неделя, 25 февруари 2018 г.

„Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ от Майкъл Шейбон – история за комиксите или история на света


„Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ от Майкъл Шейбон (изд. „Еднорог“, 2017; превод: Стефан Аврамов) поднася историята на част от света такъв, какъвто го познаваме днес, раздробена на множество панели и оцветена в най- човешките цветове и емоции.

През призмата на личната история на двама братовчеди, на две семейства, разделени първоначално от океана на сигурността, а след това спасени от чупливата илюзия за надежда, авторът  превръща наглед познат и предвидим сюжет в постмодерна сага за магьосници и супергерои. В постмодерна сага за хората.

Приключението започва, когато Джо Кавалиър, почитател и ученик на великия маг Худини, се оказва на прага на Новия свят. От полуразрушена приказна Прага – центъра на Европа, попаднал в ръцете на немската окупация, – младежът попада в студената прегръдка на американската мечта. Неговият братовчед Сами Клей си търси партньор в измислянето на герои, истории и илюстрации за новата хитова вълна в Америка – комиксите. Така Ню Йорк се превръща за Джо в мисансцен на очакването, на надеждата, че между един или друг панел фантазия реалността ще го зарадва и ще види родителите си отново живи.

Макар темата за ескепйпизма и ролята на комиксите за американските деца да стои някак привидно централно в романа, преплитането на множество иначе познати  сюжети – фиктивни бракове, разделени семейства,  сянката на войната, надвиснала над уж спокойното ежедневие – надскача всичко очаквано и Шейбон успява да изгради една пълнокръвна, оригинална и вълнуваща история, в която времето се отмества, за да направи място на невероятното и все пак достоверното. 


Да напишеш синопсис на сюжета в случая означава да лишиш читателя от удоволствието на изненадата. Очарователно е обаче как Шейбон жонглира с културните особености на три континента, успява да вземе по малко от стила на всяка литературна школа и да  създаде свое собствено и автентично земно царство – детайлно и прецизно, без да се разлива в излишества,  авторът гради силни психологически връзки между героите си, подменя идентичности и рисува щрих по щрих своя собствен „Ескапист“, който да удари круше на действителността.

„Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“, подобно на създателите на комикси от миналия век, пренарежда историята в динамичен сюжет, максимално близък до живота по време на война, и се превръща в безмилостна хроника на миналото и настоящето.

Впечатление в българското издание ми направиха бележките под линия – струват ми се премерени и абсолютно достатъчни, за да въведат незапознатите с комиксовата субкултура и особеностите на американското общество от XX век.

За семейството, за любовта, за грижата и за нуждата от действие и най-вече за ума като спасителен пристан – Шейбон съблича Супермен и Капитан Америка пред читателя, за да напомни, че героичното понякога е точно пред очите ни.
               


неделя, 28 януари 2018 г.

„Кедер“ от Йорданка Белева – за загубите такива, каквито (ще) ги помним

Йорданка Белева
Годината започва (непо)силно, когато в нея се намеси Йорданка Белева

      „Кедер“ (изд. „Жанет 45
“, 2018) е вече на пазара, за да обгърне със страниците си коренището на цялата земна мъка.

След „Ключове“ това е трети сборник с разкази, с който Дана разстила меката пелена на меланхолията. Този път – много по-концентрирана, крайно обективизирана.

За загубите такива, каквито (ще) ги помним и които изпъват гънките на болките – около тях осцилира „Кедер“, обличайки общата, архетипната мъка в одеждите на 20 индивидуални мъки.

20 човешки истории затварят цикъла на живота и запълват празните места там, където думите са предпочели водите на мълчанието. Без да прекаляват със смъртта, те донареждат пъзела на знанието, но знанието, покълващо от опита.

В земята на Белева е равно: след първия разказ – „Семеен портрет на чернозема“ – сборникът не губи инерция, а продължава своето уверено движение в  ниското. Защото „само в ниското нещата се спускат наистина отгоре“. Защото само там близостта до корените топли  след ледената целувка на загубата.

