събота, 25 март 2017 г.

„Пилето“ от Уилям Уортън - да се излекуваш от себе си

уилям уортън
„Пилето“ от Уилям Уортън (изд. „Сиела“, 2017; превод: Тодор Вълчев) полетя отново в красиво издание с твърди корици и години след първия прочит се приземи отново в ръцете ми.

Романът на пишещия под псевдонима Уортън Алберт Уилям Дю Ейм е разказ за действителността, която ни говори на много езици. А способността за тяхното разчитане се оказва не задача на разума, а по-скоро сърдечен избор.

Своебразна изповед, книгата  проследява приключенията на две момчета, преживели войната във Виетнам – Ал, хлапак в ясни и практични отношения с живота, и неговия странен приятел Пилето – слаб, неразговорлив гений, който има само две малки желания: да отглежда канарчета и да лети. 

След бойното поле и двамата пътуват по-скоро във времето, отколкото в пространството. В това пътуване единият пренася от самотническия си живот камъка на мълчанието, а другият камъка на тишината пред света. Контрапункт на рационалността на Ал се оказва желанието за полет над рамките на Пилето, а на свободата на ума опонира унищожителната болка, която раната от войната помни, но с напредването на наратива двата образа сякаш се приближават и сливат в едно. От колелата някогашните деца трябва да яхнат бомбите. Напред към грозотата на ежедневието или към психиатричното отделение. Раказът се редува с дълги пасажи, посветени на живота на птиците, но дори и те носят върху крилата си един крайно болезнен разказ за утехата, която светът твърде често намира в пречупването на човека. 

„Канарчетата точно за това пеят, сигурен съм. Тях ги затварят в клетки, защото пеят хубаво, а после те пеят, защото са затворени в клетки. Започвам да се питам коя е онази човешка дейност, която отговаря на пеенето на канарчетата. Изглежда, мисленето. Ние сме построили тази клетка, наречена цивилизация, понеже имаме способност да мислим, а сега трябва да мислим, понеже сме хванати в собствената си клетка.Убеден съм, че все още някъде съществува един истински свят, въпросът е само как да се измъкна от клетката.
Но дали пък канарчетата ще пеят толкова много, ако им се даде възможност да живеят на открито и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да разбера.“

Романът не е история за човек, който мисли, че е птица, а за такъв, който не иска да бъде човек. Пилето е онзи възрастен, чието съзряване му е донесло болезнено отскубване от реалността. И чиято мисловна песен като дейност е част от съобщение към света – смелото заявяване на желанието да не бъде човек, да се излекува от себе си.

„Пилето“ от Уилям Уортън е „Спаситетелят в ръжта“, който е много по-интимен, много по-летежен. Години след първия прочит още е гъделичкащо онова усещане за бунт, за собствен полет без начертана карта и без предварително зададена посока. 

Оставям тук едно видео, което с моя любим успяхме да сътворим по повод новото издание. Благодарим на Младежки театър „Николай Бинев“ за възможността да надникнем зад кулисите на едноимената постановка от Васил Дуев:

петък, 24 март 2017 г.

„Анатомията на едно изчезване“ от Хишам Матар - притегателната сила на липсата

„Анатомията на едно изчезване“ от Хишам Матар (изд. ICU, 2017; превод: Надежда Розова) e кратък онтологичен анализ на чезненето. На чезненето на тялото, на чезненето на присъствието, на спомена, на любовното чувство; на чезненето като начало.

Животът на Нури е притиснат от две отсъствия – ранната загуба на майка му, както и по-късното отвличане на баща му.

„Понякога отсъствието на татко ме притиска като дете, седнало на гърдите ми…“

И единствения допир до присъствието между тези две събития се оказа срещата с Мона – неустомата в жълтия си бански англичанка, която баща и син забелязват край басейна на луксозен хотел в Александрия.

Трепетите на първата любов и тягостното усещане за предимството на родителя предизвикват остра реакция у младежа. Да се окажеш влюбен в мащехата си често е самотно занимание, а случайната мисъл, че щастието е възможно само ако бащата изчезне, се оказва пророческа.

