която понякога си проси изпускане.

*романът е забраняван два пъти от режива в Иран; преведен е на 26 езика и печели наградата ,,Бокачо'' в Италия (ако досега не ви спечелих, мисля, че след това напълно ви убедих да отидете и да се срещнете с авторката).