В „Кедер“ ще се запознаете с „Мадам Слънце“ и „Внукът на човекоядката“, ще прочетете „Кратък трактат на живописта“, ще направите най-жестокия „Бартер“, ще откъснете „Една българска роза“. Ще страдате и ще се радвате с героите, ще отсеете важното в живота, култивирайки го в горчиво-сладки спомени, в пречистване на собствената мъка чрез чуждата тъга.

Именно с чистотата и красотата на изказа на Белева в края на сборника читателят се открива по-мъдър, по-добър. И можещ всякакви тъги.


А скръбта оставя винаги избор. Ако ѝ кажа, че е красива, ако не ѝ кажа. „Това са два отделни трамплина.“

сряда, 24 януари 2018 г.

„Американският любовник“ от Роуз Тримейн – 13 кратки бижута, 13 необятни вселени

  
След „Пътят към дома“ – романа, който ICU издадоха миналата година и който успя да ме задържи будна до три през нощта, нямаше как да не обърна внимание на една малка синя книжка, един сборник с разкази, чиято снежна корица предизвика полемики.
И макар сборниците с разкази да са може би най-подценяваните четива (след стихосбирките), истината е, че няма друг такъв спътник, който да повърви с теб за кратко, но да остави толкова трайно и човъркащо, гъделичкащо въображението усещане. История без край, но с продължително настояще.

Едни такива истории дебнат зад всяка буква в „Американският любовник“ от Роуз Тримейн (изд. ICU, 2018; превод: Невена Дишлиева-Кръстева).

Британската писателка е създала 13 кратки бижута, в които се побират 13 необятни светове.  И не само – „Американският любовник“ сякаш прекосява цели времеви периоди, литературни течения, географски ширини, за да създаде литературно удоволствие – каламбур на въображението, в който властват колоритни и плътни образи, майсторски лупинги с читателските очаквания и умереност на изказа, която мигновено печели симпатии и буди желанието за още.

Впечатляващо е умението на Тримейн простичко да разказва големи истории. Да съчетава
важността на детайлите с адреналина на краткостта. Разказите в този сборник са абсолютно поглъщащи, а „Американският любовник“ – разказът, на който е озаглавена книгата, е може би най-слабият от тях.

Много по-любопитни са мизансцените, на които писателката запраща читателите, докато смело рисува образите на Толостой, Дафни дьо Морие и други познати литературни великани, свеждайки ги до „обикновени“ хора, които бягат, мразят, умират.

Още по-симаптични са онези „малки“ истории, които оставят големи следи по снежната пътека на читателската душа. Като „Изглед към Горното езеро през есента“, „Смити“, „Пленник“...
Прекрасно е и когато сърцата на преводач и автор туптят на една честота. Невена Дишлиева-Кръстева успява да се справи със завоите на наратива, да предаде на читаталя авторовия ентусиазъм.

„Американският любовник“ е чудесно издание – и като оформление, и като съдържание то е вдъхновяващо доказателство, че разказът може да бъде един от най-добрите спътници.







петък, 12 януари 2018 г.

„Афиши в огледалото“ от Радостина Ангелова – портрет на града и чувствата, без които не можем

„Афиши в огледалото“ от Радостина Ангелова (изд. „СофтПрес“, 2017 г.) – за онези срещи с родителите, с другите хора, без които просто не можем да надскочим себе си.

В това си пътуване по словото Радостина Ангелова („Виенският апартамент“, „Обратната страна“) не е показно поетична, не влага метатекстове на метатекстовете, а просто слива една река в друга и така създава океан от възможности. Една мансарда на бляновете и на възможните спасения.

Две сюжетни линии – едната, развиваща се през март 2017 г., и втора – разхождаща читателя из София от зората на миналия век. И двете – разравяйки пепелта на две страстни и фатални срещи; и двете –  неразривно свързващи разцъфването на две жени.

Роза Попова е една от най-известните български театрални актриси от началото на XX век. Съпругата на „детския“ писател Чичо Стоян завладява публиката като Медея и Маргарита. Сравняват я със Сара Бернар. Роза е отдала живота си на театъра, докато съдбата не я сблъсква с пагубната любов на Тодор Богданов.