В „Анатомията на едно изчезване“ Хишам Матар умело и елегантно успява да вплете криминални, романтични и социални мотиви, без да създава една велика история; оставяйки на читателя по-скоро усещане, а не послание. Стилът му съдържа в себе си меланхоличната мелодичност, която само дългото губене оставя. И което придава на наратива интимна притегателна сила, на която трудно може да се устои.

Тази книга не съдържа 1001 приказки, макар че някои от ситуациите, през които Хишам Матар пречупва чезненето, звучат леко абсурдно, дори неубедително и невероятно. Но за сметка на това тя представлява умело и ненатрапчиво упражнение в тази своебразна игра на търси-и-се-намери.

Игровият момент присъства и в комуникацията между текст и читател. Макар кротка и тиха, творбата крие в себе си подводни капани, които сварват неподготвен; друг път текстът води точно там, където си очаквал, че ще те отведе.

Емоционално красноречие и близост – това, което е липсвало по време на присъствието, се пораджда по време на липсата. И между баща и син, и межд бял лист и поглед. Присъствието, което не виждаме – това на родителите ни, където и да са.


„Анатомията на едно изчезване“ успява да ангажира и поради простотата на сюжета и структурата си, но и поради чувството на възвръщане. Книга за паметта и забравата, тя дъха на източна приказка, на топла прегръдка, която обаче вече я няма. 



*корицата някак не ми легна на сърце, но пък в минимализма си може би съдържа част от усещането за безметежност на романа.

понеделник, 6 март 2017 г.

„Петрония“ от Амели Нотомб - за пиянството на едно приятелство

В навечерието на осми март няма как да не се присети човек за най-голямата откачалка на европейската литература – Амели Нотомб.
петронияИма нещо крайно обаятелно във френскоезичната писателка напук на приписаната ѝ графоманска природа; нещо крайно симпатично в язвителния ѝ тон и в умението никога да не взима нищо твърде сериозно.
„Петрония“ (изд. „Колибри“, 2017; превод: Светла Лекарска) е издание, което разгърнах още преди няколко седмици, но може би осмислих напълно в деня, в който моята дружка по вино замина надалеч и в който осъзнах колко е важно човек да има с кого да пие.
И така...
„Петрония“ се позиционира някъде между „Синята брада“ и „Щастливата носталгия“. Автобиографична по своему, тя съдържа доста повече чудати моменти от може би твърде отнесената и интимна „Щастливата носталгия“, но се отдалечава от по-старите фантасмагории (признавам, именно с тях Амели завоюва фена в мен). Но все пак от този роман ще разберете защо е хубаво да имаш спътник по чашка и колко смахнат точно трябва да е той – когато разказвачът е Амели Нотомб, тази история със сигурност не би завършила само с махмурлук.
Другар на писателката в пътуването из шампанените мехурчета  се оказва Петрония – огледалният образ на оптимистичната и изпълнена с позитивизъм и лекота Амели. Двете дами, колеги по перо, се превръщат в едно от най-забавните превъплъщения на Ин и Ян. И именно различията в начина им на живот, в поведението им и във възгледите им превръщат приятелството им в безкрайно предизвикателство.
Макар сюжетът да върви спокойно, може би твърде спокойно, автентичната Нотомбска атмосфера на абсурда е запазена. Ситуациите, в които героите попадат, са комични и фантасмагорични. А краят на книгата сякаш е умишлено забавен, оставен да отлежава като добро шампанско.
И доколкото наративът тече изключително гладко, избраният от писателката финал оставя впечатлението за кръпка, за прибързаност. За нещо, просто нахвърляно, без да е доразвито. Фиаско, след което читателят остава с висящ по устните въпрос „Ама свърши ли?“.
Като изключим тази уговорка обаче, „Петрония“ представя на читателя една все така колоритна и луда Амели. Амели, с която всяка дама би изпила с удоволствие чаша шампанско или две. Така че, ако смятате да празнувате утре, отделете 40 минути преди да излезете за тези стотина страници. Ако пък ще останете вкъщи, не забравяйте да си купите една бутилка хубаво шампанско.  Гарантирано след преполовяването на бутил...ъъъ, книгата, ще се обадите на някоя също толкова щура глава.


