Събуждам
се. Отварям очи. Устата ми е зашита в безмълвие. Единствено въздухът ми
подсказва, че съм жива. И липсата. Не искам да говоря, отказвам да говоря.
Няма.
На
всяка една раздяла може да й бъде направен различен онтологичен анализ. Но
резултатът от липсата винаги е един и същ – неистово труден опит за вдишване. Спиране
на дъха. Още по-трудно издишване. Физическото е единственото,
което остава след откъсването на Едно. Наистина ,,адът - това са другите'' (в случая другият (или липсата му)).
,,Места за дишане‘‘ (ИК ,,Алтера‘‘) от
любимия ми български Емануил А. Видински стои до бюрото. За да се ориентирате,
то е разположено точно до леглото ми. Тъй като спя обърната настрани често се оказва първото
нещо, което виждам. Както и книгата, с която съм заспала.
От гореспоменатата ми нагарча. В
тялото ми са се образували тежки буци. Като камъни. Слънчевост, ежедневност и
меланхолия се бият. А в тази война победители няма.
Романът е кратката история на една
връзка. Или по-скоро онтологията на нейната раздяла. Милена и Константин са
малко преди тридесетата си година, но вече им са се случили охладняването,
изневярата, неистовата ярост един към друг. А дори и абортът.
Внезапно Константин, жертва на избора
писане или пари, изчезва.
И всеки започва да диша. Но сам.
Мъжът оставя света си, напуска
работа, отваря вратата и се лута из
софийските улици. Дрехите – винаги нови. Ваната – винаги придружена с Моцарт.
Милена, неговата съпруга, преглъща
празния апартамент. И започва път от този праг. По пътя свиква със самотата,
заобиква празнотата и проглежда за малките неща.
Колкото и свършено да изглежда
всичко преди края, след него историята на недовършените любови обсебва ума и
притъпява рационалността.
И такам.
Романът започна все пак доста
трудно. Частта с историята на Константин предизвика у мен смесени чувства (Емо,
почти се затвърди само като поет у мен). Ежедневните реплики, смесени с изчистения
поетичен изказ, ми се сториха странни. Като кръпки.
Но следва неочакван ракурс и всичко стана плавно. Равно и абсолютно
логично. И всяка страница стана по-желана.
,,Места за дишане‘‘ ми спря дъха.
После ме накара отново да вдишам, да издишам. И остави усмивка. Без значение
какъв е краят. От разказ ,,Аз‘‘
през разказ ,,Тя‘‘ се стига до ,,Ние‘‘ и безплътността е без значение.
Страницата на Е. А. Видински: https://www.facebook.com/pages/Emanuil-A-Vidinski
Емануил А. Видински чете: http://vimeo.com
Коментари
Публикуване на коментар