Верността към двама души и към самата себе си се оказва гумичката, която навярно изтрива спомена за актрисата, близка до имена като Мара Белчева,  Теодор Траянов, Димитър Бояджиев, Пейо Яворов и Кръстьо Сарафов, от паметта на съвременниците ни. В  „Афиши в огледалото”, обаче, именно нейните криволичения към ръба на устието, след което няма връщане назад, се оказва епицентърът и пресечната точка с живота на една друга Роза(лия).

Лия, която идва от онези семейства, за които ние подозираме, но не искаме да си признаем. Или тези, от които идваме. Семейства, от които не можем да избягаме, колкото и привидно да желаем. Срещата с мистериозния Максимилиан се оказва неизбежното завръщане към себе си, за да успее най-после да продължи напред.  

Шегата и благородната лъжа преплитат намеренията на мъжа, който е напуснал България, и на жената, която понякога желае да се изтрие от света.

Музиката, театърът и пътят присъстват постоянно в съвременната сюжетна линия и точно те – детайлите, светло-сенките, дремещи в пейзажа –  допълват романа. И макар любовната история да е водеща, в тази линия отношенията със семейството, със собствения си вътрешен мир се оказва темата, около която осцилира цялата сюжетна линия.

Радостина Ангелова умело жонглира със случайностите и съвпаденията, на които обрича героите си. Къде историята, къде художествената измислица създава един пълнокръвен портрет на Жената през последните два века. На Града и на Чувствата, без които не можем.

София с нейните романтични улици, с галещите ѝ небето сгради и с нейната своенравност ще изплува пред читателя. Образът, който бушува из страниците на романа, ще остави и вас някъде там, търсещи себе си из „Афиши в огледалото”.






петък, 5 януари 2018 г.

„Речи против Катилина” от Амели Нотомб или убий съседа си

Някак ми върви да започвам годината с лудата Амели под ръка. И то винаги на рождения ден на блога.

„Речи против Катилина” от Амели Нотомб (изд. „Колибри”, декември 2017 г.) е старо заглавие, с което не бих препоръчала да започне незапознатия с любопитния стил на белгийското лошо момиче на литературата, но пък за хардкор феновете това е само още една лъжица сладост. И гарантирано разбиване на клишетата, че следобедите обикновено са за почивка.


Часът на дявола не е полунощ, а точно 16:00 ч. Или поне тогава за едно иначе щастливо семейство на пенсиониран университетски преподавател и неговата съпруга, останала цял живот единствената му любов, стрелките на живота изиграват лоша шега.

След местенето в Къщата, за която винаги са мечтали – Къща, тиха, спокойна и далеч от цивилизацията, се оказва, че никога не трябва да подценяваш иронията на съдбата.

Семейството, което никога не е искало да има деца, нито контакт с много хора, се сблъсква с неумолимата упоритост на новия си съсед Паламед Бернарден, който държи да идва на гости всеки ден между 4 и 6. Дотук няма нищо странно в това, но всяка среща става все по-мъчителна, а неразговорливият и откровено лишен от живот някогашен лекар не се оказва по-опасен, отколкото може да си помислите. Защото и бездействието е страшно.

Любопитен прочит на Речите против Катилина (на латински: Orationes In Catilinam) на Марк Тулий Цицерон прави Нотомб. Ситуацията, в която Емил и Жюлиет изпадат е повече от патова, а единственият начин да победиш натрапника се оказва да бъдеш „по-тежък, по-неподвижен, по-тягостен, по-неучтив, по-празен.“

Още по-объркваща е появата на г-жа Бернарден, която от отрицателен персонаж градира до жертва. Дали обаче е такава? За мен нейната позиция и роля остана доста спорна.

Нотомб отново си играе с простотата на думите, оголва ги и ги поставя в такава редица, че от значение да останат само усещанията – погнусата, желанието да побегнеш, играта на нерви със случващото се.

Лудa, шокиращa, междувременно невероятно забавна – прозата на Амели ще ви докаже, че дори малките битови неща могат да извадят наяве дяволите у нас.

 „Речи против Катилина” е кратък роман, който се надявам някой някога да филмира. Абсурдността на Нотомб заслужава да оживее отново на голям екран.



петък, 29 декември 2017 г.