събота, 4 март 2017 г.

„Пропуснатият момент“ от Йорданка Белева – великата красота на езиковото упражнение живот

И няма по-бяло от името ѝ.

Йорданка Белева е моето нарицателно за нежна сила и сладка меланхолия. Стихосбирката „Ѝ“, както и сборникът с кратки разкази „Ключове“ завоюваха трайно място в сърцето ми и готовност да я последвам на всяка страница. Защото думите ѝ дъхат на нощ. Полепват по теб и те завиват в уютните си пелени. До удушаване на болките.

„Пропуснатият момент“ (изд. къща „Жанет 45“, 2017) е мястото в езика, в което с всички загуби „сме местни“; което слива думите и  ги превръща във взаимно място.
За пореден път се убеждавам, че поезията на Белева не се побира в дълги стихове, а в липсата им. Лаконичността ѝ е la grande bellezza, която покорява и притегля в обятията си. Красотата, до която не смееш да се приближиш, но тя сама нахлува царствено в ума ти.

Осцилирането около сбогуванията, съхранението на спомена и превръщането му в съкровище – Дана Белева се разхожда из мъртвите полета на загубата, за да излезе неизкушена от лесния отказ от минало и комуникация.

***
млъкни не му е сега мястото
и аз все повече се вглеждам
в мястото и в разговорите
в разговорите като места
в местата като разговор

отказани са обитанията на гласовете
отложени са всички звуци
докато подменяме мястото
е студено и не е докато търсим
думи на открито и думи на закрито
думи за откриване и думи за закриване

кажи кое е мястото в езика
в което да сме местни

Трудно е да се отърсиш от това малословие, да измериш изживяването и да преживееш паметта си. Нестинарският танц на стиховете на Белева върху горещите въглени на болката оставят незабележими белези, деликатни червени бримки върху бяла кожа.

той казва:
преживява се всичко

паметта е войнишки шинел
двуредните копчета изравняват
загубата отвътре и загубата отвън
бялото знаме избледняла покривка от маса с далечни роднини
изравнено и гладко минно поле
някой споменава име
непрежалимо е пространството
в което се намърдва спомен

„Пропуснатият момент“ са помъдрялата белота, красивата тъга и опитът, събрани в едно. Той е и Porta Lingua, вратата, на която след толкова много загуби, след толкова много краища, може да почукаш и да бъдеш у дома; зад която езиковото упражнение живот се понася като щастлива биография. 

И няма по-бяло от името ѝ.


сряда, 22 февруари 2017 г.

„Кладенецът“ от Веселина Седларска - за зимата и лятото на душата

кладенецът
Има истории, които не могат да бъдат отречени. Истории, които не са шумни и гръмки, но в тихостта си крият много повече вълнения, понасящи навътре – някъде между разместващите се пластове на психиката.

„Кладенецът“ (изд. „Сиела“, 2016) е дебютният роман на иначе крайно познатия журналист Веселина Седларска. Той е и всичкото онова време – да отвориш книгата, да затвориш очи и да плуваш из дълбините на себе си или на другия, без да задираш, без да нараняваш; разказ за страховете и експлозиите на сърцето в прегръдките на творческото съучастие. Съпреживяването като акт на най-дълбоко матиране на онзи ти, който не искаш да бъдеш, но си.  Разказ, който те чете и те пренаписва.

Именно с „Ръкописът“ започва „Кладенецът“. И с една фикционална героиня, която живее повече за другите, отколкото за себе си. Докато не потъне в собственото си тресавище след срещата с психоаналитика. После се появяват и Милкана Пейчева – преподавателката на курс по творческо писане, свързан с психоанализата,  както и нейните ученици Кити, Савата, Теоимарта... Но те остават безплътни образи, съпътстващия хор, който само рамкира наратива, изгражда гръбнака, от който висят ръцете и краката на една обобщаваща много други истории съдба.

