Изкореняване с ,,Върви накъдето те води сърцето'' и ,,Луизито. Една любовна история'' на Сузана Тамаро

   На 22 приличам на земя, която чака да покълне. Освен това обичам книги, които ухаят на дъжд. Навярно защото коренчето, което е вкаменено в недрата ми, е чиста меланхолия. Но какво пък, щастливите жени нямат въображение, както казваше  Холия*. 

 Поради тази ми дъждовна страст сърцето ме доведе до два романа - ,,Върви накъдето те води сърцето'' и ,,Луизито. Една любовна история'' от Сузана Тамаро, обединени от издателство ,,Рива'' в едно  книжно тяло.      

  Препоръчана ми от прекрасен човек, книгата трябваше да се сблъска с високи очаквания. Неочаквано за чепатия ми мъжки нрав, който предпочита да препрочита ,,Параграф 22'' на Хелър (уж типично мъжка книга), те се оправдаха, приемайки обаче друга форма. Откривам, че около италианските авторки има някаква магия, която не мога да обясня и нещо съвсем сходно в дъха на изреченията, излизащи изпод пръстите им.

   ,,Върви накъдето те води сърцето'' е първата глътка влага, първите капки, които се стичат по коренчето меланхолия, а то плахо се размърдва.

   Никога не бих повярвала, че историята на три поколения жени може да ме заинтригува. Първо, защото аз самата съм причислена към женския пол и неговите трептения са ми поне донякъде известни; второ, защото подобна книга вече съм чела; трето - имагинерният разговор баба-внучка предполага повече сълзи, отколкото мога да понеса.

    Все пак, това е роман, който е толкова женски, колкото и по мъжки логичен, хладен, разсъдлив.

,,Ти замина преди два месеца и освен картичката, в която ми съобщаваш, че си още жива, не съм получавала никакви новини от теб.''

  Така започва писмото на една възрастна жена, стигнала до края на своя път, останала единствено с кучето Бък в къща от спомени. Най-важната част от тази къща всъщност е градината. Защото сред дърветата, човек трябва да е дърво.

   Дъщеря й, починала трагично на 31-годишна възраст, оставя в наследство детето си. Но по силата на природните закони отношенията баба-внучка няма как да се развият гладко след ранна тийнейджърска възраст.И тук започва връщането към корените, към първите опити за собственоръчно изкореняване. Към грешките и подтиснатостта на онова старо поколение, в което жената е била предимно домакиня.

  Колкото и да не ми се ще да го кажа, романът може би наистина е насочен към женската половина на населението. Той е едно разголване на психологията на хилядолетия женственост. С уговорката, че героините са фини и чувствителни създания, дори и в своята антична мъжественост. Съвсем не съм сигурна, че един мъж, макар  и четящ, би разбрал сложността на един Атлас без ръце. Въпреки това уверено и по мъжки удряйки ги по гърба, бих ги посъветвала да не пропускат този опит. Защото в около 156 страници ще разберат своите майки, своите баби, своите жени и своите дъщери.  А и ще се сблъскат с мълчаливото и тихо съжителство на миналото, скритите трепети и вълнения и много, много душа. 

  Макар предсмъртен дневник и имагинерен диалог с избягалата внучка, фабулата не неприятно монотонна. Романът се чете на един дъх. Колкото една угнетяваща дъждовна разходка. И остава само мънички мокри следи по разровената почва на съзнанието на читателя. Всяка страница е поетичен шамар. А простотата на всекидневните неща прогонват идеологията:

,, А когато пред теб се открият много пътища и ти не знаеш накъде да тръгнеш, не се спускай наслуки по някой от тях, седни и почакай. Вдишай дълбоко, вдишай с увереността, с която си поела въздух за пръв път, при раждането си, не се разсейвай от нищо, чакай, само чакай. Стой неподвижна и мълчаливо се вслушвай в сърцето си. Когато ти заговори, стани и върви натам, накъдето те води то.''

 Къде  е смисълът?

 ,,Сред хората - бъди човек.''

,,Луизито. Една любовна история'' е продължението. Героинята отново е възрастна и самотна жена (шегата настрана, но тези два романа съвсем потвърдиха желанието ми да лиша родителите ми от наследници). А утехата долита неочаквано в един случайно намерен папагал, когото тя кръщава на някогашната си непокорна приятелка Луизита. 

Повече за него няма да ви издавам, защото той е достатъчно кратък. Съвсем малко по-невъздействащ. Но отново лъхащ на меланхолия. 

 Корицата на изданието е дело на Яна Левиева. С изключение на някои натрапчивости в оформлението, книжното тяло на сборника носи същото фино усещане, с каквото са пропити и страниците му.

В момента, каквото и да кажа, ми се струва недостатъчно. Аз съм още твърде млада, за да обобщя така леко съдбата на хилядолетия жени. Хилядолетия човешка съдба. А и защото двата романа са тъжно и хладно острие, след което не остават сълзи. Сузана Тамаро простичко засажда цяла гора от усещания и трептения. И ако светът на двата романа завали над вас, върнете се към корените си. И не се изкоренявайте.

  

*,,Холия, Йорданка Белева;
** На снимката: из стихосбирката ,,Лапидариум'', Г.Г.;