„Мечокът и Славеят“ от Катрин Арден – приказка отвъд клишетата

катрин арден
„Мечокът и Славеят“ от Катрин Арден (изд. Orange books, 2017 г.; превод: Ангел Ангелов) е абсолютно клише.... поне що се отнася до фразата „не съди книгата по корицата“.
Нямам идея дали зовът на носталгията, магията на руските степи, или тази на Василиса Петровна ми повлияха така, че да ме държат будна до два и половина през нощта, скрита под завивките и с усещането, че пак съм на десет.

                 „Мечокът и Славеят“ няма как да не изкуши българския читател с добре подбрания мизансцен на действието – земите на княз Пьотр, запокитени в севера на огромната средновековна Рус. Далеч от пищния свят на Москва, на битки между ханове и княза и там, където християнството още битува със старите вярвания.

                Василиса е най-малката и непокорна дъщеря на Пьотр. Макар раждането ѝ да е да е белязано от настъпилата смърт на майка ѝ, малката се радва на обичта както на баща си, така и на по-големите си братя Саша, Коля, Альоша, сестра си Оля, както и неуморната бавачка Дуня. Тя е своенравна, палава, но междувременно с това великодушна и грижовна.

                Всичко се променя в момента, в който Пьотр решава, че трябва да се ожени повторно, но мащехата на Василиса, дъщерята на велик владетел, не приема добре заварената си дъщеря.  Учудващо, „Мечокът и Славеят” надскача и този добре познат мотив за злата мащеха, надграждайки образа на Ана – някъде между обърканото и уплашено момиче и властната матрона, тя остава до края на творбата противоречив и неедностранчив образ.

Русалки, домовои, говорещи животни, персонификация на сезоните и много магия – от традиционна приказка „Мечокът и Славеят” плавно преминава в напрегнато фентъзи.  Характерните мотиви от руския фолклор, изборът на имена на героите и пространства са допълнени от динамика и непредвидимост на действието, а това превръща творбата във „вкусна” и сочна приказка, в която почти нищо не е черно и бяло.

Образът на свещеника Константин, пристигането на който в дома на Василиса предизвиква неочакваните обрати, както и тези на Ана – „злата” мащеха и на Альоша – братът, който остава в дома, са светлосенките, които придават плътност на сюжета, а сблъсъкът на старите вярвания с „новата” религия повдига доста въпроси що се отнася до християнската традиция и набожността на славянските народи.

Минус на романа беше стилът на Арден, която сякаш непрестанно се разкъсваше между съвременното звучене на YA литературата и линията на класическите приказки, но тъй като краят на книгата обещава продължение, да се надяваме, че това ще се промени. 

                В крайна сметка, „Мечокът и Славеят” все пак е приказка и предлага утешение. Това е начало на една  tabula rasa, черна дъска, върху която не е ясно какво ще бъде изписано.  В около 300 страници Катрин Арден успява да прелети над историята, да обедини вярванията и да осъществи духа по един магичен начин. Така че очаквам с нетърпение част втора от тази сага на вълшебството.


                  Комплименти на Orange books за красивото издание!

вторник, 12 декември 2017 г.

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КНИЖНИЯ СТОПАДЖИЯ или 45-и Международен панаир на книгата

международен панаир на книгата
„Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван край на западния спирален клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележително жълто слънце.
Около това слънце, на разстояние приблизително деветдесет и два милиона мили, обикаля една съвсем незначителна, малка синьозелена планета, чиито обитатели — произлезли от маймуната форми на живот — са така изумително изостанали, че все още смятат електронните часовници за доста хитроумно изобретение.
Тази планета има — или по-точно имаше един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но...“ повечето бяха свързани  с шума на няколко разлистени страници. Или повече.
И докато светът  може и да е пред разпад, един малък Национален дворец на културата, в една малка столица, на една малка държава на тази съвсем незначителна, малка синьозелена планета  е отново почти цял.
И ето че един ден – един вторник – вратите на Рая се отворили и пред очите на нещастните хора се разкрили най-големи богатства.
Този разказ  за един ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КНИЖНИЯ СТОПАДЖИЯ — „книга, която не е писана и никога не е издавана на Земята“, но съдържа най-пълна информация за 45-я Международен панаир на книгата!