Акцентът на романа не пада върху психоанализата, не се крие в терминологичното оковаване на лутанията на душата, а в изграждането на онова същинско entre nous, което „остава оттатък гласа, оттатък света“ чрез великолепния стилна Седларска. В него има нещо от елегантната женственост на Керана Ангелова, уюта и носталгията към родното огнище на Нарине Абгарян и мъдростта на Олга Токарчук. Но най-вече – в него се крие истинската Веселина – приветлива, обичаща и тихо обгръщаща детайлите със смисъл. Езикът на тази своебразна  психодрама е непрекъснат процес на ставане, на себепречистване. На (за)обичане. Без значение дали става дума за обич към Аз-а или обич към един цял народ, защото през микросвета на героинята писателката разказва цялата ни народопсихологията, но в никакъв случай на цената на превръщането на историята в мръсна приказка.

„Кладенецът“ не само отглежда рани, но и която лекува. Защото ,,зимата трябва да бъде разказвана, за да може да дойде лятото‘‘*.
                                                                   
*от ,,Дом дневен, дом нощен‘‘ на Олга Токарчук;


събота, 11 февруари 2017 г.

„Космически комедии“ от Итало Калвино – биография на безкрайността

Снимка: Личен архив
Ако реалността е въпрос на вяра, то Итало Калвино успява uno intelligendi actu, т.е. в един мисловен акт, да създаде препълнен с неща свят, в който невъзможното изглежда както възхитително, така и реално – някак естествено и достоверно.

 „Космически комедии“ (изд. „Колибри“, 2016; превод: Божан Христов) е сборник с разкази, препълнен с безпогрешни превъплъщения.  Всички по-важни промени и събития в Космоса, преминават през погледа на главния герой Qfwfq. Астрономията и биологията са в основата на тази космологична приказка – формирането на Слънчевата система, Големия взрив, еволюционното развитие от водата към сушата, изчезването на динозаврите и толкова много други оборими и необорими презумпции и факти.

итало калвиноМакар да е привидно раздробен в къси разкази, наративът създава усещането за единство, за цялостност и консистентност. Калвино гради вечност, по-богата от света и имплементирана в доста по-четивен и достъпен текст от „Ако пътник в зимна нощ“. Хуморът на тази своебразна „биография на безкрайността“ е нещото, което сближава, което надскача разделителната линия написано-читател, а любовта присъства като стопляща сянка във всеки един от текстовете.

Два са подходите в „Космически комедии“ – този на поетичното озвучаване на света и този на строго научния поглед над събитията. Няма как  едно такова фино жонглиране с времето, пространството и усещанията да не предизвика експлозия на възприятията – страхопочитание от написаното и привързаност към обезформените герои. A корицата на Дамян Дамянов допринася за последното.

С чиста ръка на сърцето: „Космически комедии“ на Итало Калвино създава безкрайно множество от фантастични светове, които се разклоняват в редица плътни реалности. Вселени, в които читателят дълго съществува.






неделя, 5 февруари 2017 г.

„Четири приказки без връщане“ от Яна Букова -

Ако книгата е съставена от страници, на чиито бели полет се разполагат буквите, думите, стиховете, то „Четири приказки без връщане“  от Яна Букова (изд. „Жанет 45“, 2017 година; дизайн и предпечат: Яна Левиева) използва това бяло, за да създаде една своебразна „постановка на буквите“ – мизансцен, ползващ всички ресурси, за да остави читателя без реалното и потънал в тресавището на неясната литература, на литературата, водеща към себе си.

Елегантността на перото на Букова, позната от „Пътуване по посока на сянката“ и  „Лодка в окото“, тук е нюансирана в мрачни краски. Четирите приказки, изпълващи архитектурата на това издание, постигат своите емоционални внушения чрез тайнственото въздействие на познатите за творчеството на писателката образи на сянката, пътя, пръстена. Тези малки котвички, захапали части от съществото на сблъскалия се с вселената на двете Яни, притеглят читателя към дъното на съзнанието, създават връзка между него и текста и  сякаш  предат нишки от преглътнати изповеди, изписвайки радостта и щастието от подареното, фатализма на любопитството, наказанието и тежестта на съвестта.

„Приказка за кучето, което казвало винаги истината“, „Приказка за царицата във високата кула“, „Приказка за онзи, който бягал по-бързо от сянката си“ и „Пръстен с камък от лед“ не предлагат утешение, лишени са от външните си функции на приказност и красота. Те са мрачна tabula rasa, черна дъска, върху която не е ясно какво ще бъде изписано.


Пропадане и безспокойство са трайните усещания, които строгата красота на езика на Букова оставя. Но илюзията за нестабилност – и на съдържание, и на структура – е тази, която води до едно мрачно, до едно неизбежно влюбване в собствената си присъда – извън рамките на материалния свят човекът се свежда до едно бродещо петно, зависимо от светлината. И до една сянка, която  подаръкът, който Яна Букова и Яна Левиева оставят с „Четири приказки без връщане“. 

С това издание Яна Букова за пореден път печели моето най-искрено възхищение. Защото говори на език, който ми е близък и на език, от който ме е страх, защото никога не знам какво ще срещна по пътя му.

сряда, 25 януари 2017 г.

„Земя на синовете“ от Джипи – графичният роман, който те учи да виждаш

джипи
Aко звуците и думите, цветовете и формите не са нищо друго освен символи на идеята, „символи, които се раждат в душата на художника“ (по Х.Хайне, „Салон“, 1931 г.), то тогава графичният роман „Земя на синовете“ на италианския художник Джипи е идеята, която компроментира действителността, пречупва реалността през една екстремна и варварска ситуация в бъдещето, за да направи възможен пътя от мълчанието към отрезвяващото провикване.

„Земя на синовете“ постига цялостното си внушение чрез дестилирането на формите, чрез тъмния си туш и чрез едно оголване на човека до най-първичното му.
Чистите пластични средства, чрез които Джипи предава съдбата на човечеството в бъдеще, правят най-важното, което една творба може да направи – да те научи да виждаш.

 „Земя на синовете“ започва своя антиутопичен разказ плавно, преливайки от ежедневна случка до сграбчващ гърлото край. Усещането, че нещо не е наред, че нещо ще се случи, не напуска читателя до последните страници на „комикса“, на тази огромна история, пресъздадена чрез минималистични средства.

Двама братя, привидно диваци, се оказват изправени пред най-трудното – да си спомнят ненаученото. Да се върнат в миналото, за да осъзнаят какво се е случило в настоящето (резюме на романа само би развалило удоволствието от четенето, затова спирам тук). Важни са послеусещането, остатъчният нагарчащ вкус от преживяното, от видяното.

Джипи отстранява всичко, което е достъпно за разсъдъка, за да го предаде после чрез форми. За да остави човек сам на себе си – най-жестоката възпитателна мярка. И ако действително съществува схващането, че комиксите не са литература в чист вид, то „Земя на синовете“ доказва точно обратното – това е забележителна симбиоза между литература и картини, която ще ви манипулира, ще ви изплаши и ще ви направи неприспособими към материята и към пътя, по който може би вече сме  поели.





петък, 20 януари 2017 г.

„Книга за другите” под редакцията на Зейди Смит - книга за писателите

 „Книга за другите” под редакцията на Зейди Смит (ICU, 2016; превод: Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Елка Виденова, Бистра Андреева) е сборник-измислица. Сборник, който чрез себе си излиза извън границите на личното, на познатото и ни среща с фантазиите на другите. 

Едни от най-популярните съвременни автори, сред които Дейвид Мичъл, Колъм Тойбин, А.Л. Кенеди, Зи Зи Пакър, Андрю О’Хейгън, прегръщат идеята на Зейди Смит за създаването на eдин поток на въображението. „Книга за другите” се превръща в палитра от стилистики за изграждане на персонажи, на характери. Двадесет и една личности съществуват, живеят, пречупват света през себе си, за да обобщят живота, да обобщят човека. Акцент в сборника са дребните, ежедневни случки, трагедиите, думите. И доколкото е възможно,  преходът от един свят в друг се случва неусетно за читателя.