„Сиела”, щанд №107

Изкушенията на този щанд са толкова големи, че не би било изненадващо, ако мнозина книжни „Жените на Варшава“ от Георги Марков и новия превод на първия, доста по-различен, роман на вечния Ерих Мария Ремарк – „Мансардата на бляновете“ – и двете по своему приказки на Шехеразада, но с фатален край – и се мине през зеленооката категоричност на „Пикник край пътя“ от Аркадий и Борис Стругацки, „Повелителят на мухите“ от Уилям Голдинг, та до rock ‘n’ roll откровението „Германия, мръсна приказка“ и ангелското откровение „Балада за Георг Хених“ от вечния Виктор Пасков.
стопаджии се заблудят и самозабравят на него. Като се започне от още топлите издания на

Не биха били за изпускане и цветната „Българите! Забравенитепостижения“ от Делян Момчилов и илюстрациите на Стен Дамянов, литературния феномен „Хавра“ от Захари Карабашлиев, „Последната територия“ от Момчил Николов, носителят на награда „Карнеги“ „Сол при солта“ от Рута Сепетис, а „Говори“ от Лори Халсе Андересен повдига възможно най-важната и
актуална тема в момента - нуждата да се говори за сексуалния тормоз смело и категорично.

Златни попълнения са и „Концлагерът „Белене“ 1949-1987 от Борислав Скочев, Джаз от портрети и сюжети“ от фината душа Веселина Седларска, която прави дисекция на българската душевност и журналистическото сърце, както и „Грехът на Лилит“ от Радко Пенев (малко а ла Дан Браун за разпускане).

„Агата-А”, щанд №Б10

„Край на играта” на Хулио Кортасар на този щанд ликвидира всякакви надежди за спасение от книжните лапи.













„Бард”, щанд №325


„Тайната история на Туйн Пийкс“ от Робърт Фрост – защото  всеки книжен стопаджия, пил
кафе с агент Купър, знае, че совите на тази планета не са това, което са, и е добре да имаш наръчник за справяне с мистерии под ръка.






„Еднорог”, щанд №308


 
През тази половина на годината „Еднорог“ винаги приготвят по една тухла за поддържане на “Невероятните приключения на Кавалиър и Клей”.
равновесието на раницата. Този път компания прави Майкъл Шейбон и неговата 






„Ентусиаст”, щанд №202


 „Събрани приказки и разкази”, том 1, на Ханс Кристиан Андерсен – с по една приказа за
всяка една звездна нощ.




„Ерго”, щанд №431


И докато  „Лед” на Яцек Дукай с чудната корица на Капка Кънева сковава книжните нощи, 
тренира ръцете и духа, няма виелица, която да уплаши.

Ерове”, щанд №417
От този щанд всяка книга подхожда на книжен стопаджия. Приключения за всеки ден, съчетани с полезни знания в областта на антропологията, екологията, историята, географията и други. Крадецът на орхидеи” на Сюзън Орлийн е най-новото им попълнение, което отвежда 
  Поддържам твърда препоръка за Змията и дъгата” на Уейд Дейвис!






Жанет 45″, щанд №326

„Седем кратки беседи по физика” от Карло Ровели, „Клубът на изчезналите видове” от Джефри Мур предстоят да бъдат открити, а  „Как спрях да крада” от Мария Донева – възприятни истории, които носят усмивка, докато принцеси, пиперки, рибки и русалки – както и „Марковалдо или сезоните на града“ от вечния Итало Калвино – всеки, който е запознат поне малко с творчеството на Калвино (гениалните „Ако пътник в зимна нощ“, „Космически комедии“, както и „Невидимите градове“, „Американски лекции“ и „Нашите предци“ са налични и на български) не би се учудил на елегантността и лекотата на този урок по реалност. Ако пък досега не сте се губили из вселената Калвино, то „Маркоалдо“ е едно добро начало. И помнете! Всичко е „Пушек, вятър и сапунени мехури“.
А „Тая земя, оная земя“ от Иванка Могилска и „Висока облачност“ от Оля Стоянова са най-хубавите сборници с разкази, на които един книжен стопаджия би могъл да попадне тази година! И никога, ама никога не подминавайки "Пропуснатият момент" от Йорданка Белева!



На щанда на „Жанет 45″ се шири и чудесното малко издателство „ICU“, които наскоро издадоха стихосбирката „Зелда“ на Елин Рахнев – поезия, музика,недоносена есен.
За онези непосилни „тонове есен“, които непрекъснато покачват „децибелите на тъгата ни“,
за онези мигове потапяне в задушницата на меланхолията, в която самотността не е непременно равнозначна на нещастие.
Внимание заслужава и „Американският любовник” на Роуз Тримейн, която, за жалост, май се появява на книжния пазар едва след панаира, но пък е хубаво да не я подминава човек в приключенията си.
И накрая завършва с „Бащите не си отиват“ – сборника, който със сигурност ще разплаче и най-закостенялите стопаджии.

Издателство за поезия ДА - щанд №Б19

Гостува в този рай и Клаудиу Комартин със стихосбирката „Кобалт“. Срещата е 16.12 на Щанда на Румъния. Междувременно при тях се намират и Йоан Ес. Поп „Адът без изход“.

Издателство „Аквариус“ - щанд №Б19


Едно от откритията тази година бяха „Канелените магазинчета“ на Бруно Шулц, както и „Санаториум Клепсидра“ – задължителните четива.

„Изток-Запад”, щанд №210

„Дуински елегии“ от Райнер Мария Рилке в елегантно двуезично издание с твърди корици са първата задължителна спирка на този щанд, следват го увлекателния разказ „Еуфория“ от Лили Кинг, която е вдъхновен от живота на Маргарет Мийд, „Ефектът Луцифер“ от Филип Зимбардо ( „тухла“, която обяснява защо жителите на тази планета често са нещастни и как добрите хора стават зли, разглеждайки един от най-популярните експерименти в историята на психологията).

„Колибри”, щанд №314
Преводът на „На ръба на света“ от Томас Пинчън – постмодерен разказ за Града, който никога не спи и знае всичко – е едно от литературните събития тази година, а индонезийската приказка „Хубостта е рана“ от Ека Курванян предлага едно различно лице на магическия реализъм.
Сред магическите карти на щанд 314 се намират и „Собствена стая“ от Вирджиния Улф, „Разкази“ от А.П.Чехов, „Познатият непознат“ от Труман Капоти, „Пясъчната книга“ от Хорхе Луис Борхес, „Последна любов в Цариград“ от Милорад Павич, „Двойникът“ от Жозе Сарамаго, „Повести от Белкин“ от А. С. Пушкин, „Казусът „Кукоцки“ от Людмила Улицкая.
Всеки уважаващ себе си книжен стопаджия, търсещ нестандартното, със сигурност очаква с нетърпение и „Речи против Катилина“ от лудата и чаровна Амели Нотомб.

„Критика и хуманизъм“, щанд

Кавафис и „Спомни си, тяло“ – меката отдалеченост на тази поезия няма как да не погали всяко стопаджийско сърце.


„Лабиринт”, щанд №108

  „Лабиринт” са гордите издатели на настоящия носител на Нобелова награда на планетаа Земя – Казуо Ишигуро, на техния щанд може да откриете неговите “Остатъкът от деня”, “Никога не ме оставяй” и “Погребаният великан”. Подходящ за всяка тиха утрин и умислена вечер.
А Нарине Абгарян продължава да сгрява сърца с нейните „Три ябълки паднаха от небето“, „Манюня“, „Хората, които са винаги с мен“ – магически реализъм по арменски.
Задължителни са и две любими приказки с прекрасни илюстрации – “Джуджето Дългоноско” на Вилхелм Хауф и “Даровете на влъхвите” на О. Хенри.

„Лист”, щанд №432



Млади, но в никакъв случай зелени – „Лист“ знаят какво да издават и го издават красиво. „Мама, аз и мама“ от Мая Анджелоу е последното попълнение, което спира всеки засилил се пътешественик от пътя му, а детската им поредица от знаменити писатели е завидна („Как Колето Панкин летя за Бразилия, а Петятя Ершов хич не вярваше“ от Данийл Хармс с илюстрации от Дамян Дамянов ще ви стане любима!)

„Парадокс”, щанд №Б11


Светлана Алексиевич  и нейните „Войната не е с лице на жена“, „Време секънд хенд“ и най-новата „Чернобилска молитва“ са първото нещо, от което всеки книжен стопаджия се нуждае.