Едно е обединяващото кратки разкази – интимната атмосфера, която всеки един от авторите е успял да придаде на текста, при това без готовността на персонажите да открехнат вратата към най-личното си да е смущаваща. И доколкото този сборник остава по-скоро редакторски експеримент на Зейди Смит (с малките пропуски на първия опит), някои от разказите успяват да станат наистина близки. Като този, с който започва изданието -  „Гидиън” от Зи Зи Паркър, напомнящ изключително много на ранните разкази на Труман Капоти със своята незавършеност и обраност на разказа. Наглед ежедневната история на една безперспективна връзка успява да ангажира читателското съзнание, така че нейният отсечен край да остави читателя изненадан.

Внимание заслужава и „Франк” от А. Л. Кенеди.  Елегантността на наратива, както и играта с читателското настроение превръща това ходене по думите в сладко-горчиво удоволствие. 

Разбирам защо хората гледат фонтани или морето. Защото там движението не спира.
„Франк“, А. Л. Кенеди
За жалост, някои от разказите стоят като кръпка, като другите, които не харесваме. „Тео” от Дейв Егърс бе  едно от големите разочарования. Факт, затвърждаващ заформилото се  лошо впечатление от „Кръгът“.

Поздравление ICU заслужава преди всичко за оформлението на сборника и старанието, което екипът е положил в превод, редакция, коректура и подредба. Предхождащите всеки разказ бележки за автора, както и предговорът на Зейди Смит са едно от най-ценните неща, с които този сборник печели симпаттии.

„Книга за другите” е малка книга, но побира в себе си много животи и много въображение. Сборник, в който фантазното среща реалността и го обгръща. В нея не се предлагат конкретна дефиниция що е „образ”. Тя не е и понятие на реализма, а по-скоро приятен и любопитен експеримент на Зейди Смит, утвърждаващ многообразието както на характери, така и на писатели.

сряда, 11 януари 2017 г.

„Слейд Хаус" или книгата-игра на Дейвид Мичъл


„Слейд Хаус“ от Дейвид Мичъл (изд. „Прозорец“, 2016; превод: Петя Петкова) има странна съдба – изроден от Туитър разказ, по-малък брат на  красивото стилистично упражнение „Облака Атлас“, своебразно продължение на друга книга на автора, причисляван към хорър жанра и все пак оставащ роман-упражнение, роман-игра, в която авторът сякаш дава воля на детските си страхове и фантазии.

„Призрачната къща“, лекият готически дъх на атмосферата са повърхността, под която се е спотаил сюжетът на книгата.  Дейвид Мичъл жонглира с пет разказа на хора, изчезващи през девет години в мистериозна къща, скрита на тясна уличка някъде в английските потайности – момче аутист, инспектор, комплексирана първокурсничка, журналистка и стогодишната зла съседка, която всеки иска да избегне. Всеки един от героите е изграден по един симпатично неангажиращ начин, неотличаващ се с нищо от „обикновените“ читатели и без да се задълбава в характерите им (макар  да го издава в действията и реакциите им). Важното са стъпките им към неизвестното. Към необратимото. И танцът на фантазията.

И ако след естетическо плъзгане по стиловете в стил „Облака Атлас“ опитът на британския писател да се гмурне в морето на жанровата литература първоначално изглежда несериозен и неубедителен, то една от мистериите на този кратък роман е, че въпреки до известна степен опростената заигравка с полифоничните гласове на  ужаса, той е приятен и уютен за четене. А дали изборът на числото девет е случайност или има някаква символна натовареност (девет означава край?) е въпрос на стилистично тълкувание.

Със сигурност „Слейд Хаус“ не е страшна книга. Тя не разтърсва емоционално, не претендира за непосилна тежест. Но е забавно четиво, с което човек може бързо да се отдалечи от ежедневието. Непризнат Young Adult, който запазва духа на ранните тийн-романи, каквито ги помня – без битки, без революции, без разтърсващи любови, но потапящи в други светове, населени  с тайни и свръхестествени същества.

И макар на всяка страница читателят да мърмори колко странна книга е това – наполовина роман, наполовина разказ, атмосферата на „Слейд Хаус“ е достатъчно майсторски изтъкана и завърта така безпардонно в сюжета си, че на всяка улица човек дебне дали отнякъде няма да изскочи мистериозната къща.