„Софтпрес”, щанд №115


„Афиши в огледалото“ от Радостина Ангелова е заглавието, което се разходи по софийските улици от миналия век и избърса прахта на съвременните ѝ криволичения. За живота на една от най-обичаните актириси през миналото столетие – Роза Попова. И за още твърде много неща.

„Факел eкспрес”, щанд №449


В шапките има нещо магично – шапката, която говори, която те прави невидим, или онова бомбе на Сабина от „Непосилната лекота на битието” от Милан Кундера, завещано ѝ от дядо ѝ и захлупващи света – всички те носят своето вълшебство. А най-перфектната шапка е… „Шапката на Митеран”.
Романът на Антоан Лорен е красиво малко бягство по улиците на Париж с намерено петаче в джоба. За късмет.
„Животът на насекомите“ от Виктор Пелевин, за жалост, е любопитно, но непаднало ми насърце книжно приключение.

„Фама”, щанд №107

„Да застреляш слон”от Джордж Оруел – непрочетено, но предстоящо заглавие.



„Хермес”, щанд №327

Книжната обиколка завършва с „Истории за лека нощ за момичета бунтарки” на Елена Фавили, Франческа Кавало – книга с истории за всички момичета бунтарки, за които може да се сетите.





понеделник, 20 ноември 2017 г.

„Марковалдо, или сезоните в града“ от Итало Калвино – различните „Приказки по телефона“

итало калвино
Ако си падате по Джани Родари и неговите „Приказки по телефона“, няма как да не оцените и „Марковалдо, или сезоните в града“ от Итало Калвино (изд. „Жанет 45“, 2017 г.; превод: Нева Мичева) – малък сборник с разкази, който ще ви отведе в едно по-добро време на годината. Или в това на Марковалдо, когато дори несгодите могат да се превърнат във вълшебство.

                В един сив и мрачен град, в който бедността и варените кренвирши съществуват, живее добрякът Марковалдо с многодетното си семейство. В 20 разказа Калвино побира цели пет години от битието му, през които децата му остават все така многобройни, жена му успява все някак да му вгорчи обяда, а светещите реклами не са това, което си представяте.

люба халева
Илюстрация: Люба Халева
                С илюстрациите на Люба Халева четирите сезона в живота на Марковалдо се завихрят в приказен танц, в който всеки ден е чудато приключение. Нова пакост и изплезен език пред съдбата.

                Разказите на Итало Калвино са подходящи за една „Слънчева, сипкава, сънена събота“, но имат същото благотворно въздействие, каквото имат „Дъждът и листата“ през есента. Изобщо, за всяко време на годината. И макар „Марковалдо или сезоните в града“ да е мъничка книга, то това съвсем не я прави лесна. В 20-е разказа Калвино предлага едно любящо и просто описание на една Италия, която поколенията след 1990 г. в България не биха разпознали.

               
С много любов и без ирония, Калвино разглежда под увеличителното стъкло на думите живота на един „меланхолик без носталгия“. На човека, търсещ невъзможното, непостижимото щастие на утопията.

                Всеки, който е запознат поне малко с творчеството на Калвино (гениалните „Ако пътник в зимна нощ“, „Космически комедии“, както и „Невидимите градове“, „Американски лекции“ и „Нашите предци“ са налични и на български) не би се учудил на елегантността и лекотата на този урок по реалност. Ако пък досега не сте се губили из вселената Калвино, то „Маркоалдо“ е едно добро начало.
И помнете! Всичко е „Пушек, вятър и сапунени мехури“.
               
 


събота, 18 ноември 2017 г.

„Урания“ oт Блага Димитрова - другият поглед

Всичко тръгва от една дума.
И една единствена дума завихря „Урания“ от Блага Димитрова (изд. „Хермес“, 2017 г.) – език.

блага димитрова               
Създаден много след „Лавина“ и „Пътуване към себе си“ (онези по-ранни нейни творби, които те омагьосват с краткостта и директността си),  „Урания“ е романът на най-обичаната българска писателка сякаш проявява в най-висока степен словесна непоносимост, но именно това го превръща и в романа, който предизвиква недоумение у читателя.

                За изхвърленото слово, за цвета на думите и за радиацията на изказаното – Блага Димитрова е превърнала „Урания“ в своебразен дневник по философия на езика, упражнение по стил (показателни са двата възможни края на творбата). Това обаче буди противоречиви емоции и в никакъв случай не прави творбата лесна за четене.

                18-годишната Урания чува глас от дълбините на океана. Една дума се загнездва в съзнанието ѝ и мисълта откъде иде и какво означава не ѝ дава покой. В търсене на отговора на загадката Урания напуща дома си и една мисъл я сбълсква с Велизар – асистент в униврситета, който пък е стрелката по пътя на Музата, която ще я отведе до проф. Якодимов – учен, посветил живота си на езиците – мъртви и говорими, отлъчен от университета поради непримиримостта си към социалистическите порядки и може би единственият, който може да помогне на Урания да намери покой.

Тримата се оказват неразривно свързани и в техните философски разговори младото момиче най-после успява да открие значението на посланието на гласа.
блага димитрова
Ако тези два абзаца оставят впечатлението, че романът тече гладко и предлага наглед простичък сюжет, то то би било абсолютно погрешно, защото „Урания“ се оказа една от най-сложно разгадаемите творби на писателката и тази, която може би най-много се лута в желанието си да побере цялата лингвистика в 400 страници.

Разбираем е философският подход на авторката към езика, както и съзадаването на образа на професора. Блага Димитрова е филолог по образование и нейният житейски път е неразривно свързан с думите. Разговорите между Якодимов и Урания, между Велизар и Якодимов са умели дуели на теориите. Но именно това до голяма степен придава известна мудност на наратива, оставя го раздвоен между някъде между научния текст и художествената измислица.


Иначе, красотата и деликатната поезия на езика на Блага Димитрова са налице. Митологията на думите, магията на изреченията имат своята притегателна сила и въпреки спънките при прочита (особено в средата на романа), „Урания“ е любопитна и красива творба. Просто не се оказа ударната и безпощадна доза Блага Димитрова, на която съм свикнала.

неделя, 12 ноември 2017 г.

„Хубостта е рана“ – магически реализъм в действие

ека курняван
„Хубостта е рана“ напомня Ека Курняван (изд. „Колибри“, 2017; превод: Венцислав К. Венков). И ако „страшното започва едва с красотата“ по Рилке, то магията е вплетена още в първото изречение на индонезийската приказка.

Магическият реализъм на Курняван ще ви напомни този на Габриел Гарсия Маркес, но същевременно с това ще премине отвъд неговите граници, диалогизирайки с приказките на Шехерезада и вятърните мелници на Дон Кихот.

С възкръсването на Деви Аю читателят се отдава на едно рядко завръщане към пищната премереност и красотата. С точните лица, точните думи, точните дълбочини на цветовете. Картография на срещите и историография на индонезийската съдба. Индонезия малко след Втората световна война и нейните динамични сърдечни преврати, редуващи холандския контрол, японската окупация, партизански войни и комунистически преврати и идването на диктатора Сухарто, обаче остават само фон на фикцията. Информационен шум, който постепенно бива заглушен от сънливата тишина на магията и чудатостите.

Четирите дъщери на най-красивата проститутка в Халимунда се оказват епицентровете на малките катастрофални и невероятни случвания на невъзможното – куче изнасилва една от внучките на Деви Аю, красива принцеса се жени за пес, девойка полита в небето, за да избяга от преследващите я холандски владелци, зъл дух съсипва живота на цяла фамилия. И въпреки невероятността на случващото се на фокус в „Хубостта е рана“ остават винаги телата, а мекото и сякаш на моменти телеграфно разтилане на сюжета избягва опасните експлозии на сърцето. Курняван умишлено се стреми към мекотата на думите, към полузадушевната, полуприспивна мелодика на разказа, така че читателят да се изгуби между съня и реалността, между красивата измислица и действителни събития.

Сцени на любов и откровено насилие, на вярност и на най-нелогични предателства, на откровен мачизъм и наивен романтизъм – това е роман за срещите, семейна сага на вълшебствата. И най-вече, роман за „грозните“, устойчивите жени и случвания. Защото в крайна сметка се оказва, че „Хубостта е рана“.